Избирането на Джоузеф Байдън за американски президент припомни една стара максима в историята на международните отношения – че всяко глобално превъзходство се крепи върху система от съюзи. И ако „America first” на Тръмп доведе до рязко изостряне на отношенията между Америка и нейните съюзници навсякъде по света, “America is back” на Байдън цели да заздрави тези геостратегически рани.
Стремежът на новата американска администрация да докаже, че САЩ все още могат да бъдат начело на света обаче ще срещне сериозна съпротива от Китай и Русия, а Пандемията от коронавирус ще направи задачата на новия американски президент още по-тежка.
Отправна точка за геополитическата визия на Байдън е неолибералната визия за това как трябва да изглежда светът. Тя включва три аспекта: многостранното сътрудничество между глобалните актьори и техните съюзници; засилването на ролята на международните организации във формирането на световната политика; употребата на военна сила там, където са нарушени човешките права.
Доктрината Байдън всъщност много напомня тази на Обама с една съществена разлика: новият американски президент съзнава, че Америка вече не може да притиска Китай по линия на човешките права и демокрацията. Защото за един мандат управление на Тръмп, Пекин и Москва успяха да убедят доста от съюзниците на Вашингтон, че американската демокрация е в криза. И това, което се случи на 6 Януари на Капитолия беше добре дошло за руско-китайското стратегическо партньорство, което до този момент нямаше стабилни аргументи, с които да постави под въпрос универсалната валидност на ценности като човешките права и демокрацията.
Но нека разсъждаваме малко по-подробно върху това как изглежда новата външнополитическа стратегия на САЩ.
Първият стълб на доктрината Байдън е евразийският. Отношенията между САЩ и Русия заемат централно място сред външнополитическата стратегия на новия президент. Натискът, който администрацията на Тръмп оказваше върху Пекин сега се измести в посока Москва. Можем да очакваме още по-голямо влошаване в отношенията между двете страни, тъй като въшнополитическите им стратегии са тотално разнопосочни. Руската външна политика е фокусирана върху постсъветското пространство, където разделя държавите на две групи.
Първата са бившите социалистически държави като България и Румъния, които са вече част от Европейския съюз и НАТО. В тях Москва не може да действа с твърда сила, затова се старае да ги постави в икономическа и културна зависимост от Кремъл.
Втората група са държави от постсъветското пространство като Украйна и Беларус, които не са част от Евроатлантическата общност. Спрямо тях Русия си запазва правото да действа с твърда сила, както направи в Крим през 2014. Действията на Лукашенко също не вещаят нищо добро. Забраната на беларуските граждани да напускат страната много скоро ще превърне Беларус в „мъртва зона“ и ще ускори падането на режима от власт.
Стратегията на Байдън в това направление ще включва икономически санкции, които едва ли ще прерастнат в нещо повече, тъй като Вашингтон не би рискувал регионът да пламне в резултат на директна военна намеса. Приемането на Украйна в НАТО, от друга страна, все още се приема резервирано от Франция и Германия.
Вторият стълб е Тихоокеанският регион. Тук Байдън осъзна нещо, което Тръмп така и не успя да разбере: че за дипломацията спрямо Китай е необходима дългосрочна стратегия, която да съчетава твърда и мека сила. Геополитическият баланс между Вашингтон и Пекин няма как да бъде възстановен, затова възможните сценарии са два.
Първата опция е сдържане. Една евентуална ревизия на доктрината за сдържането от Студената война би била успешна срещу Китай, само ако отговаря на две условия: гъвкавост и многостранно сътрудничество. Ако Америка успее да изгради единна дългосрочна стратегия с основните си съюзници в региона – Южна Корея, Япония и Австралия – това ще доведе до обуздаване влиянието на Китай в глобален план. Ако обаче Пекин успее да установи траен контрол върху региона, Пасификът ще се превърне в изходна точка за геополитическата експанзия на Китай.
Втората опция е твърда сила. Директен военен конфликт между Вашингтон и Пекин също не е изключен, но той ще е пагубен и за двете страни, тъй като в ядрената война няма победител. И все пак, такъв сценарий е напълно реалистичен, ако Северна Корея реши да атакува американските съюзници в региона. В този смисъл, натискът върху Пекин за разследване произхода на коронавируса е губеща стратегия.
Третият стълб е европейският. Укрепването на НАТО като стълб на евроатлантическата сигурност е ключов приоритет в доктрината Байдън по две причини.
Първо, Алиансът е гарант за американското военно присъствие в Европа. Въпреки намеците на американската администрация, че Европа трябва да създаде свои въоръжени сили и да не разчита само на съюзническите армии, Вашингтон си дава сметка, че НАТО е най-успешният военен съюз в американската история, тъй като облагодетелства и двете страни. Всъщност, много по-вероятно е Алиансът окончателно да се трансформира във военен съюз с глобален обхват на действие, отколкото да се стигне до предоговаряне на член 5 за колективната отбрана.
Второ, има един аспект, в който администрацията Байдън няма да се различава от тази на Тръмп. Това е стремежът на Америка да накара съюзниците си в Алианса да отделят повече средства за отбрана. Едва ли някой от европейските съюзници си прави илюзиите, че споделеното финансово бреме няма да е сред приоритетите на новата американска администрация. Това може да създаде евентуално напрежение между САЩ и европейските страни и тук Байдън е по-склонен да отстъпва по отношение на енергийната политика. Тези отстъпки обаче ще облагодетелстват Русия, която ще продължи да изгражда Северен поток, в ущърб на американските интереси в региона.
Четвъртият стълб е близкоизточният. Очаква се Байдън да препотвърди подкрепата си за Израел, но едва след като управляващото статукво се смени. Възобновяването на иранската ядрена сделка би било голям успех за американската администрация, но предвид изострените отношения със Саудитска Арабия и руският чадър над Техеран това е малко вероятно. Най-голямото предизвикателство за Байдън в региона остава Сирия, където руското военно присъствие все още е факт. Ако новата американска администрация успее да постигне договорености за изтегляне на руските войски от региона, това окончателно ще сложи край на мита за „глобалните ангажименти“ на Русия.
В заключение, можем да кажем, че доктрината Байдън съчетава най-доброто от доктрината Обама, но все пак е склонна да отстъпва пред стратегическите интереси на Русия в Европа. Възстановяването на системата от алианси и възвръщането на доверието в САЩ са най-големият приоритет на американската администрация. Тази стратегия обаче не може да се развива на цената на отстъпки пред Москва и Пекин. Каквито и въшнополитически маневри да предприема, в оставащите години от първия си мандат Джоузеф Байдън ще има нелеката задача да убеди света, че Америка се завърна.