Когато Александър Лукашенко посети група мигранти, блокирани на границата на Беларус с Полша, след като опитите им да преминат незаконно бяха блокирани от полските сили, той ги призова да продължат да опитват. "Ако искате да отидете на запад, няма да ви хващаме, задушаваме и бием. Това е ваш избор. Преминете!" каза автократичният лидер на Беларус на групата, която се беше събрала пред складова база близо до Брузги - техният временен подслон, докато в Източна Европа настъпва ледената зима, пише Financial Times.
"Вървете! Това е цялата философия. Знам, че това, което казах, няма да се хареса на всички, особено в чужбина, но това е истината, те трябва да я знаят", каза Лукашенко при посещението си на 26 ноември, което беше заснето и излъчено в телевизионни предавания. Публичното дирижиране на хуманитарна криза от страна на Лукашенко - европейски официални лица обвиниха режима му, че улеснява влизането на мигранти от Близкия изток в Беларус и след това ги насочва към границата - е може би най-яркият скорошен пример за насилствена дипломатическа политика, която използва като оръжие мигрантите. Все по-често това оръжие се насочва към ЕС, за да се използват дълбоките му политически разделения и обществените страхове от неконтролираната имиграция.
Това явление води до по-нататъшно втвърдяване на отношението в рамките на Съюза към миграцията и търсещите убежище, тъй като държавите-членки търсят нови начини за укрепване на границите си и възпиране на изселниците да се отправят към ЕС. Според Марчин Пшидач, заместник-министър на външните работи на Полша, целта е "да се провери устойчивостта на нашите страни" чрез "разклащане на страстите на гражданското общество".
Правителствата търсят начини да реагират на въоръжената миграция наред с други принудителни инструменти, насочени към социална и политическа дестабилизация, като кибератаки и дезинформация, които бяха усъвършенствани в сложна военна доктрина на "хибридната война" от Москва и копирани от други. "Класическото разграничение между войната и мира намалява", заяви Жозеп Борел, отговарящ за външната политика на ЕС, миналия месец при представянето на новия "стратегически компас" или стратегията на ЕС за външната политика.
"Тя не е черно-бяла. Светът е пълен с хибридни ситуации, в които сме изправени пред временна динамика на конкуренция, сплашване и принуда. И това, което виждаме днес на границата между Полша и Беларус, е типичен пример за това."
Европа едва ли е единственият регион, в който имиграцията е чувствителен въпрос. Но ЕС има уникален набор от характеристики, от които могат да се възползват негови противници като Лукашенко. Националните правителства са отговорни преди всичко за контрола на външните граници, но в голяма част от блока се пътува без граници, няма система за управление на вътрешните потоци и функциониращ механизъм за споделяне на отговорността за търсещите убежище. Някои държави членки са много по-изложени на риск от други, било като входни точки, било като предпочитани дестинации. Съществуват и разделения между държавите, а освен това и вътре в тях, което прави въпроса политически опасен за лидерите. "Беларус се възползва от нещо, което определи като уязвимост", казва Натали Точи, директор на Института за международни отношения в Рим и гостуващ професор в Харвард. "Беше абсолютно права."
Маргаритис Схинас, заместник-председател на Европейската комисия, твърди, че епизодът с Беларус бележи промяна в политическото настроение в целия съюз, като подчертава степента, в която целият блок е изложен на проблемите на миграцията. Според него това може да насърчи по-голямо чувство за солидарност. Преди това в някои части на съюза имаше съмнения дали миграцията наистина е общ проблем, каза той. "Сега нападението от страна на Беларус активизира европейското обществено мнение и допринесе значително за сближаването на мненията, че никога няма да можем да се справим външно, ако не се справим вътрешно." Режисирани "инвазии"
Използването на мигрантските потоци като инструмент за агресия или сплашване не е нито ново, нито рядко срещано явление. Кели Грийнхил, американски учен и автор на книгата "Оръжия на масовата миграция", е документирала поне 76 случая от 50-те години на миналия век насам и допуска, че вероятно са много повече. Някои от тях са мащабни. Репресиите на пакистанските военни през 1971 г. изпращат 10 млн. бенгалски бежанци в Индия, отчасти за да окажат натиск върху Делхи да прекрати подкрепата си за бенгалското бунтовническо движение. Фидел Кастро разрешава, а след това и насърчава 125 000 кубинци да избягат в САЩ по време на преместването на лодките "Мариел" през 1980 г., отчасти за да издейства политически отстъпки от президента на САЩ Джими Картър, който първоначално приветства бежанския поток, преди той да се превърне в вълна. Някои от организаторите на натиск ясно показват мотивите си. Опитвайки се да се възползва от расовото напрежение в Европа, през 2010 г. либийският лидер Муамер Кадафи поиска 5 млрд. евро годишно, за да спре незаконната миграция от Африка. "Утре Европа може вече да не е европейска и дори черна, тъй като има милиони, които искат да влязат", каза той. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган неведнъж е заплашвал да наводни ЕС с част от 4-те милиона бежанци, живеещи на нейна територия.
Миналата година официалните власти изпратиха хиляди от тях с автобуси до сухопътната граница на Турция с Гърция, което доведе до напрегнати сблъсъци с гръцката гранична охрана.
Ердоган се оплака, че Турция е претоварена и че ЕС не дава своя принос. През 2016 г. Турция сключи споразумение с ЕС за спиране на потока предимно от сирийски бежанци към Европа в замяна на 6 млрд. евро помощ и обещание на ЕС, което досега до голяма степен не е изпълнено, да приеме повече одобрени кандидати за убежище. "След като отворихме вратите, имаше многобройни призиви, в които се казваше "затворете вратите", каза тогава Ердоган. "Казах им: "Свършено е. Свършено е. Вратите вече са отворени. Сега вие [Европа] ще трябва да поемете своя дял от тежестта". Други държави са използвали същите техники за сплашване с далеч по-крайни цели. През май мароканските власти насърчиха хиляди мигранти, включително много от собствените си граждани, да прекосят граничната ограда и да влязат в испанската северноафриканска територия Сеута. Някои от тях бяха заблудени, че футболистът Кристиано Роналдо играе мач в анклава. Инсценираното нахлуване беше акт на протест и натиск. Рабат беше бесен, че Испания е допуснала Брахим Гали за спешна медицинска помощ. Гали е лидер на движението за независимост на Западна Сахара, върху която Мароко претендира за суверенитет. В продължение на месеци Рабат настояваше Мадрид да последва признаването на искането за суверенитет на Мароко от страна на администрацията на Тръмп. Той е допуснал броят на мигрантите, пристигащи от неговите води на испанските Канарски острови, да нарасне главоломно, казва испански служител: "Те не можеха да принудят Испания да промени решението си, затова използваха тази много хибридна форма на война, за да окажат натиск върху страната." Мадрид отказа да се поддаде на мароканския натиск, въпреки че впоследствие министър-председателят Педро Санчес смени външния си министър.
На север, късият 13-километров участък на Гибралтарския проток между Африка и Испания стои като символ на уязвимостта на Европа от въоръжената миграция. Географското положение прави Европа изложена на сътресенията в Ирак, Афганистан и Либия, както и на последиците от огромните различия в богатството и възможностите на сравнително малки разстояния.
"Това, което прави Европа уязвима, е, че сме заобиколени от съседи, които са в беда", казва испанският служител. "А съседите на нашите съседи са в още по-голяма беда."
Европейските географски фактори са само една от причините за уязвимостта на ЕС. Неговите противници използват политическите основи на ЕС срещу него, казва Марк Леонард, ръководител на Европейския съвет за външна политика и автор на книгата "Епохата на немира" за това как взаимозависимостта между държавите поражда конфликти. ЕС е изграден на основата на мултилатерализма и свободните и отворени пазари, а след това се опитва да разпространи модела в останалата част на света чрез глобални институции и търговски споразумения. "За европейците това беше един вид идеология, както и възможност", казва Леонард. "Оказахме се много по-обвързани със света, така че сме много по-уязвими". Онези, които се стремят да превърнат миграцията в оръжие, междувременно разбират, че ЕС все още се бори с дестабилизиращите последици от кризата през 2015-2016 г., когато около 1,5 млн. търсещи убежище и бежанци се изсипаха в Европа.
Решението на канцлера Ангела Меркел да приеме сирийски бежанци в Германия ще бъде запомнено от мнозина като благороден хуманитарен жест. Но други лидери бяха ужасени от едностранното решение, което пося разделение между държавите - членки на ЕС, изостри напрежението между Изтока и Запада и подхрани антисистемните евроскептични сили. То може би наклони везните в полза на Брекзит. То предизвика и политическа война в Християндемократическия съюз на Меркел, от която той все още се опитва да се възстанови. "Това не може да се повтори. Това е в съзнанието на всички", казва Камино Мортера-Мартинес от Центъра за европейска реформа в Брюксел. Епизодът остави европейците дълбоко разделени по въпроса колко имиграция е необходима и колко е поносима, без да навреди на социалното сближаване или националната идентичност.
Едно от наследствата на кризата от 2015-2016 г. е неспособността на ЕС да въведе жизненоважен липсващ компонент от предполагаемия си "пакт" за миграцията: схема за преместване, която позволява на държавите членки да разпределят търсещите убежище и/или финансовата тежест. По същия начин липсва и по-равностоен дебат за интегрирането на бежанците и използването им за преодоляване на недостига на пазара на труда. Схинас казва, че най-добрият начин за справяне с излагането на Европа на хибридни атаки е да се постигне споразумение по пакта. Той добавя, че ЕС трябва да създаде по-добре свързана "верига" от мерки, включително преместване на търсещите убежище, финансова подкрепа и използване на граничните сили на Frontex. "В ЕС няма и капка съмнение, че миграцията е общоевропейски проблем и държавите членки обединяват суверенитет, ресурси и все повече политическа воля, за да го решат заедно като европейски проблем.