Никой вече не очакваше да се случи някакво чудо. Преди Доналд Тръмп да вземе своето решение, се спекулираше само за това колко драстичен ще е отказът от ядреното споразумение с Иран, дали ще остане все пак някоя отворена вратичка, дали дипломатическите инициативи на европейците ще имат някакъв ефект. Сега отговорите са известни: САЩ окончателно се отказват от т.нар. Съвместен всеобхватен план за действие (JCPOA), по-известен като атомното споразумение с Иран, а отменените санкции срещу тази страна влизат отново в сила. Този вариант е най-опасният от всички, които бяха обсъждани преди това. С него светът няма да стане по-сигурен или по-мирен, пише Матиас фон Хайн за Deutsche Welle.
Прекият резултат от решението на американския президент вече се усети: акциите на оръжейните концерни поскъпнаха още докато Тръмп произнасяше декларацията си. Има и друга последица, свързана с едно по-отдалечено място: постигането на някакъв успех на предстоящата среща на върха със севернокорейския диктатор Ким Чен-ун ще стане още по-трудно.
Аргументите на Тръмп гласят: сделката с Иран не защитава американските интереси в сферата на сигурността. По какъв начин обаче отказът от споразумението ще опази американските интереси - това е тайна, която Тръмп не разкри.
При това споразумението затваряше пътя на Иран към разработването на ядрено оръжие и то с възможност за международен контрол, с което на практика осуетяваше и ядрената надпревара в региона. Именно такава беше основната роля на споразумението, което то изпълняваше с успех. Даже новият външен министър Майк Помпео, известен с радикалните си възгледи по отношение на Иран, не подлага на съмнение факта, че Техеран е спазвал задълженията си по споразумението.
"Проблемът на Тръмп не е свързан с атомната сделка, а с Ислямската република Иран", заяви един френски дипломат. Затова преговорите от последните четири месеца, водени между европейските партньори на споразумението и САЩ, още от самото начало бяха обречени на провал - независимо от всички европейски отстъпки и от дипломатическата офанзива с посещенията на Макрон, Меркел и Джонсън.
В Белия дом Доналд Тръмп се обгради с яростни противници на Иран. Освен външния министър Помпео, към "ястребите" спада и новият съветник по въпросите на националната сигурност Джон Болтън. Още през 2017 той беше написал следното: "Основната цел на Америка е да прекрати Ислямската революция от 1979 още преди да е навършила 40-тата си година." А понятието "смяна на режима" междувременно се употребява обезпокоително често по отношение на Иран. Това е тревожно, защото Болтън играеше централна роля в американската политика и в навечерието на иракската война от 2003 година.
Катастрофалните последици от тази нападателна война, която наруши международното право, са добре известни - също както и фактът, че мотивите, с които беше започната, почиваха на лъжа.
В аргументацията си за отказа от сделката с Иран Тръмп се позова изрично на пресконференцията на израелския премиер Нетаняху от миналата седмица. А тя бе чисто пропагандно шоу. Стари и съмнителни по достоверността си материали бяха претоплени и изнесени на показ, независимо че по никакъв начин не отразяват сегашното състояние на иранската атомна програма. Ако това шоу изобщо може да се вземе на сериозно, то е по-скоро аргумент в полза на атомното споразумение - като средство, доказало своята ефективност, с което могат да се блокират ядрените амбиции на Иран.
Решението на Тръмп поставя под въпрос ефективно действащия резултат от 12-годишни интензивни дипломатически усилия - и то без да предложи някаква алтернатива.
Оттук нататък нещата ще зависят от това колко единни са европейците, имат ли достатъчно устойчивост и воля заедно с Русия и Китай да предложат на Иран достатъчно стимули, така че той и занапред да се придържа към договореното. Разцеплението между трансатлантическите партньори обаче ще се задълбочи още повече.
Още отсега може да се предвиди, че натискът върху Техеран ще засили позициите на консервативните сили в страната и ще изтласка на заден план по-умерените. Това пък увеличава вероятността от опасна ескалация в някои от многобройните конфликти между Йемен, Сирия, Ливан и Ирак.
Същевременно създаването на архитектура за сигурност в Близкия изток, която да отговаря на законните интереси на всички страни в региона, все повече се отлага за далечното бъдеще. Тъкмо тя обаче е единственият път, по който може да се стигне до истински мир в региона.