От Антонина Кардашева, PhD, DSc
Човешкият мозък е най-сложната структура във Вселената, съставен от 180 млрд. нервни клетки, 50 млрд. от които са предназначени за преработка на информацията, която възприемаме от реалността. Как тези нервни клетки ни помагат да възприемаме реалността, да я дефинираме и интерпретираме, и каква е връзката им с поведението ни?
Оценките за реалността са огледалния образ на това, което виждаме, чувстваме, мислим и стават видими чрез проявите на човешкото поведение. Известна е максимата, че колкото повече средата се променя, толкова по-активно се влияе личността и поведението й.
В далечната 1936 американският психолог Кърт Левин извежда едно революционно уравнение, което променя начина, по който гледаме на човешкото поведение. Според него поведението на човека е функция от индивидуалността му и заобикалящата среда:
B = f (P, E)
B е поведението, P – характера на човека, а E - средата. Преди това уравнение да бъде изведено, повечето изследователи са вярвали, че нашите действия и навици са резултат само от типа личност, но не и от обкръжението и средата, в която живеем.
Човешкото поведение е проекция на работата на един изключително важен физиологичен орган – мозъка, а той координира псикиката на човека. В продължение на много години, изучавайки човешкия мозък, редица учени се интересуват от връзката му с човешкото поведение.
Структурата на нашия мозък, работейки заедно с ендокринните жлези и нервната система управляват емоции, усещания, мисли, действия, памет, въображение, поведение на цялата ни личност. Всеки психичен процес се основава на комбинация от нервни импулси и хормонална секреция. Ако не протичат синхронно, то те предизвикват не само физиологични, но и психични проблеми, разстройвайки нашите усещания, мислене и поведение, а от там и социалните ни взаимодействия. Силното влияние на множество фактори от външната среда се отразяват на способността на човешкия мозък и нервната система да възприема, анализира, синтезира информацията, да я интерпретира и като цяло да създава отразената представа на реалността.
Оценките за реалността са огледалния образ на това, което виждаме, чувстваме, мислим и стават видими чрез проявите на поведението. Известна е максимата, че колкото повече средата се променя, толкова по-активно се влияе личността и поведението й.
Оценките на реалността са обобщена информация, която се извършва в асоциативните зони на мозъчната кора на човешкия мозък. Тя е изключително важна за насочване на вниманието към промените в околната среда и за изграждане на умения да се предвиди какво е най-вероятно да последва. Много изследвания доказват, че ако факторите от средата се манипулират, ограничат, видоизменят, то най-бързата промяна ще се регистрира чрез поведението на хората и способността им за адаптация.
Според мнозина експерти, пациенти с увреден теменен дял често страдат от игнориране на пространството – те не забелязват тази част от пространството, която е срещуположна на травмата в мозъка и променят поведението си. Подобни ефекти за игнориране на пространството са отчетени и при някои пациенти с мозъчна интоксикация от медикаменти, ваксинация, хероинова или медикаментозна зависимост. Добре е да подчертаем, че знанието и изследванията за подобни отклонения в асоциативната зона на здрави хора малко е изследвана и тя може да насочи човечеството към резултати, които ще изяснят напр. какви са трайните ефекти върху мозъка и поведението от химичните субстанции, с които ежедневно хората се ваксинират, лекуват или злоупотребяват, за да се справят с променящата се среда около нас.
Като рефлексия от различни влияния (изкуствени или злополука) в асоциативните дялове на мозъка се нарушава биохимичен баланс, който поражда патология в поведението. Забелязват се халюцинаторни възприятия, разстройства на мисленето и паметовите процеси. Каква реалност отразява интоксикираният мозък, според вас?
Разбирането за нашите биологични граници /естествени или изкуствено манипулирани/ и възможности да възприемаме по особен начин реалността, в която живеем, ни дава известна представа и за границите на поведението ни. То може да е в норма /социално приети поведенчески реакции/ и абнормно /девиантно/. Ако сетивата и мозъците ни могат да обработят само част от информацията от външния свят, и то чрез помощта на когнитивни филтри и изкривявания /bias/, то доста често поведението ще е извън социално приетите норми. За щастие все още нашият биологичен капацитет ни помага да се адаптираме към динамиката и уникалните промени на човешкия живот, въпреки наложените ограничения на средата.
Твърдението, че мозъкът не преживява нищо от външния свят, което не е било „вмъкнато“ в него от сетивата насочва към тезата, че след възприятията най-силно влияят на обработката на информацията от външния свят, усещанията или сензорните ни реакции. Чрез тях ние изграждаме представа как да се адаптираме и какво поведение да реализираме. Сензорният праг при всеки човек е различен и се активира от различни стимули. Има много доказателства, че абсолютните прагове на хората се влияят от това как се чувстваме, дали сме изморени, любопитни, заинтересовани, отегчени. Сензорните прагове не са фиксирана величина, те зависят от различни фактори – замърсявания, стрес, пандемии, глад, жажда, насилие, химически замърсявания и др.
Продължителното влияние на определени устойчиви фактори е причина за изграждане на сензорна адаптация при хората. Според американския психолог Хари Хелсън, сензорната адаптация е полезна, защото чрез отлабване на чувствителността към даден стимул тя насочва вниманието към нов вид стимул и така помага на човека да забелязвя промените в средата и да се адаптира. Според теорията за нивото на адаптация чувствителността не зависи от интензитета на настоящия стимул. Хелсън твърди, че сензитивността се влияе от миналия опит на човека. Ролята на сензорните рецептори е изключително силна защото обяснява и част от поведението ни за адаптация към различни стимули от средата.
Науките невропсихология, социална психология и поведенческа психология търсят ясни аргументи и причини за използване на симулации, експерименти и опити, за да може да обясни ефектите върху човешкото поведение и да изведе перспективи за регулацията му. Ако опитите върху поведението на гризачи и животни са многобройни, то тези върху хора все още търсят аргументираност.
Например, екип от етолози са изследвали как миналия опит на група котки влияе на възприятието им. Предварително са контролирали зрителната стимулация в периода на ранното им развитие. Ефектът на депривацията и невронните изменения при лабораторните изследвания доказват, че ограничаването на условията, при които се развиват котетата, променя тяхното невронно развитие – т.е. те реагират на лимитирани и контролирани стимули. Този резултат доказва, че зрителният опит при котетата определя доколко добре ще се ориентират в средата или ще проявят отклонено поведение.
При шимпанзета, отгледани в тъмнина през първите 16 месеца от живота си, са открити значителни невронни нарушения. Поставени в осветена среда след изтичане на 16 месеца, те обръщали глави по посока на светлината, но иначе се държали като напълно слепи. При други изследвания отглеждали шимпанзета и котки с поставени върху очите им полупрозрачни очила. Опитните животни свикнали да виждат света през замъгляващ, матов филтър и по-късно не можели да проследяват движещи се предмети и да различават форми. До подобни заключения са стигнали и други изследователи, провели експерименти с деца, които е трябвало да носят превръзка на едното си око след операция за отстраняване на зрителен дефект. Оказва се, че въпреки възстановеното зрение, те по-късно имат намалена зрителна острота на закритото око и абнормност в поведението.
Ефектите от влияние на различните фактори върху психичните процеси и поведение на хората могат да са различни. Ако хората започнат да възприемат света чрез лимитирани или изкривени образи, вярвания, ефекти на влияние, разменени пропорции и с ограничения, дали ще могат да се приспособят към истинската реалност? Този въпрос психолозите си задават от 1897 г., когато Джордж Стратън провежда ранните си изследвания върху възприятието при реорганизиране на пространството. Малко по-късно американският етолог Джон Калхун, осъществява продължителен проект, известен като „Вселена 25“. Хипотезата на експеримента е да се докаже, че при нарастване на популацията от лабораторни мишки в ограничено пространство, те развиват отчетливо абнормални модели на поведение, които могат да доведат дори и до изчезване на популацията.
Д-р Калхун и екипът му създават експериментална среда от 1000 кв.м., в която теоретически могат да обитават около 3000 бели мишки. Условията, в които гризачите живеят са идеални. Има достатъчно храна и вода за всички, няма естествени врагове, които да пречат на развитието на популацията, заразните заболявания също са сведени до минимум. Всички условия наподобяват „идеалния свят - рай“ на този вид гризачи. Експериментът "Вселена 25" е един от малкото в историята на науката, чрез който се очаква да се прогнозира и обясни бъдещето на човешкото общество. Резултатите доказват, че след 315 дни тяхното размножаване започва да намалява значително и се отчитат множество социални и поведенчески патологии. Когато броят на гризачите достига 600, между тях се формира йерархия и тогава се появяват различни групи от гризачи, които имат характеристики на различни социални роли на хората - „нещастници, “красиви“, „агресивни“.
„Последиците от поведенческата патология, които наблюдавахме бяха най-очевидни сред женските“ - пише Джон Калхун. „Много от тях не можеха да износят бременността до края на термина или пък ако успяваха, не оцеляваха при раждането на малките. Още по-голям беше броят на тези, които след успешно раждане не изпълняваха майчинските си задължения. Сред мъжките, поведенческите смущения варираха от сексуални отклонения до канибализъм и от френетична свръхактивност до патологично отдръпване, от което тези индивиди излизаха, за да се ранят, пият и да се раздвижват само, когато останалите членове на общността бяха заспали. Всяка от популациите в експеримента се раздели на няколко групи, във всяка от които съотношението между половете беше драстично променено“ .
След по-нататъшни проучвания, различни учени доказват, че резултатите, получени от експериментите на доктор Калхун се дължат не толкова на големия брой индивиди, живеещи в ограничено пространство, колкото до свръх социалното напрежение, породено от съвместното им съжителство, социалната изолация от различни групи, нивото на социална тревожност от бързо променящото се поведение и социални роли.
Темата за абнормността при хората се асоциира с проблема за другия. Това е психологичен и социално-психологичен проблем, известен в психиатрията и е съществувал винаги в човешката история. Проблемът за другия на индивидуално разнище произтича от трудността да приемеш другия, който е различен от теб. По думите на психопатолога проф. Георги Попов „да приемеш това, което не си ти“. Проблемът за приемането на другия рефлектира и върху отношението на хората поотделно и на обществото като цяло.
Паралелът на този експеримент с човешкото поведение е много дискутиран почти 60 години. Почти навсякъде в развития свят, където болестите и гладът са овладени, местната демография е с отрицателен прираст или с намаляващ положителен такъв. Изводите се насочват към факта, че когато една среда контролирано се манипулира, включат се множество фактори, които влияят на мозъчната стимулация, възприятията, адаптацията и всички психични процеси, то най-динамичната система, която неконтролируемо се променя е поведенческата система. Тя варира динамично от нормалност към абнормност.
Векът на дигитализацията, в която живеем е уникален с технологичния прогрес. Приносът на дигиталния свят за подобряването на живота и интелектуалното ни ниво е безспорен, но много са и доказателствата за намалено физиолочино, психично здраве и абнормност в поведението.
Развитието на електронната комуникация, процесите транзитиращи от глобализация към индивидуализъм, миграционните процеси, пандемичните условия, в които живеем много красноречиво доказват тезата за асоциално поведение, вследствие въздействието на свръх социалната среда.
Преминаването от просоциално към асоциално поведение е вече трайна тенденция. Депресията е обявена за болест на 21 век. Самотата се превръща в хронично състояние за все повече хора. Антидепресантите са сред най-често изписваните лекарства. Настъпи ли епохата на „поведенческия колапс“ по думите на Калхун?
Технологичният напредък не само разширява знанията ни за Вселената, но и ни показва предизвикателни възможности. В бъдеще може да е възможно контролирано да се симулират цели вселени, като зараждащата се Тета Вселена.
Но ако това е възможно, как можем да сме сигурни, колко реална е нашата реалност?