САЩ може да искат да стоят настрана от Сирия, но тяхната реакция е нужна

Тръмп е прав, че не иска да се замесва в Сирия, и явно и двамата му предшественици са вярвали в същото, но в момента изглежда, че това трябва да се промени

20:00 | 16 декември 2024
Автор: Марк Чемпиън
Снимка: Bloomberg L.P.
Снимка: Bloomberg L.P.

Новоизбраният президент на САЩ Доналд Тръмп заяви, че Сирия не е нито приятел на САЩ, нито техен противник. Тя обаче се води от приятелите на Америка и, което е не по-малко важно. Това, което се случва там, ще има огромно влияние както върху бъдещия курс на Близкия изток, така и върху интересите на САЩ в него.

Това не е еднозначен въпрос. По принцип Тръмп е прав, че не иска да се замесва в Сирия, и явно и двамата му предшественици - Джо Байдън и Барак Обама - са вярвали в същото. Ето защо те ограничиха прякото участие на САЩ до предотвратяване на превземането на Сирия от „Ислямска държава“. В недалечно бъдеще със сигурност ще си тръгнат и останалите около 900 военнослужещи, които САЩ разполагат на място.

И все пак тази ограничена инвестиция засега е необходима повече от всякога, за да се гарантират две неща: че „Ислямска държава“ няма да се възроди след поражението си сред хаоса и че Иран и неговите проксита няма да превърнат пътя Багдад-Дамаск в магистрала за снабдяване на „Хизбула“ и дестабилизиране на Йордания и Израел. Тези съюзници на САЩ имат изключително важни интереси, които Вашингтон не може да си позволи да пренебрегне. Същото се отнася и за Турция.

Но нека започнем с Израел. В рамките на няколко часа след бягството на президента Башар Асад от Дамаск израелските войски се преместиха в буферната зона на Голанските възвишения и започнаха да бомбардират изоставените активи на сирийските въоръжени сили - от военноморския флот до складовете за химически оръжия. Това беше разумна предпазна мярка, за да се гарантира, че тези оръжия и позиции няма да могат да бъдат насочени срещу еврейската държава от някоя от широката гама милиции - някои от тях джихадистки, но всички враждебни - които сега населяват Сирия след Асад.

Сами по себе си обаче маневрите на Израел не могат да осигурят дългосрочна сигурност. Всъщност, ако продължат, те в крайна сметка ще предизвикат отговор. Въздушните удари бяха опортюнистични, но за да затвърдят постигнатото, те се нуждаят от политика, която да гарантира, че никоя друга враждебна сила - сирийска или външна - няма да запълни празнината, оставена от падането на Асад.

Както Ами Аялон, бивш ръководител на израелските военноморски сили и разузнавателната служба Shin Bet, заяви в уеб предаване в сряда, това не е нещо, което Израел може да направи сам. Усилията за създаване на стабилен съсед, който има интерес от запазването на мира, трябва да бъдат ръководени и финансирани от други.

„Пред нас има огромна възможност“, каза Аялон, твърдейки, че след повече от десетилетие на гражданска война, 500 000 жертви и масово разпръскване, има огромна жажда за ресурси, които само обединеният арабски свят може да донесе на сирийците със сътрудничеството на Турция.

Саудитците и емирствата имат интерес това да се случи, за да гарантират, че Иран няма да се върне в Сирия в условията на хаос и фракционизъм. Ливан, който е почти провалена държава, има нужда повече от 1,5 милиона сирийски бежанци, които приютява, да се приберат у дома. Турция разполага с поне два пъти по-голям брой и с не по-малко силен вътрешнополитически стимул да ги върне у дома. В момента в Турция има възторг от тази перспектива, но това ще се стовари болезнено върху тях, ако хаосът в Сирия се възобнови и бежанците не могат да се върнат, каза ми ветеранът в турската външна политика Соли Озел.

Успехът ще изисква програма за възстановяване, която Турция е в състояние да улесни, но не може да си позволи да финансира. Европа би трябвало да иска да помогне за това, за да могат и нейните сирийски бежанци да се приберат у дома. Рационално погледнато, ислямистката милиция „Хаят Тахрир ал-Шам“ (HTS), която пое управлението в Дамаск, би трябвало да иска да си сътрудничи, ако не за друго, то по причини за политическо оцеляване. Те знаят, че армията на Асад се е стопила пред тях главно защото бившият диктатор и неговите руски и ирански спонсори не са успели да възстановят каквато и да е икономика повече от шест години след като спечелиха гражданската война в страната.

Но това, което е рационално, не винаги се случва. Това е особено вярно в страна, раздирана от религиозни и етнически различия като Сирия, където движещата сила е обявена за ислямистка терористична организация, независимо колко умерено е нейното послание. Междувременно Турция вече не е приятел на Израел, какъвто беше някога, а негов яростен критик.

САЩ не могат и не бива да „ръководят“ Сирия, но разполагат с ценна сила за свикване на преговори, която трябва да използват. Това включва договаряне на споразумение, което да задоволи желанието на Турция да защити границите си от кюрдските бойци, които тя смята за терористи, без това да доведе до разгром, който да накаже тези лоялни съюзници на САЩ и да опразни затворите на ИДИЛ. По същия начин САЩ вероятно ще трябва да посредничат между Турция и Израел.

Има признаци, че това се случва. Тази седмица администрацията на Байдън заплаши сирийските кюрди с оттегляне на американската защита, ако не се откажат от борбата си за задържане на Манбидж - предимно арабски град в Северна Сирия, който водените от кюрдите сили превзеха от „Ислямска държава“ през 2016 г. САЩ посредничиха за предаването на града на временното правителство на Сирия заедно с Турция.

Турският президент Тайип Реджеп Ердоган не стоеше зад падането на Асад, но сега той има сирийския проблем, за добро и за лошо. Ако не може да постигне целите си с помощта на Европа и Саудитска Арабия, вероятно ще трябва да разчита на катарските пари и да се справя с които и да е външни сили, които се ангажират - включително Русия и Иран.

Пътят към успеха е тесен, но със сигурност си струва да се опита. Алтернативното бъдеще на Сирия не е неутрално или позитивно; то е на провалена държава, която се разпада по етносектантски признак, превръщайки се в бойно поле за външните сили и в арена за глобалния джихадизъм.

Марк Чемпиън е колумнист на Bloomberg, който пише за Европа, Русия и Близкия изток. Преди това е бил ръководител на бюрото в Истанбул на Wall Street Journal.