Редакционната колегия на Wall Street Journal публикува миналата седмица статия, озаглавена „Фискалният федерален резерв“, критикувайки управителя Джеръм Пауъл за призивите му към Конгреса на САЩ за допълнителни стимули. В много отношения Пауъл и колегите му всъщност са относително сдържани в своите съобщения. Те биха могли да бъдат много по-силни - единственият въпрос е дали искат да отворят тази потенциална кутия на Пандора, пише Браян Чапата за Bloomberg.
От юни Федералният резерв купува държавни ценни книжа за 80 милиарда долара всеки месец. Първоначално това беше под прикритието за осигуряване на гладко „функциониране на пазара“, но протоколът от срещата на централната банка през септември разкри, че сега централните банкери визират покупките като „допринасящи за приспособимите финансови условия по начин, подпомагащ икономическото възстановяване“. Това е начинът на централната банка да каже, че фондовият пазар е нараснал, кредитните спредове по корпоративни облигации с инвестиционен клас са тесни и рисковите компании могат лесно да намерят желаещи заемодатели. С други думи, Фед подкрепя цените на активите, което наистина помага да се запази възстановяването, но също така непропорционално облагодетелства най-богатите американци, които притежават огромното множество от акции и облигации.
Да предположим, че вместо да разглеждат тези покупки на облигации в контекста на финансовите пазари, централните банкери ги свързват по-тясно с инициативите за фискална политика. Изпращането на помощи на американците в цялата страна от 1200 долара по-рано тази година струваше около 300 милиарда долара - по-малко от четири месеца покупки на облигации при сегашните темпове. Председателят на Камарата на представителите Нанси Пелоси поиска 436 милиарда долара федерална помощ за щати и градове - около пет месеца на покупки. И двете са примери за видовете разходи, които Фед не може да направи сам и които достигат до Main Street много по-бързо от ефекта на богатството от по-високите цени на активите.
Независимо дали това е в отговор на прозвището „фискален Фед“ или не, гуверньорът на Фед в Бостън Ерик Розенгрен и управителят на Фед в Далас Робърт Каплан в четвъртък отново разкритикуваха провала на Конгреса да приеме допълнителен пакет от стимули.
„Не че нямаме инструменти. Но инструментите на фискалната политика са много по-ефективни.“ каза Розенгрен. От своя страна Каплан добави: „Мисля, че Фед може да направи повече и съм сигурен, че ще разгледаме всички наши възможности, но те не са заместители на фискалната политика“.
„Възстановяването ще бъде по-силно и ще се движи по-бързо, ако паричната политика и фискалната политика продължат да работят рамо до рамо“.
Тези думи на Пауъл бяха разкритикувани от Wall Street Journal, като в статията на медията пише че управителят „вижда Фед като политически партньор на Конгреса и Министерството на финансите на САЩ.“
В действителност идеята за по-синергична парична и фискална политика се обсъжда в средите на централните банки от години. Простото намаляване на лихвените проценти до нула или дори въвеждането на отрицателни такива не изпълни задачата си след световната финансова криза. Всичко, което направи, беше да насочи най-големите печалби към богатите притежатели на активи, които имат по-малка склонност да харчат всеки допълнителен долар, който получават, докато заплатите на американците от средната класа, които биха били по-склонни да харчат стагнираха. Това не е точно рецепта за здравословна икономика.
Федералният резерв може да се колебае да подкрепи напълно обединяването с Конгреса. Купуването на американски ценни книжа, емитирани за покриване на разходите за фискална помощ, би поставило централната банка в по-голяма степен в сферата на „паричното финансиране“ и модерната парична теория (МПТ), отколкото сегашният път на използване на „количествено облекчаване“, за да се подпомогнат „финансовите условия за приспособяване“. Но ако Федералният резерв наистина искаше да придаде значение на фискалната помощ, той би могъл да започне по-пряко да намеква за този вид координирана икономическа стратегия.
Най-важната конфигурация на MПT е определянето на лихвените проценти на 0% и стриктен контрол на инфлацията чрез промяна на излишъците и дефицитите на фискалната политика, което ще доведе до дълг, който централните банки ще монетизират.
Рискът, разбира се, е, че такава очевидна координация би поставила под въпрос стойността на държавната валута. Лейси Хънт от Hoisington Investment Management, който е облигационен бик в продължение на повече от три десетилетия, заяви още през август, че единственият значителен риск, който вижда на хоризонта е Фед директно да финансира държавни разходи.
Не е ясно какво би било необходимо на членовете на Фед публично да се ангажират да поддържат ниски лихвени проценти и да увеличат купуването на облигации в пряк отговор на фискалната подкрепа. Поради тази причина да го наричаме „фискален ФЕД“ поне засега звучи като хипербола.