Демокрацията се вдига на протест, а не е в отстъпление

По целия свят, от Хонконг до Еквадор и от Судан до Ирак, гневни протестиращи пълнят градските улици и площади, сблъскват се с полицията, разбиват магазини и горят гуми. Техният лидер не е ясен. Дори в безнадеждно сектантския Ливан, демонтрантите изглеждат яростно обединени срещу своите управляващи. Те искат отстраняване на лидерите на Судан, Алжир и Ливан, пише в коментар за Bloomberg Панкай Мишра.

Причините за недоволството на хората са различни. Обществената ярост се разбуни в Ливан от предложения данък върху разговорите в WhatsApp, а в Чили - от повишаването на цените за билета на метрото. Трайното неравенство стана все по-нетърпимо във всички тези страни, особено сред безработните и работещите на непълно работно време, на фона на глобалното икономическо забавяне.

Ако е трудно да се определи обща причина, довела до едновременните протести, то е възможно разсейването на поне един мит. Вълненията не са избухнали, защото демокрацията е в застой, както предположи New York Times миналата седмица. 

От подобни оценки не става ясно, че демокрацията преди всичко е социално отношение, потенциално революционно искане за равенство и достойнство - това, което с настъпването на 20 век сложи край на хилядолетното управление на кралските фамилии и наличието на феодална класа на Запад.

Алексис де Токвил, най-острият критик на демокрацията, пророкува, че такава ще бъде съдбата на всички общества, независимо колко йерархични са били те. 

Още по темата

Експерти от ООН разследват сигналите за полицейско насилие на протестите в Чили

Експерт: Ще има тежки последици за Европа при липса на решение за кризите в Ирак и Ливан

Саудитска Арабия не бърза да помага на Ливан

Всъщност европейската буржоазия и богаташите на 19 век вложиха твърде много енергия в опитите си да контролират демокрацията, както и обикновените хора и най-вече индустриалните работнически класи и жените.

Но едно политическо сътресение идва след друго, и както пише Токвил, хората в демократичната епоха „имат пламенна, неутолима, вечна, непобедима страст“ към равенството и „ще търпят бедността, поробителството, варварството, но няма да търпят аристокрацията”. Тази нетърпимост отново е очевидна в яростните бунтове по целия свят днес. Това е още по-силно прояваващо се в постколониалния свят, като от времето на Арабската пролет ставаме свидетели на едни от най-големите бунтове.

Социалната йерархия започна да се разрушава по-бързо от 90-те години насам, с по-широка политизация и растеж на грамотността, каналите за сателитна телевизия и цифровите медии. Масовите улични протести срещу корумпирания управляващ елит в Индия през 2011 г. бяха първият знак, че индийското общество и политика ще бъдат коренно трансформирани.

Всъщност протестите поставиха началото на Нарендра Моди, който се издигна на власт, като осъди подкупните и неумели династии и заяви, че представлява своите жертви. По същия начин масовите социални вълнения заради повишаването на цената на билета за градския транспорт в Бразилия проправиха пътя за Жаир Болсонаро, превръщайки го в президент на страната.

Няма гаранция, че настоящите протести срещу управляващите елити няма да дадат възможност за изява на демагогите. В края на 19 век крайнодесните и антисемитските движения също отклониха вниманието от търсенето на демокрация, маргинализирайки левите и либералните партии.

Практическото предизвикателство, както и досега, е в това как да направим масовата демокрация съвместима с личната свобода - как да намерим политически и икономически институции, способни да разгърнат огромната енергия на социална мобилизация за по-голямо благо.

Междувременно трябва да се противопоставим на заключението, че демокрацията е в упадък. Защото, ако демокрацията означава управление на народа и търсене на социално равенство, тогава сме свидетели на неговия разцвет в най-населените части на света.