Д-р Пламен Димитров
Българско геополитическо дружество
През 2005 г. руският президент Владимир Путин каза, че разпадането на Съветския съюз е най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. С действията си в следващите 16 години той изглежда се опитва да минимизира щетите от тази катастрофа и да завърти колелото на историята назад, връщайки под скиптъра на Кремъл поне част от постсъветското пространство.
Като един истински авторитарен лидер, за Путин първа точка в политическата му програма е да успее да задържи властта колкото се може по-дълго. По възможност – до края на дните си. Разкритията за суперлуксозния дворец край морския курорт Геленджик, както и упоритите слухове за несметното богатство на руския президент показват, че той не е безразличен към материалните блага. Но Путин не е някой африкански диктатор, който мечтае единствено да управлява безкрайно дълго, трупайки планини от долари и водейки луксозен живот. Стопанинът на Кремъл се държи като човек с геополитическа мисия.
Когато пое властта в последния ден на 1999 г. той завари държавата в състояние на полуразпад. Част от правомощията на централната власт в Москва бяха завзети от могъщи олигарси, от амбициозни президенти на автономни републики и дори от кмета на столичния град. През първия си президентски мандат Путин успя да консолидира властта и да ликвидира конкурентните центрове на влияние. Това му даде възможност да погледне отвъд границите на Русия и да се превърне в геополитик.
Макар че определено не е философ и мислител, Путин си има своя концепция за историческата мисия на руснаците и за териториалния обхват на руската идея. През януари 2012 г. той пише статия, в която очертава границите на „историческа Русия“. В тях влизат земите, които в края на XVIII век са били в състава на Руската империя, в които населението или значителна част от него е рускоезично, и в които доминира православната религия. Според тази концепция „историческа Русия“ обхваща Беларус и по-голяма част от Украйна плюс Приднестровието в Молдова, както и големи части от северен Казахстан.
Реализацията на руските геополитически амбиции зависи от ресурсите, с които страната разполага. Към днешна дата руската икономика е около 13 пъти по-малка от тази на САЩ, а ако добавим и страните от ЕС и Великобритания, предимството на Запада става още по-голямо.
Русия е сред петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, което я прави влиятелен политически играч в глобален план. Но най-големият коз на Москва е военната сила. Русия разработва и притежава модерни изтребители, ракетни системи за противовъздушна отбрана и приблизително равен брой ядрени оръжия със САЩ. Всичко това я прави военна сила номер две в света, като в някои отношения тя не отстъпва на американците. Не по-малко важна от наличната военна мощ обаче е и решимостта тя да бъде използвана в реални бойни действия. Ако в самото начало на управлението на Путин тази мощ бе хвърлена за смазване на чеченските сепаратисти вътре на територията на Русия, то в следващите години Кремъл трупаше самочувствие да я насочи и към бившите съветски републики.
Руското военно присъствие в Армения, Беларус, Таджикистан, Киргизстан, Приднестровието, Южна Осетия и Крим е наследство, което Путин получи от предшественика си Борис Елцин. От 2003 съществува и Организацията на договора за колективна сигурност – нещо като постсъветско НАТО, в което водеща роля има Русия, а нейни партньори са Беларус, Армения, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан.
Първото ярко доказателство за решимостта на Русия да разрешава спорове в постсъветското пространство с военна сила дойде през август 2008 г. Тогава опитът на грузинските власти да си върнат контрола над сепаратистката област Южна Осетия бе посрещнат с масирано руско нападение, довело до кратка окупация на голяма част от територията на Грузия и до потопяването на грузинския военен флот в пристанището Поти. В резултат от тази война Южна Осетия и Абхазия бяха признати от Москва за независими държави и властите в Тбилиси трайно загубиха контрола над тях. Така половината от черноморското крайбрежие на Грузия премина под контрола на Русия, тъй като руснаците разположиха военни сили на абхазка територия.
Главната цел на путинската реконкиста обаче винаги е била Украйна. Тя е най-голямата бивша съветска република след Русия, населена е със славянско население, за поне половината от което езикът на всекидневното общуване е руски. Збигнев Бжежински казваше, че без Украйна Русия никога вече не може да бъде империя, но ако Москва вкара украинците в своята орбита, нещата се променят. Историята на двете държави е силно преплетена, съвсем доскоро и икономиките им бяха свързани като сиамски близнаци. В стратегически план съществуването на руския Черноморски флот зависеше от запазването на неговата база в кримското пристанище Севастопол. За руснаците Украйна е това, което е Македония за българите – исторически сантимент, несподелена любов, блуден син. След т. нар. Оранжева революция от 2004-2005 г. и особено след свалянето на президента Янукович през февруари 2014 г. стана ясно, че украинците избират Запада, загърбвайки Москва. Това се превърна в сигнал за действие за Путин. Крим бе окупиран от руски войски, а бърз референдум, дирижиран от Москва, подпечата анексията на полуострова от страна на Русия. Всичко това стана безкръвно, защото армията на Украйна не оказа съпротива, а по-голяма част от нейния флот, начело с главнокомандващия, премина на страната на руснаците. През пролетта на 2014 г. Украйна понесе нов удар – сепаратистки бунт, инспириран, насърчаван и подпомаган военно от Москва, откъсна части от Донецка и Луганска област от контрола на властите в Киев.
Сега Русия и Украйна са смъртни врагове. Предвид неравностойното съотношение на силите всички се питат ще продължи ли започналата през 2014 г. руска агресия. Москва построи мост през Керченския пролив и свърза транспортната система на Русия с Крим. Земеделието на полуострова обаче загива, защото е зависимо от напояването, а каналът, който довеждаше вода от река Днепър, остава под контрола на Украйна. Русия превърна Крим в истинска военна крепост, а армията й периодично струпва големи сили по общата граница с Украйна под предлог провеждането на учения. Преди месец Путин написа програмна статия с красноречивото заглавие „За историческото единство на руснаците и украинците“. В нея той твърди, че руснаци и украинци са един народ, а голяма част от днешните територии на Украйна са получени несправедливо по съветско време. Всичко това изглежда като подготовка за по-нататъшна агресия, но според мен тя е малко вероятна. За Русия двете сепаратистки републики в Донецк и Луганск са като куфар без дръжка – тя не може да ги изостави, защото ще загуби геополитически престиж, но не би искала и да ги анексира като Крим, защото това ще я постави в тотална международна изолация. Нови такива територии не й трябват. Така че демонстрацията на военни мускули и историческите опуси на Путин целят по-скоро да сплашат украинците и да ги откажат от всякакви опити да си връщат Крим и Донбас.
След заграбването на Крим и част от Донбас мнозинството украинци вече не хранят никакви илюзии по отношение на руснаците и техния президент. В този смисъл Путин е направил много повече за формирането и консолидирането на украинската нация, отколкото Тарас Шевченко и Степан Бандера, взети заедно.
Към другата голяма славянска република – Беларус, Русия има различен подход. Нея Путин се надява да погълне чрез създаването на т. нар. Съюзна държава Русия-Беларус. За разлика от Киев, в Минск никога не е имало антируски настроения, а беларуската държава е до голяма степен русифицирана. Въпреки това Александър Лукашенко, който управлява Беларус от 1994 г., никога не е имал намерение да ликвидира страната си и така да се прости с президентския пост. Така че на беларуското направление Путин ще трябва да се задоволи с пълното подчинение, което обаче не води до поглъщането на съседната славянска държава.
В останалата част на постъветското пространство амбициите на Русия са да има доминиращо влияние и да поддържа военно присъствие, но не и да търси териториално разширение. Москва има интерес от запазването на острия арменско-азербайджански конфликт, в който да играе ролята на незаобиколим брокер. След поредната война между Армения и Азербайджан от есента на миналата година, руснаците успяха да настанят свой миротворчески военен контингент в спорната област Нагорни Карабах. На Централна Азия пък в Москва гледат като на буфер, който да предпазва Русия от проникването на ислямския радикализъм и наркотиците, идващи от Афганистан. Затова таджикистанско-афганистанската граница се охранява от руски войски.
Истинските непосредствени геополитически интереси на Русия са насочени към бившите съветски републики, неслучайно в Москва ги обозначават с термина „близката чужбина“, т. е. – чужбина, но не съвсем. В глобален план Путин има само една амбиция – най-могъщите световни лидери да го приемат като равен. Най-важният въпрос, който руският президент държи да зададе на своя американски колега и да получи утвърдителен отговор е „Ти мен уважаваш ли ме?“
В РЕЗЮМЕ: Путин си има своя концепция за историческата мисия на руснаците и за териториалния обхват на руската идея и се стреми да я осъществи, като управлява до края на дните си
