Какво наблюдаваме в Грузия? Не е лесно да отговорим на този въпрос, но мисля, че това е моментът, в който правителството на една функционираща демокрация преминава границата към нелегитимност и автокрация.
Този преход трудно може да бъде забелязан в реално време. Управлението в млади държави обикновено е твърде нестабилно и дори авторитарни режими претендират за демократична легитимност дори този на Владимир Путин в Русия и на Си Дзинпин в Китай. И все пак в някакъв момент тези твърдения стават явно несъстоятелни. Това се случва в Грузия.
Достатъчно лесно е да се забележи, когато непопулярен лидер, като южнокорейския президент Юн Сук Йол, обяви военно положение без истинска причина. Опитът му от 3 декември да извърши конституционен преврат се провали и го чака импийчмънт.
Но ако това е политическият еквивалент на открито обявяване на война, то развитието на Грузия прилича повече на хибридна война, при която подкопаването на институциите и правото е по-прикрито и се извършва от тяхно име.
Преломният момент настъпи тази седмица, когато властите в столицата Тбилиси изпратиха маскирани полицаи, които да нахлуят в централите на опозиционните партии, да изнесат документацията им и да арестуват лидер на формация, дръзнал да възрази. Служители по сигурността също така причакваха политически активисти пред домовете им и ги вкарваха в коли, вероятно за да ги задържат. Това са действия на една полицейска държава.
Правителството се опитва да оправдае този ход, като твърди, че има информация, че тези хора планират бунт с насилие, което прави обиските и арестите „превантивни“. Това, разбира се, не е невъзможно; най-развитите демокрации се справят с контрола на тълпата. Но същевременно е и крайно недостоверно поради всичко останало, което правителството е направило досега.
От една страна, то хвърли в затвора единствения грузински лидер, който някога е признал поражението си на избори и е предал властта в рамките на мирен преход - бившия президент Михаил Саакашвили - и привидно забрави ключа.
Също така изпълнителната власт се ръководи от неизбрания мултимилиардер Бидзина Иванишвили, натрупал богатството си в Русия. Той е председател и източник на средства на управляващата партия „Грузинска мечта“. През тази година възприе и цялата конспиративна антизападна лексика на Кремъл, която сега охотно се повтаря от неговото правителство. Като част от нея то представя някои от най-масовите протести, които страната някога е виждала, като дело на чуждестранни агенти и насилствени саботьори.
Има и конституционни въпроси. Президентът Саломе Зурабишвили, чиято роля сега е до голяма степен символична, подаде молба до Конституционния съд на Грузия да преразгледа резултатите от парламентарните избори на 26 октомври въз основа на твърдения за неотваряне на избирателни секции за избиратели в чужбина, купуване на гласове и нарушаване на тайната на вота. Съдът, с двама души с различни становища, отхвърли делото на 3 декември, основно по съображения относно компетентността, като заяви, че не е проучил доказателствата по същество.
Според официалните резултати от изборите „Грузинска мечта“ печели вота с 54% срещу 38% за обединената опозиция. На 14 декември Зурабишвили ще се бори за преизбиране, но за първи път това няма да се решава с народен вот, а от избирателна колегия. Половината от 300-те избиратели ще бъдат членове на парламента, така че е много вероятно тя да загуби. Тя заяви, че няма да се оттегли, защото парламентът е нелегитимен.
Трудно е да се разбере истината за твърденията за измама без независимо разследване, каквото все още не е проведено и на този етап вероятно никога няма да бъде проведено. На 28 ноември Европейският парламент прие незадължителна резолюция, в която призова за повторен вот. В отговор министър-председателят Иракли Кобахидзе спря преговорите за членство в ЕС до 2028 г., което предизвика настоящите масови протести.
Именно тук според мен правителството издава характера на своята пантомимна демокрация. Партията „Грузинска мечта“ се кандидатира за преизбиране с твърдението, че „световната военна сила“ е принудила Украйна да се сражава с Москва и сега се опитва да направи същото с Грузия. Партията отдаваше дължимото на стремежите на своята нация да се присъедини към ЕС, което е действителната причина, поради която Русия се обърна срещу Украйна през 2014 г., защото социологическите проучвания редовно показват, че до 80% от населението заявява, че желае Грузия да се присъедини към ЕС. И все пак всяко действие, което страната предприе през последната година, сякаш беше предназначено да гарантира, че това няма да се случи.
Европейският парламент няма влияние върху външната политика, така че резолюцията му е символична. Въпреки това Кобахидзе използва този шум като оправдание за съвсем реалното си решение да загърби желанията на собствените си избиратели, за да се подчини на шефа си Иванишвили и на Москва. В изявлението си, с което обяви отлагането, той продължи да се преструва на ангажиран с евентуалната цел за членство в ЕС, която е записана в грузинската конституция, но завесата падна.
Ето защо грузинските посланици напускат постовете си, а улиците на градовете в страната се изпълват вечер след вечер с млади протестиращи, които виждат как надеждите им за бъдещето се изплъзват. Да се отхвърлят тези хора като чужди агенти или престъпници, както правителството направи, е най-дълбоката и цинична обида. Те се борят, за да постигнат това, което управляващата партия казва, че също иска, но очевидно не иска.
Марк Чемпиън е колумнист на Bloomberg, който се занимава с Европа, Русия и Близкия изток. Преди това е бил ръководител на бюрото в Истанбул на Wall Street Journal.