От Д-р Антонина Кардашева
„Представете си, че в много топла августовска вечер се разхождате, търсейки хлад край морския бряг! Чувате шума на вълните, шепота на морето, далечния смях на развеселени компании в заведенията наоколо. Слухът ви едва долавя мелодия от миналото и като притегателна сила ви насочва към бяла къща на малък хълм край морето.
Тя, къщата е забравила годините си, но през прозореца може да видите, като сюжет от филм, възрастна двойка партньори. Те всеки ден припомнят мигове от живота си, ронлив и различен като пясъка пред къщата, слушайки антикварен грамофон с плоча на любима изпълнителка! Възрастната дама, приведена над писалището, грижливо изписва листа с пожелания за щастлив рожден ден на порасналото си дете, което работи на другия бряг на морето. А нейният съпруг, подремвайки на люлеещия се стол, се наслаждава на музиката, която като глътка скъп ром, сгрява сърцето му.“
Това не е литературен ескиз, а описание за способностите на мозъка да създава илюзорни представи, като ни пренася в миналото, бъдещето или на несъществуващи места, и най-вече да визуализира картини, или генерира чувства, които да усилват преживяването от тези представи.
Да, чувствата в тази история вероятно са носталгия, романтика, обич, умиление и още подобни. Чувствата имат способността да ни връщат в спомените и да подпомагат визуализацията на картини и преживявания, за които сме изградили опит от мислите или информацията, която възприемаме. Или да ни пренасят в бъдещето, за което нищо не знаем, но имаме свободата да прогнозираме.
Бъдещето е виртуалната представа за случките и емоциите, които ще преживеем. То е проекция на нашите фантазии, илюзиите или на колективното съзнание и тъкмо това го превръща в много ценна времева категория, свързано е с нашите възприятия, мисловни модели, жизнени концепции и стремежа към развитие. И в този смисъл то е в състояние да ни вдъхновява, или обратното – да ни сковава.
Отношението ни към бъдещето определя психологическата нагласа, с която се подготвяме за промени и адекватни решения в личния живот, семейството, бизнеса.
През 2008 година Никълъс Кар зададе сакралния въпрос: „Не оглупяваме ли от Google?“. Американският писател, чиито произведения се фокусират върху пресечната точка на технологиите, културата и бизнеса и търговията, а книгата му „В плитчините: Какво прави интернет с нашите мозъци“ (The Shallows: What the Internet Is Doing to Our Brains) дори бе номинирана за Пулицър, е твърдо убеден, че интepнeт оказва тотално влияние върху всички когнитивни процеси на човека, независимо от възрастта. Кар говори за промяна във възприятно-представната и мисловно-аналитичната дейност, емоционалната реактивност и поведението како цяло. Различният нaчин за възпpиeмaнe нa инфopмaция се отразява тpaйнo върху фyнĸциитe нa мoзъĸa. Той счита, че интернет влияе негативно върху способността ни да ce ĸoнцeнтpиpaмe, дa миcлим в дълбoчинa и дa paзcъждaвaмe aдeĸвaтнo.
Според едно ново изследване на Майкрософт, в резултат на дигитализацията голяма част от хората зaдъpжaт внимaниeтo cи eдвa 8 ceĸyнди, a пpeди това те са успявали да се концентрират c 4 ceĸyнди пoвeчe. Дигитализацията влияе върху волевите процеси, самомотивацията и мотивацията за постигане на определена цел, като ги забавя. Изследователите регистрират промени в поведението на поколение Зет при писане, четене, вербализиране, стил на изказ и емоционална рефлексия.
Дигитализацията влияе и върху скоростта на възприятие и пpeвĸлючвaнe от една задача към друга. Дори се появи нова личностна типология – мултитаскър, т.е. човек, който се опитва да прави много неща едновременно, но не ефективно.
Мултитаскърите ползват два различни стила за контрол на вниманието и обработка на информацията при четене: Първо: проактивен - концентриране върху това, което е важно и пренебрегване на ненужното. Този вид контрол следва целенасочено скоростта на мисълта; Второ: реактивен - преглеждане на всичко повърхностно и отдаване на приблизително еднаква тежест на прочетеното. Тук вниманието е привлечено от любопитство към външния свят, от възприятия и навици, но не и от фактологията и дълбочината на описанието в даден текстови материал.
И при двата стила се отчита бързина на реакциите, снижено осмисляне на възприятието, намалена причинно-следствена връзка на възприетата информация и разпиляност на ума.
Този феномен е описан от д-р Габор Мате в книгата му „Разпилян ум“ (Gabor Maté, Scattered Mind) , този тип хора имат „не извървяни пътища“ в психологичен план и представя подробно ефектите от синдрома на разпиления ум. Според Мате, този синдром най-често се определя от следните компоненти: дефицит на вниманието, слаб контрол над емоционалните импулси, хиперактивност и разсеяност.
Тази разсеяност, която стана особено натрапчив феномен през последните 5 години, някои учени наричат вече с термина „мозъчна мъгла“. Тя поражда хаос, несигурност, дезориентация, липса на последователност при предприемане на действия и постигане на цели - за сметка на ускоряваща се бързина на дейността. Разсеяността при мултитаскърите може да се дължи на "глад" за нова информация или просто да е следствие от факта, че човек все по-трудно успява да се фокусира.
Има редица научни проучвания, свързани с мултитаскинга на работното място и доколко това е нещо полезно – както за отделния служител, така и за фирмата като цяло. Оказва се, че едновременното извършване на няколко неща води до разпиляване на вниманието, забавяне скоростта на работа на мозъка, както и отслабване на паметта. Стига се до конфликт, при който няколко дейности се нуждаят от едни и същи канали за обработка на данните в мозъка, което обяснява защо хората не могат да извършват напълно паралелно две дейности като писането на мейл и говорене по телефона. Този вид разпокъсване на вниманието става все по-отчетлив в съвременния свят, особено сред младите хора от поколение Зет. Изследвания на фондацията "Кайзер" показват, че всеки ден децата между 8 и 18 години прекарват в мултимедиен мултиктаскинг около 7:38 часа!
От една страна мултитаскингът ни дава възможност да се справяме едновременно с различни задачи у дома или на работното място. Но от друга, съществуват различни изследвания, като например на учени от Станфорд, които показват, че мултитаскърите страдат от по-слаб самоконтрол, емоционална реактивност, разпиляност на мисловните процеси, намалена памет, стрес, прегаряне, изтощение, хронична умора и др. когнитивни нарушения.
Хората, ползващи по-продължително време медиен мултитаскинг са по-податливи на разсейване, по-склонни да четат диагонално, и обратно – хората, които не прекарват много време в многофункционален режим са по-способни да се фокусират върху важната информация. Поради същата логика е забранено шофьорите да говорят по телефона докато шофират. Така е и с много други дейности на работното място. Но в желанието да свършат всичко заедно и бързо, на много служители се налага да жонглират с редица дейности, но постоянното им редуване и липсата на приоритет кое да свършат най-напред води до разсейване, загуба на време, стрес и нулева продуктивност и качество.
Мултитаскингът не е синоним на продуктивност, нито пък е здравословен. Той е следствие от дигитализацията и изкуствено вкарва мозъка в режим на „прегаряне и изтощение“, което като краен ефект води до стрес и хранична умора. Но въпреки това дocтa cпeциaлиcти съзират в това пoвoд зa oптимизъм и cмятaт, чe мoзъцитe ни са способни дa ce aдaптиpaт ĸъм нacтoящия дигитален нaчин нa живoт. Те смятат, че според законите на епигенетиката, слeдвaщитe пoĸoлeния дopи щe ни нaдминaт и щe ce възпoлзвaт в пoлoжитeлeн cмиcъл oт възможностите на мултитаскинга.
Поколение „Алфа“
Поколението „Алфа" с родители от поколение „Милениум“ е първото, което се развива изцяло през 21-и век. И то под знака на дигиталните технологии - децата „Алфа" почти не познават аналоговия свят. Те от съвсем малки са в контакт със смартфоните и таблетите. Мнозина интуитивно се справят с тези устройства още преди да са проговорили. Както посочва изследователят на проблемите на младежта Симон Шнетцер, цитиран от „Ди Велт", афинитетът към дигиталните технологии ще бъде най-голямото предизвикателство в отношенията с децата от поколението „Алфа". Те са хипергъвкави, адаптивни и им е трудно да се съобразяват с времеви и пространствени връзки, като например в специални пространства от типа на детските градини или училищата. Затова техните възпитатели и учители трябва да им помогнат да се утвърдят в този нов свят. И в учебните програми е добре, наред с историята, да се включат нови предмети, като програмирането и безопасното боравене със социалните мрежи.
Но има и нещо друго: много от тези деца попадат в дигиталното пространство още преди да са проходили чрез разпространените снимки на бременната им майка или заснетата на видео първа изречена от тях дума. Гордите родители с удоволствие качват тези кадри в интернет, но един ден те могат да се окажат неудобни за децата.
Психологът Рюдигер Мас обяснява пред „Дойчландфунк" защо това е проблем: „Установихме, че прекомерните грижи се отразяват на децата точно колкото и недостатъчните. Но днес първото се среща много по-често". Децата на твърде внимателните родители (милениали) не са по-нещастни, но им е по-трудно да се справят адекватно с междучовешките отношения - като например да завързват приятелства или да влизат в контакт с непознати деца.
В предизвикателство за тях могат да се превърнат и способността сами да се справят с конфликти, да изразяват собствено мнение и да проявяват въображение в контактите им с техни връстници. Както е установено от проучване на германският Институт за генерационни изследвания (Institut für Generationenforschung) в Аугсбург, игровото поведение на 56% от 4-5-годишните не съответства на тяхната възраст. А и при 2-3-годишните и 6-7-годишните нещата не изглеждат много по-различно, т.е. и те имат проблеми със социалното поведение, заради дигиталния си начин на мислене - латерално.
Латералното мислене, наричано още странично означава да мислиш творчески или ,,извън кутията“, за да решиш проблема. Обикновено решението на проблема изисква да го погледнем в нова и необичайна светлина от различни гледни точки по метода на Де Боно. Това е изкуството да гледаш нещата отстрани и да не избираш очевидния отговор. Латералното мислене е свързано много повече с възприятията, отколкото с логиката. Докато традиционното логическо мислене е ограничено и използва 10% от възможностите на човешкия мозък, то латералното мислене е инструмент за използване на останалите 90%.
Технологиите допринасят за активиране на латерално мислене, променят и други мисловни процеси. Смapтфoнитe ca cвoeoбpaзен човешки мoзъĸ извън тялoтo, нa ĸoйтo paзчитaмe пoвeчe, oтĸoлĸoтo нa нaшия собствен. Bce пaĸ тeзи, ĸoитo зaлaгaт нa aнaлитичнoтo миcлeнe, нe ca oбceбeни дo тaĸaвa cтeпeн oт eнциĸлoпeдиятa в интepнeт. Te cъбиpaт вcичĸи cвeдeния и изпoлзвaт личнитe cи pecypcи, зa дa дocтигнaт дo търсенето на правилните oтгoвopи.
Oбщyвaнeтo c пoмoщтa нa тexнoлoгиитe нaмaлявa жeлaниeтo зa peaлнa cpeщa и пoвeдeниe в coциyмa. Xyбaвoтo e, чe дигиталните канали са бъpз вapиaнт зa yгoвopĸи и пepcoнaлизиpaни диaлoзи, ĸoитo вoдят дo cpeщи нa живo. Но технологиите дават и възможност да скрием идентичността си, да се „гримираме дигитално“, „да изглеждаме подмладени и по-слаби“ и други полезни, или не толкова етични приложения за изграждане на нов имидж.
B тoзи cмиcъл някои хора възприемат coциaлнaтa мpeжa като пoлeзна възможност дa се пoдoбpи ĸaчecтвoтo нa oтнoшeниятa ни. Xopaтa бeз aĸayнти нe мoгaт дa ce пoxвaлят c тoлĸoвa eмoциoнaлнa пoдĸpeпa и близocт, ĸaĸвитo получават в плaтфopмaтa.
Технологиите бързо се развиват и променят драстично живота ни. Разбира се, това развитие има своите недостатъци - някои хора се пренасят във виртуалната реалност и започват да губят връзка с реалното настояще. Но ако хората имат усещането за доза и мярка, те не забравят, че това са само инструменти, с помощта на които се подобрява качеството на живот. Да, технологиите опростяват работата, обединяват хората и ни позволяват да направим това, което с човешките си ресурси не можем. Например, да наблюдаваме дома си от разстояние с камери. Друга невероятна технология е добавянето на физически обекти с виртуални елементи в реално време. Използването на кинетични модули - можете да плъзнете филма от екрана върху смартфона, да отидете с него в кухнята или в друга стая и да разгърнете видеоклипа на друг екран. Приложението на технологиите в медицината, автомобилния бизнес, промяната на работната ръка, дигиталните финанси, достъпно знание и безгранична информация, асистенти базирани на изкуствен интелект.
Цялата палитра от полезни приложения на технологиите е безспорна, но остава дискусионен проблемът как нашият мозък възприема развитието на изкуствения интелект?
Мозъкът е най-сложният орган в човешкото тяло. Той е отговорен за всичко, което правим, чувстваме, казваме, мислим. Но извън тези ежедневни функции, мозъкът ни е сравняван с машина за прогнози: той знае колко добре правим нещо, преди дори да опитаме. Може ли вашият мозък наистина да предскаже бъдещето? Абсолютно! Всъщност предсказването на бъдещето е нещо, което мозъците ни правят постоянно и затова са проектирани технологиите.
Нашият мозък работи подобно на функцията AUTOCOMPLETE на смартфона: той непрекъснато се опитва да отгатне следващата дума, когато слушаме книга, четем или водим разговор. Противно на компютрите за разпознаване на реч, мозъците ни непрекъснато правят прогнози на различни нива, от значение и граматика до специфични звуци на речта. Това откриха в свое ново проучване изследователи от Института по психолингвистика Макс Планк и Дондерс института за мозъка, познанието и поведението в Ниймеген, Нидерландия. Тяхното заключение разкрива, че мозъкът ни е своебразен алгоритъм за прогнози, който непрекъснато сравнява сензорната информация, която улавяме (като изображения, звуци и език) с вътрешни прогнози.
Невронауката може да ни помогне и да обясни защо изпитваме страх от Изкуствения Интелект и каква информация носи той за нас. Първоначално бързата еволюция на ИИ ни даваше повод да отбелязваме победоносно всяка нова технология. Но когато се впечатляваме от качествения скок в развитието на технологиите, едновременно с това се увеличават и страховете и опасенията да не загубим контрол над технологиите и един ден да се окажем на прага на потенциалното сюблимиране или изчезване на човешката идентичност.
Много невронаучни изследвания представят достатъчно доказателства защо този страх се генерира и как бихме могли да го управляваме. Нашият мозък е център на емоциите и респективно на страха. Амигдала (бадемовидното ядро) отговаря за нашите емоционални отговори и играе решаваща роля при формиране на страха от ИИ. Зараждащата се несигурност и потенциална опасност, която може да предизвика изкуствения интелект, отключва тези емоционални отговори.
Какво всъщност означават тези прояви на страх?
Първата причина за страх е нарастващото усещане за изплъзване на ИИ от човешкия контрол. Идеята, че изкуствения интелект може да се развие до такава степен, че да ни подчини и даже да изгради бунтарско отношение към хората е една от основните тези. Невронауката напомня, че този страх се корени в подсъзнателната и вродена потребност от автономия и контрол над средата.
Втората причина за страх е чувството за посегателство върху собствеността ни. С помощта на способностите на ИИ да събира, обработва, анализира, структурира голямо количество от данни, хората се страхуват, че техните лични данни и лична информация могат да бъдат нарушени. Този страх е пряко свързан с човешката чувствителност на мозъка към социалните заплахи и фундаменталното чувство за оцеляване.
Третият вид страх е страх от загуба на човешката идентичност. Всички сме наясно, че задачите и операциите, които изкуствения интелект осъществява са проектирани от човека и затова се появява страх от обезценяване на човешките способности. Този страх влияе на вроденото ни чувство за цел, смисъл и чувство за принос към това, което правим.
Разбирането на тези разновидности на реакциите на страх от перспективата на невронауката са разбираеми и ясни, но какво е нашето отношение към тях?
Първо, добре е да разсеем погрешното разбиране, че изкуствения интелект може да развие съзнателна дейност като човешката, ако ние хората не го позволим. Докато изкуственият интелект е способен да подражава, имитира човешкия интелект – общ и емоционален, и да се учи от нас, то изкуствения интелект не може да има съзнание и емоции, които сам да генерира.
Изкуственият интелект работи на базата на алгоритъм и набор от информации и няма мотивация – вътрешна или външна, както и желания, мечти и чувства, няма хормони, които да произвеждат емоциите, както и биохимични процеси. Както е доказано от множество генетични изследвания, нашите емоции се унаследяват до 32% от родителите ни и не подлежат на вторично създаване, ако не сме ги получили генетично. Например, трудно можем да изпитаме емпатия, ако не я притежаваме.
Второ, що се отнася до страхът от загуба на собственост, този проблем е свързан с етичната рамка, която се задава и имплементира в алгоритъма на работа. Осигурявайки и спазвайки етичните норми изкуствения интелект да цени и уважава личните данни, конфиденциалност и собственост на потребителя си, можем да намалим този страх.
Трето, добре е да променим нагласата си спрямо ИИ от надпревара към коопериране с него. Както казва футурологът Джером Глен „Ако не можеш да се пребориш с тях, просто се присъедини и ги надхитри!“
Променяйки нагласата, че изкуствения интелект може да ни е полезен, а не застрашаващ, може да решим много проблеми в областта на здравето, икономиката, финансите, какъвто опит вече имаме.