Fast track към еврозоната: България и Хърватия

От 2018 година е известно, че България официално е изявила намерение да се приесъедини към еврозоната. Но все още не е известно защо.

Намерението на София, естествено, бе подкрепено от страните членки. Всъщност  преминаването към еврото е условие за членство в Европейския съюз, отразено в чл. 5 от договора за присъединяване на България, макар да не е обвързано с конкретен срок. Затова е е ясно и защо това трябва да стане от началото на 2024 г.  Румъния, която стана член заедно с България през 2007, наскоро обяви, че би могла да се присъедини след осем години. Чехия, Полша и Унгария са в същото положение, само без да е посочен времеви ориентир. 

От 2018 година досега много обстоятелства и в ЕС, и в зоната, и в България са се  променили, но нито едно не налага политика на бързо приемане на еврото. 
От края на декември 2019 до началото на март 2020 г. по повод промени в закона за БНБ и фиксинга, се състоя нещо като публично обсъждане на пътя към еврото. То така и не стигна до същината на членството ни както в разменния механизъм, така и сроковете за приемане на еврото – неясно дало поради страх от инфлация у широката публика, или по повод техническия проблем с разменния курс на лева спрямо еврото. 

През юли 2020 г. ЕС обсъждаше спад на БВП на годишна основа от 12.1% в еврозоната и 11.9% в Съюза, следващия 7-годишен бюджет на ЕС, Механизма за възстановяване и устойчивост и почти неизвестната у нас Пандемична спешна програмата за изкупуване на дългове от ЕЦБ, (Pandemic emergency purchase programme (PEPP), когато на 10 юли ЕЦБ приветства България и Хърватия за присъединяването им към „чакалнята на еврото“.
Някой може да търси зодиакални аналогии в датата: на 10 юли през 1991 започна работа Великото народно събрание.  Но на тази дата през 2020 г. из улиците на София и по големите областни градове тръгнаха протести срещу правителството и главния прокурор. 

На този фон новината за влизането в „чакалнята“ мина незабелязано. Макар, че иначе тонът на съобщението в София и Загреб да бе леко приповдигнат – поради напълно ясни и обясними причини. 

От една страна разширяване на Разменния механизъм не се бе случвало след 2004-2005 г.  , когато Естония и Литва, които също като България бяха в система на паричен съвет, подадоха заявления. Въпреки че поради не съвсем правилно разбрана специфика на конвергенцията, „чакането“  за еврото в тези страни продължи, съответно, седем и девет години.

Освен това желанието на България и Хърватия, което дойде веднага след Brexit, носеше  неизказан символичен смисъл за онези, които изчакват. Защото това са първите страни, които не членуват в Еврозоната, но които след 2018 и 2019 г. приемат безрезервно сътрудничество с банковия съюз и Надзорния съвет на ЕЦБ. Г-н Андреа Енрия, ръководител на този съвет, оцени този акт като като „важен етап в историята на банковия съюз, тъй като той разширява обхвата си извън страните от еврозоната“ и дори изтъкна, че за Единният надзорен механизъм на ЕЦБ е „поласкан“ от това развитие на нещата.

Икономически делът на България и Хърватска в БВП на Съюза е един и същ – 0.4% и от икономическа гледна точка този акт няма съществен смисъл. По-големите икономики на Чехия (1.6% от БВП на ЕС през 2019 г.), Дания (2.2%), Унгария (1%), Полша (3.8%), Румъния (1.6%) и Швеция (3.4%) имат същите ангажименти по техните договори за присъединяване и Договора за функциониране на ЕС, но изчакват извън „чакалнята“ . Въпреки че биха могли да се присъединят към еврозоната с по-малко от България и Хърватска. 
И все какво се крие зад мотивите на България и Хърватства ка бъдат част от еврозоната? 

* България

Решението на България да кандидатства за разменния механизъм бе взето след мълчаливо, но силно и продължително колебание. За което обръщаха внимание само специалистите и непосредствено заинтересованите – банките и финансовия сектор и чуждестранните инвеститори. За политиците чакалнята може да бъде извинение за по-стриктен надзор спрямо институциите, които им се изплъзват от наблюдение. С изключение на Българската банка за развитие, при която стимулите са по-скоро в обратната посока.

След 2009 -2010 г. управлението на „ГЕРБ и партньори“ поддържа фискалната дисциплина, подобри събираемостта на данъците, запази самостоятелността на БНБ (макар Еврокомисията да не е на това мнение) и сдържа правителствените разходи в управляеми граници -  включително неразумно или нечестно разпределяните, Валутният съвет издържа рецесията на 2009 г. и разграбването през 2014 г. на банка КТБ от нейните политически бенефициенти. Тогава действията на прокуратурата ускориха тегленето на депозити от КТБ и нападението към нея започна да се пренася към други банки. Процесът бе спрян с навременните мерки, предприети от тогавашното правителство и БНБ.

България изпълнява критериите от Маастрихт благодарение на валутния съвет, формално въведен от 1 юли 1997 г. (въпреки съжалението на тогавашния премиер), прилагането на нормални правила на публичност и процедурите по съставянето, приемането и отчитането на годишни бюджети (след 1998-1999 г.), подобреното бюджетно планиране (след 2000 г., с положителни реформи и след това), приемането и прилагането на правила  за достъп до обществена информация (2000 г.); постепенното намаляване и опростяване сложността на данъците (след 1997 г.) и въвеждането на равен данък (2007 и 2008 г.) и неговото удържане (особено след 2013 г.) и въвеждането на ограничения на правителствените разходи (размер спрямо БВП, дефицит и държавен дълг) със закона за публичните финанси (приет февруари 2013 г., приложен през 2014 г.).

* Хърватия

От десет години страната разчита на ЕС за подкрепа на платежния си баланс. Като последица на рецесията от 2008 г., в следващите пет години БВП спада с  12% , а износът на капитали от банковата система (състояща се предимно от слонове на чуждестранни институции) стигна 14% от БВП. В първата година след членството на страната в ЕС (2014 г.) брутният държавен дълг нараства с 20% от БВП спрямо 2011 г. (от 64.4 на 84.7%), а безработицата е 17% от активното население.

За разлика от България, консенсусът за присъединяване към зоната изглежда пълен. Това бе елемент (макар и не много важен) от капанията за парламентарните избори. В Хърватия се проведоха общи избори на 5 юли миналата година. Управляващата партия увеличи парламентарното си присъствие и нямаше въпроси за съставяне на правителство с консервативни фракции. ЕС и Еврозоната бяха актуални в кампанията, доминирана от политическата критика на действията по повод COVID-19, различни възгледи за историческите събития, правата на малцинствата и абортите.

В България както членството в Разменния механизъм, така и планът за еврото са откъслечни теми на политическата нестабилност от лятото на миналата година и предизборната кампания на тази година. Но също не са централна тема.

* Здравето на банките

Банковата система на България в сравнение с тази на Хърватия е стабилна, практически не е засегната от рецесията на 2008-2009 г. Причината е в системата на валутен съвет, политиката на БНБ по отношение на минималните задължителни резерви от 2007 г. и в обстоятелството, че чуждестранните банки тук не са клонове, а местни юридически личности. Това добре се вижда по средно по-добрите (макар и с без драстични разлики) показатели на банките, които са гръцка собственост по онова време.

Динамиката на дела на необслужените кредите в портфейлите на банките на двете страни за периода 2014-2019 г. е приблизително една и съща  - свиването на този дял от около 2.5 пъти. В началото на периода не малко страни (сред тях Ирландия, Португалия, Словения, Румъния и Унгария) са в по-неблагоприятно положение от България и Хърватия, но към неговия край се справят по-добре. 

Доколкото може да се съди по оценките на ЕЦБ и други източници, проблем в това отношение в Хърватия са бавните съдилища, а в България – нездравословните идеи за промени в принудителното изпълнение по Гражданско-процесуалния кодекс, периодично възобновяващите се идеи за защита на длъжниците, отлагането на електронните търгове на вземания и на доброволното изпълнение. 

И в двете страни обаче през 2020 година бе въведен мораториум в обслужването на банкови заеми с приблизителен обем около 9% от БВП. Той изтича по времето на написването на тези редове, но засега е трудно да се прецени дали и как краят на мораториума рефлектира в дела на необслужените кредити.

*Парична политика и алтернативи

Обменният курс на българския лев към еврото (1,95583) е наследство на фиксирането му към германската марка през 1997 г., което пък, заедно с превръщането на БНБ във валутен съвет, е реакция на политическата зависимост на Централната банка и хиреринфлацията от 1996 и началото на 1997 г.
Както  вече споменах, през декември 2019 г. обществеността у нас бе разтревожена от проект за изменение на закона за БНБ, който споменаваше разменния курс от 1997 г. Тя подозираше, че валутният курс ще бъде манипулиран, така че спестяването им да загуби стойност. След броени дни парламентът взе предвид  общественото мнение и поправи грешката. Това доведе до едностранния ангажимент на България да запази договора си за валутен борд в рамките на Разменния механизъм. 

Хърватската куна плава около 7.53450 към еврото в рамките на стандартния пояс на флуктуации от (±) 15%. В този контекст много детайли останаха недоизказани и необсъдени. Правителствата и на двете страни продаваха на публиката присъединяването на към Механизма и Банковия съюз като стимул за продължаващи реформи, а в България и като достъп до нови трансфери „от Европа“ (което по тази линия е невъзможно) и като „укрепване на валутния съвет“.
Последният аргумент остана не съвсем анализиран в подробности. Но едни от най-задълбочените публикации бяха тези на Гарабед Минасян и Стив Ханке и Тодор Танев в списание „Икономически живот“. 

Единствената сериозна алтернатива бе предложена от Уорън Коутс и публикувана в Journal of central Banking през февруари 2020 г. под заглавие „Задълбочаване на валутния съвет“. Идеята е, на основата на резервите на БНБ, да се издаде „дигитален лев“, който запазва разменния курс към еврото, но не позволява свободното разполагане с резервите, осигурявайки чрез блоковата верига прозрачност на операциите с тях.

* Условията на членството

По европейските договори се изисква спазването на редица институционални условия – участие на наблюдатели в ЕЦБ, доклади за конвергенция и пр. 
Анализът на опита на България и Хърватска от страна на някои икономисти от ЕЦБ е доста повърхностен – няма преглед на алтернативи, критичен анализ на подробности и на механизмите за  наблюдение. В общи линии, ангажиментите са нови и са оправдани с промените в институционалната среда през последните двадесет години.

Ангажиментите на двете страни по повод Банковия съюз и „чакалнята“ са първи житейски тест за новите „Допълнителни фактори“, въвеждащи на практика нови изисквания за преценка на това дали дадена страна е готова за приемане на еврото.

Колегата Калоян Стайков от ИПИ направи бърз преглед на тези ангажименти и ги оцени относително оптимистично именно като ангажименти за структурни реформи. 

Според мен обаче внимателният преглед на житейския и политически контекст не внася особена яснота нито по повод какво, нито по повод как следва да се извършат тези реформи. Това е видно дори само от прегледа на обстоятелствата в двете страни. (Отделна тема е какви развития предстоят в самата Еврозона.)

Нека пак сравним списъка на ангажиментите, както са представени в комюникетата на ЕЦБ. 

„Допълнителните фактори“ са разгледани по-подробно за страните извън Еврозоната Конвергентния доклад за 2020 г. на Европейската комисия (ЕК), всъщност на Генерална дирекция „Икономика и финанси“. Конвергентният доклад на ЕЦБ за 2020 г. е публикуван на същата дата (10 юни). Той има по-технически характер и бе използван в статията на Калоян Стайков. Според мен за разбирането на контекста докладът на ЕК е по-важен, тъй като за някои от изискванията към (ангажиментите на) България ЕЦБ няма пряк механизъм на въздействие и проверка. 

Прегледът и на двата доклада показва, че „банковият надзор“ е включен вероятно с техническа мотивация - официалното надзорно сътрудничество ще започне през октомври. В края на юли ЕЦБ добави две допълнителни (кибер-рискове и надзор върху консолидацията на банките) към първоначалните пет области на надзор (цялостен бизнес модел, проблеми с управлението, кредитни кредити, операционен риск и мониторинг на капитала и ликвидността).
 
Хърватия е единствената държава извън еврозоната с напълно съвместима рамка на централната банка. По отношение на България докладът на ЕК отбелязва, че правната възможност за обмен на информация между изпълнителната власт и централната банка може да се използва като канал за политическо влияние. А докладът на ЕЦБ дава списък на законовите текстове, които България следва да промени

Хърватската централна банка се ангажира да подобри Директива 2015/849 на ЕС срещу прането на пари. Изглежда, че до известна степен проблемът е в цялостното събиране и отчитане на статистически данни, както и вътрешната корупция, укриването на данъци и икономическата престъпност, от които поне политическата корупция изглежда, с един бивш премиер в затвора, добре преследвана и наказвана. Тук измеменията в Директивата от 2018 г. не са транспонирани. Но може да се очаква, че при приблизително 90% чуждестранни клонове от банковата система в страната основните правила се спазват.
Относно България: „трябва да бъдат разработени и изпълнени действия за ефективно прилагане на рамката за борба с прането на пари от задължените институции“. Но страната е първата, която включи в националното законодателство добавките от 2018 г. Особеното е, че изискванията за “прозрачност на реалните собственици” на фирми и акционерни дружества тук се прилага, за да се блокират преки чуждестранни инвестиции от редовни компании. И проблемът е, че това изискване се прилага с цел отблъскване на чуждестранни инвеститори.

* И все пак – да се бърза ли?

Според мен, не е наложително.

От края на 2018 г. ЕЦБ се отдалечава от принципите на централно банкиранеq известни от края на Втората световна война. Политиката й вече включва подкрепа на закъсали институции, страни, перспективни конкурентни отрасли и екологични политики.

Това признак на политическа зависимост на централните банки. Затова наскоро говори и подуправителят на БНБ Калин Христов, макар и с други аргументи. 
Спомената по-горе пандемична спешна програмата за изкупуване на дългове от ЕЦБ е с размер €1.3 трлн. и с приоритет изкупуване на дългове на много големи икономики. Поне засега делът на Германия е 25% от тази сума, на Италия – 20%, на Испания и Франция – по 12%.

Всъщност се получава, че малки икономики като тази на България, които са били в режим на разумно управление на публичните финанси в продължение на почти едно поколение, ще трябва да „спасяват“ големи икономики, които пред по-голямата част от същия период са се държали неразумно.

Става дума не просто за това, че не е патриотично с ресурс на българската икономика да се спасяват италиански банки, а в това, че се създава институционален стимул за не добро управление на публичните финанси в целия Съюз.

Основният проблем е в това, че такъв тип управление на публичните финанси може да се хареса и на правителствата, които ще управляват България.