Първата в света плаваща атомна електроцентрала навлиза в последния си етап преди включването в експлоатация, след като в петък „Академик Ломоносов“ официално се насочи към пристанището в арктическия град Певек, тръгвайки от порта в Мурманск. Целта е там гигантският енергиен кораб да зареди ядрено гориво, за да започне да изпълнява своите функции. В своя публикация Time Magazine се допитва до експерти в ядрената енергетика, за да разберем дали светът има повод от притеснение за евентуална поредна атомна авария от страна на руската федерация.
Професорът по ядрена енергия в университета Пърди в САЩ Робърт Бийн смята, че концепцията за безопасност при този нов модел на електрозахранване би трябвало да се различава от тази за земните АЕЦ, които оперират по целия свят. Причината е, че тук говорим за подвижни реактори, които могат да бъдат подвластни на капризите на морето или пък да станат обект на атака от други морски съдове, изпълняващи злонамерени цели. Но ключовото все пак е, че най-големият проблем със сигурност не е налице. А именно охлаждането на ядрото на всеки един от реакторите в режим на покой. Кораб с ядрена централа бива обграден по всяко едно време от вода и при нужда инженерите ще бъдат поставени във възможно най-добрите условия, за да овладеят химическите реакции за отделяне на енергия.
„Не виждам причина корабът да бъде по-малко безопасен. На пръв поглед си мислим, че е нещо различно, каквото е и моето мнение, но това не значи, че го прави по-малко безопасен“, казва проф. Бийн.
Завеждащият програмата за „Ядрено и радиологично инженерство и медицинска физика“ към Технологичния институт в Джорджия, САЩ, Стивън Биегалски също споделя идеята, че експлоатацията в региона на Полярния кръг би създала отлични условия за работа с подобен род технология.
„Хубавото е, че, ако потопите целия реактор под вода, ще получите възможно най-доброто охлаждане, което би могло да се постигне. Ако поставите ядрото на реактора в Арктическия океан край бреговете на Русия, ще можете да му осигурите достатъчно охлаждане, че да не се притеснявате за топлоотделянето“, коментира проф. Биегалски.
Най-големите притеснения на учените са, че Русия не си е взела поука от поредицата инциденти през изминалите вече близо 40 години. Технологията за разпад на атома засяга целия свят и по тази причина руската страна би трябвало да има задължението да работи съвместно с всички останали в тази област.
„Може да не е позволено на местните власти и организации да реагират правилно. Това означава, че може да не получите навреме помощта, която бихте могли да получите, защото може да има хора, които да са в състояние да помогнат, но да нямат тази възможност“, казва още Биегалски.
Оказва се все пак, че плаващата ядрена енергия не е чак толкова ново откритие. Корабът SS Charles H. Cugle бива превърнат в АЕЦ през 60-те години на миналия век. Между 1968 и 1976 г. той е позициониран в зоната на Панамския канал, за да захранва американската армия с електричество, по информация на Инженерния корпус на американската армия.
„Академик Ломоносов“ разполага с два генератора с общ капацитет от 70 MW електрическа енергия и 50 Gcal топлоенергия по данни от руската енергийна компания Росатом. Целта му е да се осигурява електричество за проблемни точки от света. Руски учени смятат, че корабът ще може да захранва нуждите на цял стохиляден град.
От природозащитната организация Greenpeace през април написаха материал за кораба, озаглавен „Следващият Чернобил може да се случи в Арктика“. Константин Фомин от организацията смята, че „това е пример за прилагане на технологии без мисъл за безопасността“.
В отговор от Росатом казват, че „дизайнът е направен с огромна мисъл за безопасността, предвиждайки всички възможни заплахи, правейки корабът неуязвим за цунами или други природни бедствия“.
От технологична гледна точка идеята наистина е съблазнителна. Способността да се транспортират толкова мощни енергийни източници би могла да окаже сериозно отражение върху научната дейност в океаните и дори в космоса. И все пак най-важно е да се приложат всички възможни мерки за безопасност, за да има все пак някакво бъдеще, в което технологиите да има на кого да служат.