От Антонина Кардашева, Ph.D., D.Sc.
В студените февруарски дни, даже споменът за ято лястовици - заминаващо на юг или идващо оттам - е стоплящ и много оптимистичен! Той е символ, че скоро ще ги видим да „поканят“ пролетта!
Гледката на прииждащите от юг лястовичи ята, привнася сладки спомени и емоции от приятното им чуруликане, от чевръстото летене и изкусното виене на гнезда. Често си мечтая за оптимизма, с който ни зареждат. Тази хармония ми липсва, не само през зимата!
Не бях се замисляла защо лястовиците са толкова важни птици за нас хората и емоционалното ни състояние като нация! Вероятно мигрирането им към нас, не само предвещава пролет и позитивни емоции, но носи и междуконтинентално послание за уникална семейна хармонична общност, моногамност, модел за щастие и оптимизъм.
Припомних си от лекциите в университета, че терминът оптимизъм произлиза от латинската дума: „optimus“ – най-добър, превъзходна степен на „bonus“ – добър. Вероятно е свързано с представката „ops“, което означава „сила, ресурси“ или „ob“ – „пред“ и наставката „tumos“ – „най-“. Според други автори терминът произлиза от „optio“ в превод - избор.
В научните изследвания терминът оптимизъм е въведен от изследователите Майкъл Шайър (Michael Scheier) и Чарлз Карвър (Charles S Carver), които го дефинират като генерализирано очакване за положителни събития в живота на човека. Теоретичният подход на тези автори набляга върху положителната страна на резултатите и събитията около нас, независимо от това, какви фактори и причини водят до тях. В този смисъл оптимизмът е оценка за позитивен изход от развоя на събитията около нас. Аналогично, негативните очаквания също са генерализирана тенденция, но с противоположна песимистична нагласа и оценка за неблагоприятен резултат на събития или дейности.
В своите проучвания върху оптимизма и песимизма Уилям Дембър (William Dember) установява, че двете емоционални състояния не са полярни, а относително независими едно от друго. Тоест, те зависят от нашата нагласа и избор на емоция, и желание да се научим да бъдем позитивни и оптимистични.
Данни от изследвания доказват, че оптимизмът може да намали развитието или да предпази личността от преживяване на стрес. Авторите Майкъл Шайър и Чарлз Карвър споделят данни, че оптимистичните хора имат минимални психосоматични оплаквания. Ако боледуват, те много бързо се възстановяват след прекарана болест, или след прекарана сърдечна операция. Има доказателства, че оптимистите проявяват по-голяма гъвкавост в използване на стратегиите за справяне със стреса и предпочитание към активен, проблемно фокусиран начин на реакция при кризисни ситуации. Оптимистите са склонни да възприемат трудностите като позитивен опит или временни неуспехи. Дори и най-проблемния ден те мислят позитивно: „Утре вероятно ще бъде по-добре!“.
В корпоративния свят, ако оптимист получи повишение, вероятно ще повярва, че това е така, защото се справя добре с работата си и ще получава повече повишения в бъдеще. Това го мотивира професионално да се развива и допринася за ефективността в компанията. Ако не получи повишение, оптимистът ще свържи този факт с вероятността, че е имал лош месец, поради различни обстоятелства, но е уверен, че ще се справи по-добре в бъдеще и няма да загуби положителната си нагласа да се себедокаже като професионалист.
Песимистът би оценил повишението като еднократно щастливо събитие, което вероятно няма да се повтори и дори може да започне да се притеснява, че в бъдеще ще бъде под по-голям контрол. Поради склонността си да са тревожни, враждебни, недоволни и очакващи негативни последствия, песимистите са склонни да приемат, че за да получат повишение, има някаква задкулисна причина. Те, водени от мнителността си, даже си създават сценарии, според които се опитват логически да тълкуват случилото се. Следователно те по-често очакват негативен резултат като да бъдат наказани, понижени или критикувани отново, отколкото да получат повишение за реални постижения. Песимистите се стремят да се защитават от несъществуваща заплаха.
Потвърждение на тази насока на разсъждения има при данни от изследвания, проведени от изследователите Джули Норем (Julie Norem) и Нанси Кантор (Nancy Cantor). Двете психоложки разглеждат песимизма и оптимизма като много важни за поддържане и защита на аз-образа, самооценката и емоционалното състояние. Тези учени разглеждат песимизма като защитна стратегия срещу страха от неуспех. С данни доказват, че песимистичните нагласи подготвят човека за възможни преживявания на неуспех. Оптимизмът, от друга страна, се разглежда като основание за поддържане на ориентация към успех и високо ниво на благополучие. В допълнение, оптимизмът може да снижи очакването за възможен неуспех и свързаните с него преживявания на страх. Изследванията за оптимизма са доказали своето положително влияние върху процеси на социално познание и учене при хората, адекватно вземане на решение, намаляване на рисково поведение, възприемане и оценка на скрити заплахи и др.
Дългогодишна е дискусията, дали оптимизмът и песимизмът са генетично обусловени. Изследвания показват, че генетиката определя около 25% от нивата на нашия оптимизъм и променливите на околната среда, извън нашия контрол. Ние унаследяваме тези емоционални предразположености от родителите си. Интересно е как тази генетична наследственост се развива в различните периоди на живота ни.
Дали унаследеният оптимизъмм ще се развие благоприятно в устойчива личностна характеристика или ще се превърне в негативизъм, зависи от особеностите на индивидуалното развитие в детството, от моделите на родителски грижи и семейно възпитание. За историята на формирането на негативните очаквания, в литературата се посочва, че са вторични – те се формират в резултат на постепенно натрупване на негативен житейски опит – конфликти, фрустрация, депривация, смърт на близки, разводи, загуба на работа, стареене. За да бъдат реалисти, хората могат да се надяват, че техният живот ще бъде пощаден от неприятностите, но и също така е добре да приемат, че някои негативни събития са неотвратими.
Според Мартин Селигман (Martin Seligman), създател на позитивната психология, „...да развиеш себе си като оптимист означава да овладееш поредица от умения да разговаряш със себе си, когато претърпиш лично поражение”. Селигман открива, че за да излезем от порочния цикъл на песимистичните си възгледи е необходимо постепенно да оспорим негативните си убеждения за реалността на ситуацията.
За целта, той предлага да се използват четири метода: Първият е да потърсим доказателства за това, че негативните ни убеждения не са верни. Освен порочният механизъм на себеобвинението на песимистите, да потърсим и алтернативни причини за случилото се. Третият механизъм е да осъзнаем, че никоя случка не е задължително да се повтаря до безкрайност във времето. И не на последно място да изградим в нас вярата, че концентрирането само върху негативните аспекти на реалността не ни носи ползи.
Друга известна техника на Селигман „да се научиш да спориш със себе си” е доказала особената си полза и значение за трансформирането на песимизма в оптимизъм. Логиката на автора е, че обикновено хората спорят с всеки, с когото не са съгласни. Необходимо е да се научат да правят това със самия себе си, като имат впредвид: какви доказателства имат; какви са алтернативите и да се съсредоточат върху причините; какви са изводите – толкова ли са ужасни; и ползите, които ще имат. Позитивът от тази техника е в гъвкавия подход да се влиза последователно в роля на оптимист и песимист, докато се вземе рационално решение за действията чрез по-благоприятната перспектива в конкретната ситуация.
Друга техника разработена от Мартин Селигман с цел преработване на песимизма в оптимизъм е „да изведем гласовете навън”. Това е начин да се спори със самия себе си, но с помощта на друг човек, който да се противопоставя на твърденията, относно ситуацията. Воденето на конструктивен диалог с аргументиращи доказателства е интересна стратегия за трансформация на песимизма.
Според Селигман, за предпочитане е да сме оптимисти, отколкото песимисти, защото оптимистичните хора са щастливи. Те избират щастието като емоционална стратегия за живота си. Докато, песимистите са вечно оплакващи се, мрънкащи и отказващи се. За тях винаги има причина и вина, която търсят в другите. Те са намръщени и депресирани. Оптимистите по-често гледат положително на събитията и случващото им се в живота. Те са готови да ни разсмеят, въпреки лошото време, въпреки умората от деня. Те търсят новото начало, дори след малък неуспех.
Оптимизмът и песимизмът определят начина, по който ние мислим, действаме, общуваме и търсим ефикасно решение на проблемната ни ситуация. Но не това, което се случва на хората определя колко са щастливи, а начинът, по който интерпретират случващото се. Именно интерпретацията на възприятията от средата предопределя и избора на емоционално състояние, ако не сме изградили когнитивни филтри.
Пристрастието ми към оптимизма на лястовичките ме връща в по-ранните ученически години. Припомням си от часовете по биология, че гнездата им са едни от най-добре построените в птичия свят (без съвременни архитектурни проекти, експлоатация на материала или коефициент при сцепление на бетона). Бях забравила, че селският колорит на българските села задължително се допълва от живата украса на лястовичите гнезда, които според поверието носят щастие и се свиват само в стряхите на къщите на добрите стопани и хармоничните семейства.
Връщайки се към летните горещини си представих, удоволствието на лятото под стряхата на селската къща, когато чуваш румоленето на реката, жуженето на пчелите и да се наслаждаваш на чуруликането на лястовичите разговори. Те са все забързани, много подкрепящи, оптимистични и мотивирани, истински напевни и носещи утеха за хората. Зададох си въпроса, дали моделът на лястовичия оптимизъм може да се вземе под наем. Тази идея за природна хармония между оптимизъм и модела на лястовичето общество може да се открие само в хора с умение да регулират емоциите си!
Каква подходяща аналогия за студентите по психология в академичните часове по семейно консултиране и психотерапия е семейната общност на лястовиците! А техният живот може да е поведенчески модел за адаптивност, добро общуване, самомотивация и настойчивост, и най-вече на емоционална регулация. Всички тези качества, които наблюдаваме при лястовиците са компоненти на емоционалната интелигентност при хората.
За връзката между емоциите и психологията на хората, и символите на лястовиците са писали Луций Апулей, Оскар Уайлд, Гео Милев, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, Шърли Кенеди. Много други автори са били пленени от заразяващото чувство на оптимизъм, жизненост, неуморност, постоянство, съпричастност, привързаност и родителско обгрижване, което лястовиците ни даряват всяка година от пролет до есен.
А ние, хората за изграждане на подобни умения се обучаваме в платени тренингови групи! Това според вас, парадокс ли е или природно и видово несъвършенство?
Това е един от парадоксите на човешката мисъл – винаги мечтаем за това, което нямаме, а когато го имаме не го оценяваме! В тази бягаща от реалността фантазия, спасяваща ме за миг от февруарския студ, единствено лястовиците ми липсват. Мисляйки си за зимата, за връзката между лястовиците и Африка, очите ми издават моята сантименталност, сензитивност към красотата и хармонията в отношенията между хората, а в душата ми звънва лирична мелодия и топло чувство за семейна свързаност, хармония и надежда за човешка осъзнатост.
Мисля си, че не тропическото горещо лято през последните години е проблема, който трябва да ни занимава. Имаме проблем с нарастващия негативизъм и борбата за място в обществото. Тя е близка до сагата за оцеляване на Клифтън, описана в книгата на Джефри Арчър „Времето ще покаже”. Потапяйки се в непозната тълпа на нашата реалност, можем да почувстваме всички психологични ефекти на анонимността – грубиянство, агресия, неконтролируема пошлост, емоционална нечистоплътност и най-вече заразяващото чувство за негативна автономност на територия, необходимо, за да оцелеем до момента на нечие превъзходство. Вероятно имаме усещане за живот в паралелна реалност.
Посланията от юг-а са ценни за нас! Лястовиците могат да ни научат да култивираме нова сила за живот, да оцеляваме през трудните политически и социални сезони и да ни възвърнат оптимистичния нрав. Нека си вземем оптимизъм на заем от тях! В противен случай ни чака участта на българина Петър Моканина от Йовковия разказ „По жицата”!
А тя, бялата лястовица може и никога да не се появи!
В РЕЗЮМЕ Оптимизмът е оценка за позитивен изход от развоя на събитията около нас, негативните очаквания са нагласа и оценка за неблагоприятен резултат на събития или дейности.