Трагедията на "Меркелизма" във времето на Тръмп и Путин

Подреденият, многостранен, законен и морален свят, който Меркел желаеше, се разпада в анархия

19:30 | 4 декември 2024

Автор: Андреас Клут

Снимка: Bloomberg.com

През по-голямата част от 16-те години на Ангела Меркел като канцлер на Германия, моята работа като журналист беше да я наблюдавам и анализирам. И макар често да не съм съгласен с нейните политики, не мога да отрека, че стилът ѝ на управление ме впечатляваше, особено когато тя стана противоположност на лидери-разрушители като Владимир Путин в Русия или Доналд Тръмп в САЩ.

За разлика от тези силови фигури, тя беше „обратното на бомбастичност“: без излишна суетност и с интелектуална честност. По-общо казано, тя беше „пост-героична“: не стремяща се към завоевания (като Путин) или към доминиране, поляризиране и самоизтъкване (като Тръмп), а към „запазване на нещата цели“ — било то Германия, Европейския съюз, Запада или дори света. Ако някога политик на голяма държава е опровергавал максимата на лорд Актън, че властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно, това беше Меркел.

Сега обаче, точно когато Тръмп се готви да положи втора клетва като президент, а Путин продължава своята геноцидна война на агресия, е време за добавка към тази оценка. За щастие, самата Меркел предоставя повода: тя току-що публикува своите мемоари, Свобода, тежка книга от над 700 страници, написана съвместно с дългогодишната ѝ довереница и помощничка Беате Бауман. (Вярна на себе си и въпреки тяхната интелектуална близост и взаимно доверие, двете все още се обръщат една към друга с формалното немско Sie.)

Както Меркел обяснява в медийния блиц, съпътстващ представянето на книгата, нейният том всъщност е две книги в една, аналогично на живота ѝ, който тя вижда в две половини. Първата е в комунистическата диктатура на Източна Германия. Втората е в обединена Германия и документира издигането ѝ до властта, както и упражняването ѝ като канцлер.

Първата част, когато тя живее без свободата, която заглавието възхвалява, разказва за живота под диктатурата. Меркел (тогава с фамилия Каснер) намира утеха в светилището на уюта, създадено от майка ѝ и баща ѝ, лутерански пастор. Имало е моменти, които биха могли да минат за забавни: на 19 години тя изпива бутилка „вишнев уиски“ с момче в лодка на езеро; той става, тя пада във водата.

Целта на Меркел е педагогическа: тя иска веститата (както все още наричат германците от бивша Западна Германия) да разберат какъв е бил животът за оститата (бившите източногерманци). Веднъж, когато се е опитвала да получи докторска позиция, тайните служби (Щази) се опитали да я вербуват като информатор. Тя се измъкнала, като се престорила на наивен бъбривец: „Аз съм комуникативен човек и винаги трябва да казвам на другите какво ми е на ума“, казала тя. Не получила позицията.

Ако тя беше завършила историята си с падането на Берлинската стена или през 90-те години, когато става министър и се ориентира в консервативната политическа култура, доминирана от мачо-вестита, книгата щеше да работи. Спомените ѝ дотогава, макар и не живи, хвърлят чар и светлина (ако не и отговори) върху две загадки. Едната е как успява да надхитри мъжете. Другата е как като ости успява да пробие в системата на Бон, пренесена в Берлин.

За съжаление, Меркел и Бауман след това се връщат към стила, с който канцлерът беше известен — обясняване на детайли като счетоводители, докато публиката или заспива, или моли за милост.

Това ме води до големия и трагичен провал на Меркел. Една от нейните сили като канцлер беше нейната интелектуална честност и смирение — когато фактите се променяха, тя променяше политиката си, за разлика от самоувереността на лидери като Тръмп или Путин.

Сега, когато вече не е на власт, тя би могла да приложи същата тази честност към своето минало, но не успява. Това е най-големият парадокс на лидер като Меркел.

Сега, извън властта, тя можеше да приложи същата честност и смирение към своето минало и своите постижения, които включват успехи (като предотвратяването на разпадането на еврозоната преди десетилетие), но също и множество неуспехи, предимно поради пропуски, а не поради действия. Тя е жена с голяма ерудиция и остроумие и можеше да стане женската, ости и модерна версия на Сун Дзъ или Макиавели, размишлявайки върху тактиката и властта. Но ѝ липсваше смелостта.

Винаги укривайки се в сложността на детайлите, тя не признава сериозни грешки или погрешни преценки. На въпрос на журналист дали има нещо, за което съжалява, тя упорито отговаря: „Не.“

Просто „не“? А какво да кажем за резкия ѝ обрат в енергийната политика след катастрофата във Фукушима? Тогава тя реши да се откаже напълно от ядрената енергия, оставяйки страната зависима от мръсен въглищен добив (въпреки че твърди, че се интересува от климатичните промени), както и от опасния руски газ. А какво да кажем за икономическите реформи, от които Германия отчаяно се нуждае, но които тя дори не се опита да започне? Без тях страната сега изостава в постепенно настъпваща деиндустриализация.

След това идва нейният стил — белязан от безкомпромисен центристки подход и умишлено безкръвно ораторство, което има за цел да успокоява и „асиметрично демобилизира“ всяка опозиция. По този начин тя спечели битките, но загуби войната: като представяше политиката като наука и политиките си като „безалтернативни“, тя подхранваше популисткия гняв на крайните слоеве на обществото. Това негодувание намери израз в нова партия на крайната десница, неслучайно наречена „Алтернатива за Германия“, която ще продължи да променя германската политика към по-лошо.

Но най-голямото петно върху нейното наследство, което само тя не може или не иска да види, се отнася до Русия и Путин. Тя беше източногерманка, която научи свободно руски, дори учи в Донецк, част от Украйна, която сега е окупирана от Русия. Путин, от своя страна, беше агент на КГБ в Дрезден през 80-те години. Тя проникваше по-дълбоко в ума му от всеки друг западен лидер и той, според слуховете, за известно време я уважаваше.

Меркел можеше, ако беше пожелала, да види и предупреди за опасността, която надвисваше през цялото време. Тя беше на първия ред на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 г., когато Путин риторично обяви своите оплаквания, ако не и своята война, срещу Запада. След като той анексира Крим през 2014 г., до голяма степен от нея зависеше да координира европейския отговор и да го убеди да не предприема още по-лоша ескалация впоследствие.

И въпреки това тя упорито се придържаше към същата наивна групова мисъл на германския елит и отказваше да определи Путин като заплахата, която беше. Инатливо тя продължи да приема евтин руски газ от един тръбопровод под Балтийско море, докато наблюдаваше изграждането на втори, въпреки страховете и възраженията на поляците и балтийците на изток и американците на запад. Северен поток 2, както се наричаше тръбопроводът, не беше геополитически, а изцяло търговски проект, заявяваше тя цинично. „Никога газ не премина през него“, казва тя сега на интервюта, сякаш това я оправдава. (И двата тръбопровода бяха взривени през 2022 г., като все още не е ясно от кого.)

В ретроспекция тя, повече от всеки друг западен лидер, изглежда като Невил Чембърлейн на своето поколение — британският примирител, който се самозаблуждаваше за намеренията на Адолф Хитлер. Разбира се, тя е права, че алтернативата по онова време (между 2014 г. и пълномащабното нахлуване на Путин през 2022 г.) не беше Германия или НАТО да тръгнат на война. Но ако е видяла бурята, която се събира, защо не е предупредила германците и техните съюзници? Защо не е спряла тръбопровода? Защо не е инвестирала в слабата армия на страната? И ако не е видяла това, как е възможно точно тя, от всички хора, да бъде толкова сляпа?

Тези интригуващи въпроси никога няма да получат отговор, поне не от нея. Разхождайки се дълго по Балтийско море в своята пенсия, Меркел вместо това се придържа към своя сценарий, дори докато наблюдава как „Алтернатива за Германия“ става про-Путин и крайно екстремистка в Германия, а нейният враг Тръмп се връща в Овалния кабинет, готов да се пазари със своя колега автократ Путин за плячката в Украйна и другаде.

Подреденият, многостранен, законен и морален свят, който Меркел желаеше, се разпада в анархия. Нещата, които тя се опитваше да задържи цели, се разпадат. И все пак, без съжаление. „Мога да кажа, че не следвате моята логика“, каза тя на изнервения си събеседник на сцена пред приятелска публика миналата седмица. „Трябва да живея с това.“ Както и всички ние. В крайна сметка законът на лорд Актън за властта важеше дори за Меркел. Тя беше добра за известно време; а сега е добре, че я няма.