От д-р Искрен Иванов
Когато стана ясно, че САЩ се изтеглят от Афганистан, малцина си спомниха думите на един анонимен американски ветеран от Виетнамската война, който заяви пред Discovery History: „Ние не загубихме войната, ние просто се отказахме от нея.“
Повечето хора просто си казаха: „Време беше тази война да приключи.“ След като американският президент Джо Байдън реши да сложи край на най-дългата война в историята на САЩ, критиките към неговата администрация се засилиха дотолкова, че дори влиятелни демократи като сенаторите Марк Кели, Джак Рийд, Марк Уорнър, както и Робърт Менендез заговориха за провал. Бившият президент Доналд Тръмп нарече изтеглянето на американските войски от Афганистан „позор и срам“, а републиканските ястреби, начело с Линдзи Греъм и Марджъри Грийн обявиха готовността си да внесат в Конгреса искане за импийчмънт на Байдън. В какво се състоят грешките на президентската администрация и можеше ли случилото се в Афганистан да бъде избегнато?
Първата съвкупност от причини, която доведе до хаоса в Афганистан са от стратегическо значение. В американските военни стратегии доминират три основни разновидности на стратегическо противодействие: превенция (preventive war), масово възмездие (massive retaliation) и предварителен удар (preemptive war).
* Стратегията на масово възмездие придобива особена популярност по време на Студената война, но за щастие остава разписана само на хартия тъй като прилагането й би довело до ядрен апокалипсис.
* Превенцията предполага директни военни действия от страна на една държава с цел неутрализирането на вражеска или трета държава без наличието на сигурна заплаха. Пример в това отношение са американските въздушни удари над няколко завода в Судан и Ирак през 1998 година, за които се предполагаше, че са хранилище на химически и биологични оръжия.
* Предварителният удар се превърна в ключва военна стратегия след терористичните атентати от 11 Септември и бе приложена в комбинация с превенцията по време на американските интервенции в Ирак и Афганистан. Предварителният удар се изразява в употребата на твърда сила при наличието на сигурна заплаха и предстояща неизбежна атака от страна на трети актьор.
Да оставим настрана спекулациите дали Саддам Хюсейн е имал ядрени оръжия или не. Златно правило във всяка военна стратегия е, че евакуацията на цивилните предшества изтеглянето на военните части дори по време на граждански мисии. Превенцията и предварителните интервенции не правят изключение. Единственият висш военен, който неколкократно предупреди за това, какво може да се случи, беше Дейвид Петреъс, бивш шеф на ЦРУ и бивш началник на Централното командване на въоръжените сили на САЩ. Тогава никой не обърна внимание на думите му, заради скандалите, които съпътстваха кариерата му. Това обаче не променя факта, че Петреъс имаше възможност да наблюдава конфликтите в Ирак и Афганистан отблизо, когато зае поста на Командир на международните сили в региона. С други думи, едностранните обвинения срещу Байдън, че той трябва да понесе цялата отговорност за хаотичното изтегляне на Америка са неоснователни.
Президентът е главнокомандващ на въоръжените сили на САЩ и взема най-важните решения по външната политика на страната, но военните стратегии се правят от Обединеното главно командване, съвместно с Пентагона. Следователно, отговорността на генерал Майк Майли и секретарят по отбраната Лойд Остин значително надхвърля тази на президента. И историята сочи, че ако на тяхно място стояха пехотинците Джеймс Матис или Джоузеф Дънфорд, положението щеше да е доста по-различно.
Втората причина, поради която станахме свидетели на тази военна епопея, произтича от културните характеристики на Афганистан – фактор, за който мнозина изследователи като Джон Мершхаймер предупреждаваха още администрацията на Доналд Тръмп. Когато САЩ решиха да сключат споразумение с талибаните, Вашингтон не успя да предвиди, че те няма да спазят договорките си. Причините за това се коренят в талибанската идеология или т.нар. политически ислям. Класическото тълкуваниe на исляма обвързва тези, които гo изповядват, с ясни правила и задължения. Политическият ислям, от друга страна, позволява и дори толерира последователите си да не спазват сключените споразумения с хора, народи или държави, които не го изповядват. Казано накратко, Вашингтон забрави една стара максима – че не бива да преговаря с терористи.
И накрая, трябва да си дадем ясна сметка, че конфликтът в Афганистан не отговаря на определението за класическа конвенционална война. Той започна и бе замислен като такава, но от 2001 година насам доста неща се промениха. Президентът Буш – младши и неговите стратези смятаха, че танковете, самолетите и сухопътните операции ще бъдат ефективни срещу талибаните и заложиха на твърдата сила. Последните обаче приложиха стратегията на партизанската война (guerilla war), което принуди наследникът на Буш – Барак Обама – да трансформира стратегията на САЩ в „мълчалива война“ (dumb war). Американците я нарекоха мълчалива, защото се водеше с инструментите на интелигентната сила – дронове и специални операции. Архитектите на тази стратегия – бившият държавен секретар Хилъри Клинтън и Харвардският професор Джоузеф Най – далновидно предвидиха, че борбата с глобалния тероризъм минава през комбинирането на твърда и мека сила. Тази комбинация, по-късно дефинирана от неолибералното крило в САЩ като „интелигентна сила“, стана основа на доктрината Обама.
По този начин войната в Афганистан всъщност се превърна в тлеещ прокси конфликт или разлята криза, която латентно застрашаваше стабилността на Близкия Изток. Интелигентната сила обаче доведе до ефекта на хидрата – всеки път, когато Америка инвестираше в този регион и печелеше срещу талибаните и техните съюзници, победата носеше ново предизвикателство.
Убийството на Осама бин Ладен доведе до рухването на Ал Кайда, върху чиито останки възникна Ислямска държава. Упадъкът на ДАЕШ се считаше за победа, до момента, в който Русия не изпрати войски в Сирия. И тук е редно да отбележим, че в прокси конфликтите няма победители и победени. Те оставят неясно наследство, което не може да се счита за ангажимент само на една глобална сила, но и на международната общност като цяло. Тя обаче ставаше все по-нерешителна в готовността си да се ангажира със случващото се в Афганистан.
Какви ще са последиците от този конфликт за баланса на силите в глобален план? Добрата новина е, че на този етап талибаните не планират да обявят халифат. Един втори ДАЕШ на територията на Афганистан значително би затруднил усилията на Запада да неутрализира влиянието на радикалните идеологии в Америка и Европа. И все пак това не трябва да се изключва като сценарий, защото в редиците на талибаните има много бивши бойци на ДАЕШ.
Ако обаче политическият режим в Кабул продължи да се самоопределя като ислямска република – емират, влиянието на талибаните върху останала част от ислямския свят ще бъде ограничено. На първо време те ще се опитат да мобилизират населението като тушират всякакви прозападни нагласи в по-младото поколение. За тази цел, твърде вероятно е техните лидери да посегнат първо на образователните институции, които две десетилетия бяха основните източници на западното влияние в страната.
Съществуването на обширен ислямски емират в Близкия Изток обаче крие и много рискове. Не е ясно как останалите играчи в региона ще реагират на случващото се в Кабул. Засега талибаните се ползват единствено с негласната подкрепа на Пакистан. Саудитска Арабия и Обединените Арабски Емирства, които традиционно подкрепяха талибанските движения преди 2001 година, сега са на кръстопът. Рияд на няколко пъти изпрати послание до новите управляващи да ръководят страната без да налагат форми на политически ислям. Най-интересни ще са безспорно отношенията с Иран, който печели най-много от изтеглянето на американците, но се изправя пред трудното предизвикателство да поддържа конструктивни отношения с новия си сунитски съсед.
Лошата новина за САЩ е, че Китай вече трайно установи връзки с талибаните и подкрепя икономическото възстановяване на страната. Пекин приветства цивилизационния избор на Кабул, без да пропусне да отбележи, че ценностите, които Америка се е опитала да наложи в региона, не са сработили. Въпреки всичко, Си Цзинпин е рационален играч и едва ли си прави илюзии какво би се случило, ако талибаните се сдобият с ядрено оръжие от Пакистан. Същото се отнася и за руския му колега Владимир Путин, който си спомня горчивият опит на СССР в Афганистан и е наясно, че шиитският режим в Техеран следи с тревога, какви ще бъдат следващите стъпки на Кабул. И въпреки че за Москва и Пекин, изтеглянето на Вашингтон от Афганистан е морална победа, Русия и Китай са наясно, че не могат да третират талибаните като съюзник и че не могат да влияят върху техните решения. Единственият вариант Китай да установи траен контрол върху талибанския режим е икономически, чрез новата си виртуална валута. Можем обаче само да гадем дали емиратът ще се съгласи на такава сделка и дали има информационните ресурси да я поддържа.
Европа е в най-губеща позиция от случилото се по две причини. Първо, хаосът в Кабул даде повод на Русия за пореден път да оспори ефективността на НАТО. И въпреки че терминът „хибридна война“ се превърна в клише, за противнците на европейската интеграция и антинатовските активисти обвиненията на Москва звучат по-убедително отвсякога. Това може да доведе до сериозна мобилизация на тези настроения и засилена мобилизация на русофилските движения в страните – членки на Европейския съюз и НАТО. С други думи, Афганистан е сериозен повод за размисъл сред съюзниците по три въпроса: какъв ще бъде обхватът на действие на Алианса оттук-нататък – глобален или регионален; какви стъпки трябва да се предприемат за повишаване на отбранителния капацитет на страните – членки и накрая, по какъв начин трябва да се разпределят разходите за отбрана между по-големите и по-малките съюзници. В крайна сметка, щом България може да харчи малко над 2% от своя БВП за отбраната, защо Германия и Франция да не могат?
Вторият проблем касае бежанската вълна, която ще бъде още по-засилена и интензивна от това, на което станахме свидетели през 2015-2016 година. Няколко европейски държави вече категорично заявиха, че няма да приемат бежанци от Афганистан. Сред тях са Гърция и Австрия. Но докато Атина и Виена традиционно се съпротивляват на приемането на мигранти, страни-членки като Холандия, Белгия и Дания също изразяват своите резерви пред Европейската Комисия. Техните правителства вече декларираха, че не могат да приемат бежанци, които искат да се установят непосредствено след пристигането си, но по-трудно се интегрират в обществото. Европейските лидери изтъкват като първопричина за това финансовата невъзможност да поемат такова бреме. Премълчаната истина е, че в мигрантския поток има много бежанци, които са бивши бойци на ДАЕШ или са били обучавани от талибаните в омраза към Запада.
Бежанската криза обаче е неизбежна и Европа отново повтаря грешката, която направи през 2015. Европейските институции все още нямат ясна стратегия за това как да се справят с хората, които бягат от войната и по какъв начин пълноцено да ги интегрират в европейското общество. Показателен е опитът на Франция, която дълго време мълчеше по тези проблеми до момента, в който поредица от атентати не принуди френският президент Еманюел Макрон да вземе по-твърди мерки по отношение на радикалните идеологии в страната. Новата мигрантска вълна крие и една скрита опасност – бездействието на Европа може да доведе до ръст на крайнодесните движения на стария континент и засилването на евроскептицизма в страни като Полша и Унгария. Това ще се случи в условията на усилена геополитическа надпревара с Русия и Китай и очевидни колебания в популярността на администрацията Байдън. Какъв ще е изходът от тези процеси предстои да проследим в дългосрочен план. За Запада е ясно едно – САЩ и Европейският съюз ще трябва да извадят нов заек от шапката за да минимизират политическите и икономически щети от Афганистан. В крайна сметка отговорността да защитаваш съюзниците си стои в основата на евроатлантическата ос, която оцеля след половин век двуполюсно противопоставяне между САЩ и СССР.
В РЕЗЮМЕ войната в Афганистан се превърна в тлеещ прокси конфликт или разлята криза, която латентно застрашаваше стабилността на Близкия Изток
