Америка е всичко онова, което Европа не е, а Европейският съюз е всичко онова, което САЩ не са. Но посещението на американския президент Джо Байдън на Стария континент доказа, прителството и съюзните отношения между двете страни на Атлантика са по-силни от политическите, икономическите и културни различия между Брюксел и Вашингтон. След един мандат на Доналд Тръмп в Белия Дом, който подкопа евроатлантическата солидарност и породи съмнения за бъдещето на НАТО, Президентът Байдън се зае с нелеката задача да възстанови доверието на американските съюзници във Вашингтон.
Глобалното превъзходство на всяка Велика сила почива върху система от алианси. Америка не е изключение от това правило – факт, който администрацията Байдън реалистично отчита във външната си политика. Европейската обиколка на всеки американски президент от създаването на НАТО до ден днешен винаги е съдържала една опорна точка – архитектурата за сигурност на Стария континент. Въпреки романтичните идеи на Брюксел за създаването на европейска армия се оказа, че формирането на европейска отбранителна идентичност е възможна единствено в рамките на Алианса. В крайна сметка инициативата на Байдън да посети Европа започна с думите му към генералния секретар на НАТО: „Г-н Секретар, искам да знаете, че се ангажирам пряко с колективната сигурност в Алианса.“ С други думи, американският президент даде ясно да се разбере, че в основната на неговата външна политика ще залегне подхода на мултилатерализма – подход, който предполага координирани действия с партньорите и съюзниците са постигането на определени цели. В европейската стратегия на Байдън се откроиха няколко направления.
Икономическото направление включва сдържане на китайската икономическа експанзия чрез подпомагане на бедните страни. Конкретни мерки вече бяха предприети в рамките на Групата на Седемте, която изготви план за отпускане на помощи за справяне с последиците от Пандемията, изграждането на критична инфраструктура и осигуряването на достатъчен брой ваксини за държавите, които не могат да си позволят масова ваксинация. Консенсусът, който получи предложението на Байдън свидетелстваше за това, че страните – членки на Г-7 приемат Пандемията като възможност да спрат възхода на Китай. Пекин се превърна в глобален кредитор, който вече открито застрашава доминацията на долара. Стратегията на Вашингтон да сдържа бързия възход на китайската икономика зависи обаче от това дали идеята на Байдън ще получи подкрепата на американския политически елит, който е разделен по отношения на отношенията с Китай. „Ястребите“ от Харвардската школа ще продължават да твърдят, че единственият начин Вашингтон да се наложи над Пекин е чрез директен военен сблъсък. Неолибералите застават зад мултилатералисткия подход на Байдън, но ще настояват отпускането на помощи и износа на демокрация да вървят ръка за ръка. Пред американския президент стои трудната задача да убеди и двата лагера, че Г-7 е подходящият формат, който САЩ могат да използват за да сдържат ефективно Пекин. Остава отворен въпросът – дали останалите страни-членки на Групата са възвърнали икономическото си доверие си в Чичо Сам?
Военно – стратегическото направление отразява бъдещето на НАТО. Думите „свещен съюз“ са достатъчен пример за важността, която Джо Байдън отдавна на Алианса, който е и най-успешният военен съюз в американската история. Ето защо следващите ключови срещи, в която американският президент участва бяха срещата на върха на НАТО и консултациите с ръководните институции на Европейския съюз. Последиците от тези форуми бяха в две посоки. Първо, САЩ препотвърдиха своя ангажимент към европейските съюзници и по този начин възвърнаха доверието на Брюксел в себе си. Меркел и Макрон призоваха европейските страни – членки на НАТО към единство, с което периодът на напрежение, провокиран от администрацията Тръмп най-сетне приключи. А Европейският съюз осъзна, че може да постигне самостоятелна отбранителна идентичност единствено в рамките на Алианса. Второ, Байдън установи конструктивен консенсус с Ердоган. Думите на турския президент, че няма въпрос между Америка и Турция, който да не може да бъде решен доказа, че Анкара все още е лоялен член на Алианса макар признаването на арменския геноцид и закупуването на руска военна техника да отвориха дълбока рана между двата съюзника. Ердоган обаче едва ли си прави илюзии, че може да управлява успешно страната си без финансовата и военна подкрепа на САЩ. Трето, Байдън възроди „интелигентната сила“, която Обама използваше за да повиши авторитета на Америка на Стария континент. Вашингтон излезе с остра реторика срещу действията на Русия и категорично се застъпи за интегрирането на Украйна в НАТО. Тези изказвания обединиха съюзниците около единна стратегическа рамка за ефективно сдържане на Кремъл. Тук отново Байдън удари с един куршум два заека – от една страна солидаризира Алианса, а от друга съхрани принципа на „споделеното бреме“, мотивирайки останалите страни – членки да отделят повече пари за отбрана.
Културното направление е най-сложният аспект от стратегията на Байдън тъй като то касае възстановяването на доверието в американската демокрация. Бунтовете на Капитолия от 6 Януари сериозно увредиха демократичния имидж на САЩ. Ако Вашингтон иска да поведе свободния свят срещу Русия и Китай, Байдън ще трябва да докаже на съюзниците си, че популизмът и екстремизмът в Америка няма да бъдат толерирани. Изказванията на бившия президент Доналд Тръмп, че „през Август се връща в Белия Дом“ индиректно обслужват Москва и Пекин, които усилено се опитват да убедят приятелите и партньорите на САЩ, че Америка вече няма потенциала да ги защитава тъй като не може да се справи със собтвените си проблеми. Преодоляването на тези нагласи и поляризацията в американското обществено мнение е най-голямото предизвикателство за администрацията Байдън, защото евентуален провал в тази посока ще обезмисли доктрината „Америка се завърна.“ Някога Хенри Кисинджър написа, че външната политика започва там, където вътрешната свършва. Макар и актуална до днес, тази максима все повече започва да се размива тъй като преди американците не се интересуваха от това какво прави страната им навън. Но с възхода на терористичните и крайнодесните движения в САЩ, американските данъкоплатци все по-често започнаха да се питат къде отиват парите им. И ако президенти като Обама успяваха да ги убедят, че американското глобално лидерство е необходимост, то лидери като Тръмп им внушаваха, че е бреме. Успехът на доктрината Байдън зависи от това, дали той ще успее да помири тези две крайности.
Европейската обиколка на Джо Байдън беше безспорен успех, но за Америка това е само началото. Ако европейските съюзници и приятелите на Вашингтон могат лесно да бъдат убедени от нуждата да застанат заедно срещу Русия и Китай, това по-трудно ще сработи при ключови партньори като Австралия, която става все по-икономически зависима от Пекин или Израел, който наскоро беше ударен от палестински ракети. Ето защо следващото ключово посещение на Байдън трябва да бъде в Близкия Изток. Изтеглянето на американските войски от Афганистан и смяната на властта в Израел вещаят нестабилност, която може да се окаже критична за американските национални интереси в глобален план.
