От Джаки Сноу
„Противно време“, казва разтревожен Робърт Милър, гледайки тъмните, ниски облаци, засенчващи гранитните върхове на хребета Битърууд. Отвън трополенето на дъжда се засилва. Той поглежда през люка на кокпита, защото с всяка секунда става по-трудно да се избере сигурен маршрут от Монтана за Айдахо. Пилотите мразят вятъра.
Майката Природа отново предизвиква всеки опит, който малцина любители на приключения правят, но мнозина биха могли да предприемат, за въздушен къмпинг. В началото на голямата страст по летене със самолет в пандемията, една бивша колежка описа как летяла из Америка с малък самолет до места, които позволяват да дишаш дълбоко и да изпиташ чувството, че наистина си много надалеч от всичко. Оказва се, че има цялата общност на пилоти, летящи до малки писти сред природата единствено с цел въздушен къмпинг. Това, което ме доведе тук, във вихрушката, бе желанието да прекарам нощта извън мрежата, в горите на резервата Nez Perce.
Аеро къмпингът често е просто кацане на кална писта и разпъване на палатка срещу вятъра, но на някои места имат добре поддържани магистрали, ресторанти и луксозни палатки под наем. Моята авантюра включваше нещо по средата.
След като цели месеци не бях напускала квартала, изведнъж ми се прииска да тръгна на пътешествие. Но не е лесно да се отървеш от хората – в пандемията националните паркове толкова се пренаселиха, че Сенатът на САЩ свика подкомисия по въпроса. Нетърговските пилоти нямат право да вземат пари от пътници, така че единственият начин да направиш въздушен къмпинг е да имаш самолет или пилотски лиценз, или приятел с двете. Понеже самата аз не мога да управлявам самолет, заех се да се сприятелявам с пилоти.
През юни с помощта на Фондацията на любителска авиация (RAF), неправителствена организация, поддържаща малък брой писти, и след като проливни дъждове отменяха редица опити на базирани в Лос Анджелис пилоти да стигнат до Долината на смъртта в Калифорния, аз поех към Айдахо. Взех в последния момент полет от Мисула, Монтана на един Kodiak 900, произведен от Daher, самолет за трудни терени за около 3,5 милиона долара, който се произвежда едва от миналата година.
Самолетът може да е в конфигурация с 10 места. По-просторен е от обичайните за туристическите полети четириместни Цесни, но все пак удобен. И колкото повече продължаваше да вали, а пред нас облаците да се сгъстяват, толкова по-вероятно ставаше да се върнем обратно.
„Нарича се развлекателен полет и с основание“, ми каза другият пилот, Тим Райли. „Не летим когато вали, освен ако не се налага“.
Благодарение на метеорологичните карти и 160 години колективен летателен опит при семейство Милър и другите трима пътници (също и вероятно заради горещите ми молитви), открихме правилния маршрут. Противното време имаше и хубава страна – оформи се дъга, а после и още една, разпиляваща цветовете си с наближаването ни.
Летяхме по-близо до земята, отколкото някога съм летяла, над планини и долини, едва започнали да обличат пролетната си зелена премяна. Това беше! По-малко от 30 минути след излитане, кацнахме на летището в Мууз Крийк Рейнджър Стейшън, там, където река Селуей се разделя, навътре в пущинака на Селуей-Битърууд, 1,3 милиона акра защитена територия между Айдахо и Монтана.
„Не е зле, нали“, каза докато ни помагаше да слезем от самолета президентът на RAF Бил МакГлин, който ми съдейства да организирам пътуването си.
Преплетени кедри, ели и смърчове и зелена писта, докато постоянният грохот на близките водопади изпълваше въздуха. МакГлин, който от десетилетие беше доброволец в Мууз Крийк, ми каза, че летището е на 50 мили от най-близката електрическа крушка и на 30 мили от истински път. (Google Maps потвърди за пътя, но за лампата се затрудни.)
Единственият начин да стигнете до Мууз Крийк е рафтинг по течението на Селуей или няколкодневен преход, но най-често се използва пистата, която е като пътеводна звезда за пилотите-специалисти по трудни терени. Хората идват тук, за да правят преходи, да ловят риба или да си направят барбекю до кемпера. Или – като мен – просто за да избягат от всичко това. Нашият самолет тук бе единственият.
По данни на американската Федерална авиационна агенция в САЩ около половин милион души имат пилотски лиценз. МакГлин обаче казва, че само 35-40000 от тях правят развлекателни полети. Много пилоти за пръв път опитват да летят на въздушен къмпинг по време на AirVenture, ежегодно авиошоу на Асоциацията на експерименталните самолети в Ошкош, Уисконсин. Над 10000 самолети се очакват между 24 и 30 юли и миналата година половината от тях са останали за въздушен къмпинг, казва Дик Кнапински, директорът по комуникациите на EAA. „Буквално създадохме къмпинг-град“.
Други пилоти идват на въздушен къмпинг, особено на по-тежките терени – след като се отегчат от лесното пилотиране по местни маршрути и след като загубят апетит към „хамбургера за 100 долара“, както го наричат местните авиатори, разговорен израз, който означава просто да запуснеш двигателя, за да отидеш на обяд. „Те си мислят: ето, бях тук, направих това“, казва МакГлин. „Какво да правя сега?“
А някои пилоти изведнъж се оказаха с много свободно време, след като работата спря, както се случи през май 2020г. за Филип Уолак и Сара Тамър, колежката, заради която бях обсебена от това приключение. Приятелите тръгнали на двуседмична обиколка на страната с Rusty, една Cessna 172M Skyhawk от 1973г, на която махнали задната седалка, за да освободят място за запасите си. „Обединихме двете си страсти – към летенето и къмпинга“, казва Тамър.
С помощта на Foreflight, приложение за планиране на полети, те открили писти с удобства за пилоти като тоалетни и дори кола, с която да отскочат до града за пазаруване. „Хората се развълнуваха, че пилотите отново използваха летищата им“, казва Тамър. Често при пристигане там дори няма дежурен.
Спели на палатка, кацали на летища в над десетина щата, включително в Стамфорд, Тексас, където местни пилоти им показали обитавана от духове къща. Спрели и в Моаб, Юта, където прелетели над Брайс каньон и видели отвисоко арките. Освен това имали възможността да летят свободно над Гран Каньон, без никой друг наоколо, а по принцип това е строго контролирано въздушно пространство. Просто защото по време на пандемията многобройните туристически полети бяха отменени. След като снимки от пътуването бяха споделени на сайта за професионална фотография на Уолак, двамата се превърнали в нещо като посланици на аеро къмпинга.
Летенето на трудни терени се практикува почти само в САЩ, макар че се прави и в Канада и Австралия. САЩ имат огромни територии публична собственост с летища, строени преди десетилетия за достъп до ресурси или за борба с горските пожари. Това, наред с по-свободния регулаторен режим, позволява на пилотите да летят практически навсякъде. Много от тези писти повече не се използват по първоначалното си предназначение, но RAF работят с над 300 оператори, за да ги поддържат отворени и безплатни за всеки пилот. Онлайн справочник включва подробности за всяка дестинация, включително информация за правилата за кацане. „САЩ имат най-голямата обща авиация на света“, каза Тамър. „Хората идват от цял свят, за да го преживеят“.
Ежегодните задължителни технически прегледи по правилата на Федералната авиационна агенция и разходите за гориво добавят около долар на галон повече, в сравнение с разходите за кола (а емисиите са като тези на кемпър или малка лодка). Затова летенето не е скъпо хоби. Влизаш в света на авиацията „на цената на умерено скъп SUV“, казва Родни Суонсън, пилот, който лети с туристи. Според него самолетите втора ръка вървят по 40000-80000 долара, а нова четириместна Cessna Skyhawk 172 излиза 477000 долара. „Това правим, вместо да играем голф или да залагаме на хазарт“.
Компании като TacAero от Фредериксберг, Тексас могат да помогнат на пилоти, несвикнали да летят в каньони с трудни ветрове и течения и да кацат на писта, различна от асфалтова. Фирмата предлага 10 обучения годишно (от 3500 долара за три до пет дни и са много натоварени), до транспортиране на пилоти до трудни терени в цялата страна. „Типът летене, което практикуваме, е по-рисково от обичайното“, казва директорът на TacAero Иън Уохорн. Аляска е особено популярна, казва той и я нарича последната граница в авиацията. „Има места, където никога не е кацал самолет“, казва той и изброява суровите територии и ветровитите открити места като писти с чакълена настилка, речни корита, плажове и достатъчно плавни планински склонове.
Що се отнася до моето пътешествие, дъждът спря около час след като изключихме двигателите и небето се задържа чисто през целия следобед, нещо, което Южна Калифорния не беше предлагала от месеци. Слязох на реката, където един от моята група бе уловил на муха дъгова пъстърва. МакГлин ми показа коловозите на пистата на почти 100г, които доброволците на следващия ден щяха да запълнят с пръст, за да направят кацането по-меко. Освен групата рафтъри надолу по реката, други хора нямаше. Бяхме ние, някой заблуден елен и вятърът.
Възцари се пълен мир, докато слънцето залязваше зад планината. Преди да се стъмни съвсем опънах си палатката близо до пистата. Имаше и други, по-закътани места за къмпингуване сред дърветата, но аз исках хем да съм сред природата, хем да виждам самолета. В края на краищата той ме беше докарал тук и аз бях благодарна, че съм на открито.