От Милен Керемидчиев
„Без величие Франция не може да бъде Франция“ – написа още през 1954 г. в своите „Военни мемоари“ генерал Шарл дьо Гол. И уточнява, че ако Франция не е на първия ред, тя не е в състояние да изпълнява своята мисия, предопределена й от съдбата: „да бъде символ за забележителни успехи или пример за назидателни поражения“ (for signal successes or exemplary misfortunes).
В Париж понятието "суперсила" обикновено се свързва с понятието "упадък". Когато лидерите и политическите коментатори се занимават с международни въпроси, любимата им тема винаги е авторитетът и тежестта на Франция в световните събития. Още преди три десетилетия Валери Жискар д'Естен изрази съжаление от факта, че „Франция се е превърнала в средна сила“.
Дори и днес почти не минава седмица, в която някой високопоставен политик или известен политолог да не подхване носталгичния рефрен за „Франция в упадък“. А колко могъща и уважавана е била някога Франция! Подобно на човек на средна възраст, който се оплаква от изгубения блясък на младостта, Франция постоянно се вайка за отминалата си слава. Според мнозина (и не само във Франция) страната е в такъв "упадък", че да я смятат за водещ играч в международната политика е почти заблуда.
Паскал Бонифас, директор на Института за международни отношения и стратегии поставя въпрос, не споделя това мнение и твърди, че Франция продължава да бъде сред ключовите играчи в световен мащаб. Всъщност той упреква онези, както във Франция, така и извън нея, които са обсебени от нейния привиден "упадък", и ни напомня, че подобно схващане се основава на вярата в златния век на френската "мощ", която е повече на мит, отколкото на реалност. Не само това, но той твърди, че самата власт в последно време претърпява концептуална и оперативна трансформация, която в някои отношения е от полза и в съответствие с френските интереси и активи. Преди всичко, твърди Бонифас, френската политика трябва винаги да се ръководи от благоразумен елемент на реализъм, за да бъде успешна.
Франция винаги е имала и демонстрирала самочувствието си на суперсила. Тя е сред от страните-победителки във Втората световна война, една от ядрените държави, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и една от основателките на НАТО. Но винаги е преследвала своя собствен интерес и следвала собствен дневен ред, собствена политика и собствено виждане за развитието на световния ред. Политика, която в много случаи не съвпада с общите политики на англосаксонските страни-членки на НАТО.
Затова Франция показва различни приоритети в политиките си. И през годините тя се е доказала като инакомислещ и непредсказуем партньор на САЩ и останалите държави-членки на алианса. През 1966 г. генерал Дьо Гол предприе изключително дръзкото решение да извади от алианса Франция и по този драстичен маниер изрази несъгласието си с водената тогава политика, започвайки от плана Маршал и масираната американска помощ за Германия и стигайки до отношенията със Съветския съюз и издигането на желязната завеса.
Франция се обяви и против двете войни в Ирак, беше против войната в Афганистан, против военните действия в Сирия, против свалянето на режима на Кадафи. Франция определено желае различно отношение и различни преговори с Иран и, разбира се, нейните интереси в далечния изток и в Африка се разминават многократно с вижданията на нейните партньори. Аргументите на Париж отново са изцяло прагматични: Франция е един от най-големите търговски партньори и на Ирак, и на Либия, както на Сирия и Иран. Например автомобилостроенето, хранително-вкусовата промишленост и търговията в Иран са изцяло базирани върху френски инвестиции и френски технологии. Така че Франция вижда във предприетите от САЩ и другите англосаксонски държави накърняване на своите икономически и политически интереси. И още един съвсем немаловажен факт: Франция е четвъртият най-голям производител и търговец на оръжие и оръжейни системи в света, така че търгува не само с цивилна, но и с военна продукция.
Като противовес на своенравното поведение на „галския петел“, още след Втората световна война англосаксонските съюзници формираха разузнавателния съюз Петте очи (Five Eyes или FVEY), в който влизат САЩ, Канада, Австралия, Великобритания и Нова Зеландия. Тяхното споразумение за размяна на класифицирана и разузнавателна информация е в сила и до днес. А англосаксонската вярност намери ново продължение със създаването на най-новия военно-стратегически съюз АУКУС, който обедини САЩ, Великобритания и Австралия. В резултат на това ново сътрудничество Франция отново се оказа унижена и пренебрегната, след като Канбера се отказа от сключения още през 2016 г. договор с френската компания Naval Group за доставка на 12 дизелови подводници на стойност около €56 млрд. евро. Решението на Австралия бе взето, след като САЩ и Обединеното кралство обещаха да помогнат на Австралия да изгради свой собствен подводен флот. Френският президент Еманюел Макрон определи решението като "удар в гърба", а френският министър на отбраната Флоранс Парли нарече инцидента "много лоша новина" и "ужасно решение в международната политика". Тя заяви, че вече е ясно "как САЩ се отнасят към своите съюзници и партньори".
През следващите седмици от Париж все по-настойчиво заговориха за "европейски суверенитет" и "автономия", които придобиха нов смисъл след като преди година Макрон шокира съюзниците от САЩ с разсъжденията за "мозъчната смърт" на НАТО. Според френския президент Европейският съюз в крайна сметка би трябвало да се превърне в отделна геополитическа и военна сила, наравно със САЩ и вероятно водена от Франция.
Френското военно присъствие в Индо-Тихоокеанския регион все още е значително (7000 войници, петнадесет големи военни обекта и 40 френски самолета - бел. ред.) и ще остане такова. Все още има два милиона френски граждани, както и редица територии и изключителни икономически зони. Франция се бори за свобода на движение в Индийския и Тихия океан. В този контекст Индия е важен съюзник, на когото са продадени подводници. Имаме и редица перспективи в страни като Филипините
Изолирането на Франция от водещата й роля в Индо-Тихоокеанския регион, където тя е втора военна сила със 7000 войници, 15 военни бази и 40 самолета) е в унисон със стратегията, която вече втори президент на Съединените щати развива. А тя е прекратяване участието на САЩ в малки, регионални военни конфликти като войната в Афганистан и Сирия и консолидиране на усилията срещу един основен враг - Китай. Съединените щати още по времето на президента Тръмп осъзнаха, че похарчените трилиони долари за операции по света са с нулев ефект от гледна точка налагане на американското превъзходство в региона, а от друга страна отслабват възможността за създаване на въоръжени сили, които да са на ниво, недосегаемо от своите противници. Защото по времето на тези военни операции по ръководството на САЩ Китай се въоръжаваше постоянно и усилено и затова в момента са втората по ядрена сила държава, а военноморският им флот и Това е основната причина САЩ да се опитват да обединят всички свои икономически, политически и финансови ресурси за основната конфронтация с Китай. Тук те намират свои съмишленици в очите на Великобритания, която след Брегзит става все по-близък партньор на САЩ поради жизненоважното за тях търговско споразумение, което е спасяващо за британската икономика. Австралия винаги е била един от най-близките партньори на САЩ, участва във всички мисии по света. По всяка вероятност към новосъздадения алианс АУКУС ще се присъединят и останалите две държави от „Петте очи“ - Канада и Нова Зеландия и по този начин наистина ще се оформи едно много силно острие, което оказва да натиск върху Китай.
Франция не влиза в тази конфигурация, защото има абсолютно различно мнение по въпроса. Париж не желае пряка конфронтация с Китай - в това число и военна. Франция предлага предимно сътрудничество, търговски споразумения, комуникация с Китай, а не пряка интервенция, санкции и въоръжени конфронтации. Но те нарастват и без нейно участие. Изпращането на най-новия британски самолетоносач с американски самолети на борда в Южнокитайско море, смяната на дизеловите френски подводници с такива с ядрени американски двигатели показва, че САЩ и англоезичните им партньори ще увеличат военната си мощ около Китай неимоверно. Франция не влиза в тези планове, защото тя има съвсем други политика и интереси. Изключването й е огромен удар и за френската икономика и за френското самочувствие.
Какво прави Франция, за да запази своето лидерство и своето желание да бъде доминираща суперсила? Естествено, обръща към Европа и европейските държави. След излизането на Великобритания от ЕС Франция остана единствената ядрена държава в ЕС, която разполага освен това с най-голяма и боеспособна армия. Затова и усилията на Франция са създаване на единни европейски въоръжени сили. Разбира се - финансирани, структурирани и въоръжени от нея самата. Защото тя е един от най-големите производители на оръжие. В следващите шест месеца предстои председателство на Европейския съвет от Франция и по време на този мандат Париж ще положи значителни усилия за създаване на европейски въоръжени сили.- За съжаление тази задача е изключително трудна, тъй като след края на канцлерството на Ангела Меркел който и да е от нейните наследници ще има различно виждане относно как би се развила европейската външна политика и всъщност подкрепата на Германия за създаване на единни въоръжени сили при факта, че в Германия са разположени едни от най-големите американски бази. Освен това държавите от централна и източна Европа са категорично против идеята на Франция защото и Балтийските държави, и Полша, и Унгария разчитат на САЩ за противодействие на все по-силните и агресивни руски действия в Източна Европа. А те са също така сред най-големите клиенти на американска техника и американско военно оборудване. Единственият по-сериозен партньор на Франция, който би могъл да помогне в създаването на такъв алианс е Италия, защото новият премиер Марио Драги, заедно с Макрон не крие амбициите си двамата да станат новите лидери на ЕС и да заменят Германия и Ангела Меркел на този трон.
Така че бъдещето на Франция като суперсила зависи преди всичко от нейната възможност да реорганизира ЕС и да убеди своите европейски партньори да я последват в създаването на един много по-силен, много по-добре балансиран - не само икономически, но и военен - алианс.
В РЕЗЮМЕ Франция винаги е имала претенциите да играе водеща роля в световната политика, макар че не може да се похвали с особени успехи на този фронт
