След седем мъчителни седмици Еманюел Макрон изигра последния си цугцванг - непечеливш и неизбежен шахматен ход. Притиснат от висящ парламент, крайнодесни политици и разтревожени финансови пазари, той избра 73-годишния Мишел Барние за изненадващ кандидат за съставяне на следващото правителство. Това е хитра игра, но дълбоко вкорененото разочарование на избирателите и крехката икономика правят това последния шанс на Макрон да спаси наследството си.
Изборът на бившия главен комисар за Brexit Барние за министър-председател е пресметнат риск. Изборът на дясноцентристки политик, враждебно настроен към имиграцията, след изборите през юли, на които алиансът на левите партии зае първото място, ще подсили чувството за предателство сред избирателите, които в миналото са подкрепяли Макрон с доста резерви, само и само да не допуснат крайната десница на власт. Ако не друго, то Марин льо Пен е тази, която ще се почувства окуражена: 143-те места на нейната група ще бъдат от решаващо значение, за да може правителството на Барние да оцелее при бъдещите гласувания на доверие в разделения 577-местен парламент на Франция.
И все пак Барние, който в речта си при приемането на поста посочи необходимостта от съвместна работа на всички политически партии, отговаря на няколко критерия, заради които си струва да се рискува. Неговият европейски опит ще бъде от решаващо значение, когато се стигне до болезнената задача да се справи със спираловидно нарастващия бюджетен дефицит на Франция, който с над 5 % от брутния вътрешен продукт е в полезрението на Брюксел като Саурон* и може да изисква затягане на коланите, което Макрон избягваше през цялото си президентство. Способността на Барние да води преговорна позиция от името на ЕС по време на тежката криза с Brexit в Обединеното кралство също подсказва, че той може да достигне до различни кръгове и да изгради нещо близко до широка коалиция.
В крайна сметка, когато става въпрос за справяне с най-неотложния приоритет на Франция - възстановяване на някакъв вид стабилност и приемственост във време, когато европейските сили се борят със заплахата от икономическа стагнация, екстремистка политика и геополитическа неактуалност - Барние има смисъл. Може би по-умната тактика би била да се остави левицата да се опита да състави правителство и да си признае евентуалния провал. Но Макрон вероятно с право предполага, че му остава само един ход; неговото президентство може да не преживее още една криза, особено такава, предизвикана от финансовите пазари, изнервени от френското фискално невъздържание.
И това е истинското неизвестно, тъй като Макрон се опитва да се възползва от властта в Елисейския дворец и да я прехвърли към законодателния орган, в който все повече доминират радикални гласове. Какво ще остане от наследството на Макрон до 2027 г., когато изтича вторият му и последен мандат? Седемте години на икономическа политика стимулираха инвестициите, осигуриха работни места и защитиха покупателната способност, но също така отприщиха огромни социални вълнения и не успяха да решат крещящи проблеми като образованието и жилищното настаняване. Пенсионната реформа, големият бял кит на втория му мандат, изправи на нож както крайно левите, така и крайно десните партии - и двете обещаха да я отменят, въпреки че това ще струва на публичните финанси около 0,5 % от БВП.
Барние несъмнено е уверил Макрон, че няма да бъде този, който ще отмени неговата центристка „революция“. И ако има идея, която вероятно ще надживее Макрон, то това е неговият призив за по-силна и по-влиятелна Европа - дори Льо Пен отстъпи от плана си да се откаже от еврото.
Но това е една изключително крехка среда в електората и на пазарите. Намаляването на дефицита ще означава трудни решения като повишаване на данъците, а придвижването до парламента ще означава и успокояване на избирателите, чийто основен приоритет е повишаването на покупателната способност. А след това има и още по-големи дългосрочни въпроси: Как ще плати за социалния си модел държава номер 1 по публични разходи в света в бъдеще с намаляваща раждаемост и по-голяма продължителност на живота? Както пише Тони Блеър в новата си книга „ Лидерството“, за да се промени една държава, са необходими 10 години - Макрон все още не е стигнал дотам и досега не е успял да привлече французите със себе си.
Това, от което Макрон наистина се нуждае, е не просто министър-председател, а негов наследник. Маргарет Тачър, попитана кое е най-голямото ѝ постижение, посочи Тони Блеър и Новите лейбъристи - защото се оказа, че е убедила опонентите си да променят мнението си. Това не се е случило във Франция, където le macronisme е обругаван като „неолиберален“ от левите и неефективен от десните. Барние е последната надежда на Макрон да изтръгне наследството си от челюстите на поражението - но това не е гарантирано.
*Саурон - главен герой, айнур, един от маярите и основен антагонист в произведението “Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин, обитава и управлява земите на Мордор, с желание и план да управлява цялата Средна земя .