Ако сте любопитни как би изглеждал един истински постамерикански свят, погледнете отблизо събитията от последните няколко дни. Ще получите, както предполагам, доста точен моментен кадър.
В Леванта тлеещата гражданска война в Сирия се разпали, като очевидно реформирана ислямистка терористична организация завзе северния град Алепо. Хаят Тахрир ал-Шам (HTS) изненада дори себе си с лекотата, с която силите на президента Башар ал-Асад първоначално отстъпиха пред нея.
Това стана възможно, защото съюзниците на Асад – които запълниха вакуума през 2015 г., след като тогавашният президент на САЩ Барак Обама отказа да заеме страна – са изтощени от ангажименти другаде. Русия е затънала в Украйна; Иран и Хизбула търпят тежки поражения от Израел. HTS, подкрепяна от Турция, избра момента си съответно.
Нито един от тези играчи не поиска разрешение от САЩ да действа. Дори Израел пренебрегна американската опозиция срещу нахлуването си в Ливан и продължаващата война в Газа. Администрацията на президента Джо Байдън, която е в последната си фаза, даде ясно да се разбере, че няма нищо общо с опозиционната кампания в Сирия и не се интересува от нейното продължение. Конспиративните теоретици ще трябва да намерят нови разкази.
Междувременно, в региона на Закавказието, на един дълъг ден път североизточно от Алепо, решението на правителството на Грузия да прекрати стремежа си към присъединяване към Европейския съюз изведе огромни тълпи на улиците на столицата Тбилиси. Там избухнаха улични сблъсъци с полицията, като протестиращите хвърляха фойерверки и други предмети, а полицията отвръщаше с водни струи.
Това се случва, защото, въпреки че огромното мнозинство от грузинците искат да се присъединят към ЕС, настоящото правителство успява да запази властта, като изоставя този път. Отчасти това може да се дължи на изборни измами, ако обвиненията на опозицията се окажат верни. Но основната причина е популярният страх – насърчаван от самото правителство и руска пропаганда – че ако тази малка страна се опита да следва желанията на народа си, ще завърши като Украйна. Руски танкове и войски вече заемат части от Грузия, които са на малко повече от час от столицата, така че заплахата не е празна.
Грузинската мечта за ЕС
По-нататък на запад, в Украйна, президентът Владимир Путин засилва усилията си да завладее колкото се може повече територия и да отслаби капацитета на Киев да се съпротивлява, преди широко очакваните преговори за уреждане, които вероятно ще се проведат, след като новоизбраният президент Доналд Тръмп встъпи в длъжност на 20 януари. Путин прави това, защото Тръмп носи на масата ново обещание – желанието да прекрати американската помощ за отбраната на Украйна.
Още малко по на запад, в Румъния, ултра-дясна, антизападна националистическа партия удвои дела си от гласовете и се нареди втора на парламентарните избори с около 18%. Междувременно, в съседна Франция, крайно дясната и приятелски настроена към Путин Марин Льо Пен заплашва да свали правителството там.
Най-важните двигатели на всички тези събития са вътрешни. Това важи дори за Сирия, където провалът на Асад и неговите чуждестранни съюзници да възстановят икономиката след затихването на боевете около 2019 г. направи възраждането на бунтовниците – които в основата си представляват сунитското мнозинство на страната срещу привилегированото алауитско малцинство на Асад – въпрос на време, а не на възможност. Въпреки това, външните фактори играят роля на катализатор.
Съществува обаче обща нишка, която се простира от антиелитното движение MAGA на Тръмп в САЩ до Сирия, и това е надигащият се национализъм, който съпътства разпадането на стария, доминиран от САЩ „либерален“ ред.
Не претендирам да знам как ще се развият всички тези събития. Не мога дори да бъда сигурен дали свободата на суверенните държави да преследват своите възприети интереси без намеса на САЩ ще се окаже по-добра или по-лоша от това, което беше преди. Спомнете си Студената война – когато светът беше разделен на враждебни лагери и беше склонен към прокси войни – и еднополярния „момент“, който последва, когато Вашингтон диктуваше, избирателно налагаше и често нарушаваше така наречения световен ред, основан на правила, който налагаше на другите. „Pax Americana“ никога не успя да донесе нито световен мир, нито справедливост.
Едно е сигурно – бъдещето ще бъде изпълнено с безредици, несигурност и несправедливост. Там, където до неотдавна имаше – за най-голямата част – само една голяма сила, която злоупотребяваше със сила, за да наложи влиянието си, сега ще има много.
Например, Русия има възприет национален интерес да доминира или поглъща своите съседи, независимо дали това са балтийските държави, Беларус, Грузия, Молдова, Казахстан, Украйна или дори Балканите, както и да запази единствената си средиземноморска военноморска база, която се намира на сирийското крайбрежие. Турция има интерес да премахне кюрдските бойци от сирийската страна на границата си и да осигури управление на съюзнически сунити в Дамаск. Междувременно Иран има интерес да запази Асад и алауитите – етнически арабска шиитска секта – на власт в Сирия, за да осигури приятелски коридор за снабдяване на Хизбула в Ливан.
Израел, разбира се, има силен стимул да предотврати това, макар че парадоксално също не иска радикален сунитски режим в Дамаск.
Засега опозицията към САЩ обединява много от новите националисти, защото те са ревизионисти, недоволни от границите си и настоящия баланс на силите (или в случая на Тръмп, баланса на търговията). Но ако САЩ се премахнат, както на практика се случи, след като президентските избори на 5 ноември направиха администрацията на Байдън слаба, техните интереси ще се сблъскат.
Това не означава непременно, че всички ще влязат във война. Иран, Русия и Турция разговарят, за да избегнат директен конфликт помежду си в Сирия, като същевременно преследват своите националистически цели. Но почти всяко значимо събитие в един регион ще има ефект върху другите, както показа опортюнистичният ход на зависимата от Турция HTS в Сирия миналия уикенд.
Докато не се появи нов световен ред, заплахата от заразяване или от регионална, а дори и глобална война, ще остане постоянно присъствие.