21-ви век ще е векът на Китай

„China First" - така е озаглавена новата книга на публициста Тео Зомер, която излиза тези дни в Германия. Зомер, който е дългогодишен главен редактор и издател на седмичника „Ди Цайт", публикува в изданието някои от по-важните си изводи в тази книга. Ето част от тях, събрани от Deutsche Welle:

„19-и век беше столетието на Европа, 20-и - на Америка. В началото на това хилядолетие мнозина предричаха, че 21-ви век ще бъде столетието на Азия. Заблуда: това е столетието на Китай.

Непрекъснато четем вестникарски заглавия: „Китайците идват“. Но това е втората заблуда: китайците са вече тук. През последните 40 години те извършиха скок напред, който е безпримерен в световната история. БВП на Китай се увеличи 60 пъти, а доходите на глава от населението - 100 пъти. От 2010 година насам Китай е най-могъщата търговска сила в света, а от 2012 - втора по големина световна икономика. В рамките на следващото десетилетие Китай ще изпревари САЩ", пише авторът и припомня, че между 700 и 800 милиона китайци прескочиха границата на бедността и влязоха в средната класа. А според прогнозите, до 2020 година и останалите ще се отърват от бедността. През 2021 година доходът на глава от населението трябва да достигне 12 хиляди долара годишно. Очаква се до 2035 година Китай да се присъедини към средната група развити индустриални страни, а през 2049 да излезе начело, отбелязва Тео Зомер и продължава:

„Проектът „Made in China 2025" е грандиозна програма за икономическо развитие с цел до средата на следващото десетилетие да бъдат изпреварени всички индустриални държави. Дотогава в десет ключови промишлени сектора Китай трябва да се превърне във водеща сила, като за целта държавата подпомага индустриалците със стотици милиарди долари. (…) Президентът на Китай Си Дзинпин иска държавата му да стане първа сила в световната политика. Ръководството в Пекин смята да възроди величието и достойнството на китайската цивилизация и да остави зад гърба си униженията, на които страната е била подложена в продължение на стотина години след насилственото си отваряне към света в резултат от първата Опиумна война през 1839-1842 година. Лидерската воля на Си Дзинпин променя глобалното съотношение на силите. Той има велики планове за Народната република, която трябва да излезе от ролята си на регионална сила и да застане „в центъра на световната сцена". Си иска да превърне Китай в най-мощната военна сила, в най-голямата и водеща научна нация, в лидер на иновациите, в инфраструктурна суперсила, в предводител на борбата срещу климатичните промени, в световна културна и футболна сила."

Тео Зомер смята, че сред днешните политически лидери Си Дзинпин е единственият, който има глобална стратегия. Авторът дава за пример огромните китайски инвестиции за новия „Път на коприната" - предвидени са 1000 милиарда долара.

„Китай призова около 100 страни и организации да участват в изграждането на „Пътя на коприната" като процъфтяващ коридор за икономическо сътрудничество. Лозунгът гласи „омрежване", а целта е изграждането на инфраструктура: железници и пътища, тръбопроводи, електроцентрали, язовири, мрежи от оптични кабели - всичко това трябва да залегне в основата на един безпримерен икономически скок. (…)

Китайците напредват стъпка по стъпка, регион по регион, сектор по сектор - в съзвучие с древната китайска мъдрост „Когато пресичаш реката, трябва да опипваш със стъпалата камъните по дъното". И мислят много напред. До 2049 година, когато ще бъде отбелязана 100-годишнината от основаването на Китайската народна република, „Поднебесната империя" трябва да се превърне в една „богата, могъща, демократична, култивирана, хармонична и красива" страна", пише авторът и отбелязва, че много държави по света възприемат китайския възход като заплаха:

"Китайският проект за новия "Път на коприната" изобщо не е толкова безобиден, колкото изглежда на пръв поглед. Със своите инвестиции и кредити Китай си създава сфери на влияние по цялото земно кълбо (...) и силно разклаща досегашния световен ред. (...) Редица наблюдатели дори виждат на хоризонта нова Студена война. Която, разбира се, няма почти нищо общо с едновремешния конфликт между Изтока и Запада, между Москва и свободния свят. Във военно и в политическо отношение Съветският съюз беше велика сила, но икономически нямаше никакво значение за Запада, който безболезнено можеше да налага на СССР ембарго, бойкоти или санкции. Съвсем друго е положението с Китай, чиято икономика е толкова тясно свързана с останалия свят, че една търговска война, камо ли пък Студена война, би била пагубна за мнозина."

Надеждата, че растящото благосъстояние ще превърне Китай в демокрация, се оказа илюзорна, пише по-нататък Тео Зомер и твърди, че Си Дзинпин не само е загърбил въведения от Дън Сяопин принцип на колективното ръководство, но и е създал условията за нов култ към личността, който много напомня на култа към Мао.

„Отменено беше разделението между икономика и политика, което просъществува известно време, при това не само в зачатък. Съвсем целенасочено Си взе всичко под свой контрол: партията, армията, предприемачеството, медиите. Той отмени ограничението от два мандата за президентския пост и вписа в конституцията „Мисленето на Си Дзинпин". И това не е всичко: Си е на път да покори обществото чрез една дигитална диктатура за контрол над възгледите и морала, която напълно засенчва Оруеловата „1984". Под ръководството на Си Китай поема по пътя от авторитарна към тоталитарна държава.

Си скъса и с културата на въздържанието, наложена от Дън - Китай се превърна в експандираща и „надцакваща" сила, а във външната политика Си практикува „дипломация на велика сила". Докато навремето Дън настояваше, че Китай не е модел за други страни, днес Си Дзинпин хвали своята система като образец за другите - като алтернатива на западния модел, който се характеризирал с „разединени общества, безкрайни смени на властта и социален хаос".

Все още не сме навлезли в нова Студена война, но поредната надпревара между системите вече е факт. Този път се броят не армиите и ядрените арсенали, а парите. Си Дзинпин превърна търговията и инвестициите в оръжия, а неговият „Път на коприната" му осигурява последователи по всички континенти. Крайно време е брюкселската общност да сложи на кантара икономическите шансове, свързани с възхода на Китай, и трезво да ги съпостави с рисковете за политическата сфера и за сигурността, извиращи от този възход."

В края на публикацията Тео Зомер пише: „Навремето казвахме: „Какво ни засяга, когато в Китай се разсипе един чувал ориз!". Случващото се в "Поднебесната империя" нямаше никакво значение за нас. Днес е друго: когато в Китай се разсипе един чувал ориз, трепери цялата Земя".