От Искрен Иванов
Феноменът Тръмп…или поне така го наричат неговите привърженици, които виждат във фигурата на американския бизнесмен новият Рейгън. Това сравнение, разбира се, е толкова неуместно, колкото и поставянето на знак за равенство между Президента Джо Байдън и неговият предшественик от времето на студената война Джон Кенеди.
Основната причина, поради която такива сравнения са вредни е, че те позиционират политиците в условията на коренно различни геополитически реалности. Това е все едно обикновеният американец да се запита – а какво би направил Рейгън или Кенеди днес, ако беше в Белия дом?
Какъвто и да е отговорът на този въпрос, той би бил просто предположение, което няма как да бъде тествано емпирично. Ето затова митологизирането на Доналд Тръмп е един от най-опасните политически феномени в САЩ – то дава крила на неговите поддръжници и лозунга им – Make America Great Again – да тласнат Америка в посоката на национализма, който винаги е бил чужд на най-развитата демокрация в света. Чужд, защото уникалният политически модел на САЩ не прави разлика между цвета на кожата или религиозните убеждения на американските граждани, а следи за това дали законите се спазват еднакво и дали правовата държава функционира. Все въпроси, които някак си убягват в помпозните и емоционални речи на Тръмп.
И все пак, на какво се дължи успехът на този американски бизнесмен и какво накара толкова много хора да застанат зад неговата кандидатура за Президент на САЩ? Дали вината е в демократите или става въпрос просто за харизма? Дали пък в крайна сметка популизма не си проби път в американската демокрация, която години наред служеше като стена пред такива влияния в свободния демократичен свят? Част от отговорите на тези въпроси със сигурност ще научим на предстоящите избори.
Възходът на Тръмп: логически и парадоксален За пръв път Доналд Тръмп навлезе в публичното пространство с помощта на бившия вече Говорител на Камарата на представителите Нют Гингрич. По времето, когато Тръмп и Хилари Клинтън се бореха за президентския пост през 2016, Гингрич даде обширно интервю, в което обрисува Тръмп като „уникален феномен в американската политика, какъвто не е имало от десетилетия“. Тези думи отекнаха сериозно в средите на републиканците, което накара много от тях да делегират доверието си на Тръмпистката фракция, тъй като считаха оценката на опитен политик като Гингрич за конструктивна. В този смисъл, възходът на Тръмп в Републиканската партия беше парадоксален, защото някои от неговите привърженици отказаха да погледнат истината в очите като признаят, че е крайно време Слоновете да заложат на кандидат – афро-американец, жена или пък в краен случай – на друг опитен политик, гравитиращ около ветерани като сенатор Мит Ромни.
Вместо това, партията заложи на класическия англосаксонски кандидат, който да навява на своите избиратели носталгични спомени от студената война, когато голяма част от възрастните вече американци са живели младите си години. Парадоксът беше, че благославяйки Тръмп, републиканците поставиха вътрешнополитическите си интереси над единството в САЩ – а това имаше катастрофални последици за американския политически живот в следващите години.
Втората причина за възхода на Тръмп се криеше в стратегията на демократите и най-вече – в реториката на бившия президент Барак Обама. Като харизматичен политик и верен последовател на неолибералното крило в САЩ, Обама фокусира голяма част от усилията си върху укрепването на здравеопазването, изграждането на механизми за социално осигуряване и инжектирането на огромни средства с цел понижение на инфлацията.
Макар и ефективни, тези мерки получиха сериозен негативен отзвук в американското общество, а президентът последователно бе определян като „социалистът Обама“, който иска да съсипе американския пазарен модел. Повечето американци сякаш не желаеха САЩ да се европеизират и предпочетоха да заложат на пазарната саморегулация като свещен принцип за функциониране на американската икономика. Това възроди подкрепата в неоконсервативните крила на републиканците и вкара демократите в политически капан, от който единственият изход беше новата президентска номинация да отиде в жена като Хилари Клинтън.
По сходен начин стояха и нещата във външната политика на администрацията Обама, която следваше полу-изолационистка политика. Доказателство за това беше анексията на Крим от Русия; хаотичното изтегляне от Ирак, което доведе до създаването на Ислямска държава; обострянето на отношенията с Китай, който получи правото да изкупува американския външен дълг и разбира се – загубата на ключови търговски позиции в Африка, което направи голяма част от пристанищата на континента собственост на Пекин. Това отдръпване на САЩ от глобалната политика не се хареса на доста лобита сред демократите, които виждаха в политиката на Обама отстъпление от неолибералния модел на Фукуяма. Сред тях беше и Хилари Клинтън, която яхна гребена на вълната с обещанието, че ако стане президент ще балансира между глобалните ангажименти на Вашингтон и проблемите на обикновените американци. Върхът на това разделение беше достигнат през 2015 година, когато Върховният съд на САЩ узакони еднополовите бракове в страната, което ги направи възможни на федерално ниво. И макар демократите да приветстваха това, за да не загубят избирателите си, мнозина политици считаха, че Обама е направил грешка като е занемарил външната политика, за да се фокусира върху вътрешната.
В крайна сметка, политиката на Барак Обама провокира идеологическа реакция от нео-консервативното крило в САЩ, особено след като отказа да подкрепи Израел срещу надигащите по това време глави Хамас и Хизбула. Това засили позициите на Тръмп, който поддържаше изключително добри контакти с Бенямин Нетаняху и усилено развиваше тезата, че Америка губи позиции заради глобалистките елити, олицетворявани от фамилии като Клинтънови. Тази популистка реторика се хареса на американските консерватори, уморени от либералната политика на Обама и от срива на доверието във Вашингтон. Ето защо, съвсем логично, Тръмп стана любимецът на републиканците и техните избиратели, а стойностни кандидати като Марко Рубио и Тед Круз бяха изтласкани и заклеймени от самия Тръмп като „глобалисти“, които са от същото гнездо като Клинтънови. И Републиканската партия следваше този консенсус тъй като виждаше в Тръмп своят път към победа на президентските избори през 2016.
В този смисъл, причините за възхода на Тръмп са както парадоксални – за Републиканците, така и логически – резултат от политиката на Демократите. Това е и причината, поради която Тръмп загуби вота сред избирателите, но спечели този на електоралната колегия. Политическото статукво, срещу което той се бореше, всъщност беше на негова страна, а избирателите гласуваха за Хилари Клинтън. Победата на Тръмп постави и началото на един дълг период от политически сътресения, който ескалира с щурма на Капитолия от 2021.
Двата процента на Тръмп – златният ключ към разединението в НАТО Един от златните принципи в американската външна политика гласи, че глобалното лидерство на Америка почива върху системата от съюзи, които тя създаде след края на Втората световна война. Да покориш една държава и да я подчиниш, ако си по-силен от нея е лесно, но да спечелиш доверието й и да го запазиш – е трудно. Американците осъзнаваха това в продължение на десетилетия преди светлините над Европа да угаснат в пожара на двете световни войни. Ето защо те заложиха на система от алианси, които да гарантират, че американското влияние в глобален план ще бъде неизчерпаемо, а гарантът за него ще е ядреното сдържане.
От всички съюзи, в които участва Америка, НАТО е образецът за това как два континента на споделени ценности могат да гарантират сигурността си, без да влизат в конфронтация с трета страна. Или казано накратко, НАТО е отбранителен съюз, който е символ на американското глобално влияние и без Алианса бъдещето на САЩ би било сходно с положението им от края на 19 век, когато Вашингтон воюва с Испания за латиноамериканските й колонии. Този факт е и причината НАТО да бъде „на фокус“ в изказванията на Тръмп.
Тук е мястото да отбележим, че победата на Тръмп в изборите през 2016 не беше просто парадоксална и логична. Тя беше постигната в условията на засилена хибридна атака от страна на Русия, която целеше да раздели американското обществено мнение в навечерието на изборите и да обърка избирателите. Това е факт, който днес признават не само демократите, но и много влиятелни републиканци, които не подкрепят действията на Тръмп. Тук, разбира се, не говорим за хакерска атака или кибернападение срещу самия избирателен процес – такива доказателства няма. Но много политици в САЩ са на мнение, че действията на Русия в този период определено са помогнали на Тръмп да спечели изборите за президент. И наистина, обективно погледнато, когато внушаваш на един народ, че страната му „отива по дяволите“ и има нужда от радикална промяна, естествено е това да радикализира онези групи в обществото, които искат промяна. А в САЩ те далеч не са малко, поради една много проста причина – свиването на средната класа и съсредоточаването на интелектуалния елит от информирани избиратели основно по Североизточното крайбрежие на страната. В тези условия на разединение Тръмп стана Президент на САЩ и пое курс към конфронтация с европейските си съюзници и Китай.
Другото важно разграничение, което трябва да направим е, че принципът на споделеното бреме (shared burden) не е Тръмпистки, той се следва от всяка една администрация на САЩ след края на студената война. За споделено бреме говореше и Бил Клинтън след кризата в Югославия, и Джордж Буш-младши след терористичните атентати от 11 Септември и Барак Обама след операцията в Сирия, и Джо Байдън още в кандидат–президентската си кампания. Но споделянето на финансовите разходи не бива да идва на цената на подкрепата на САЩ, която - както казва и самият Байдън - е свещено задължение за Америка по силата на Член 5 от Вашингтонския договор.
Споделеното бреме винаги е било цел, към която Европа се стреми, за да развива отбранителните си способности в рамките на НАТО. Докато за Тръмп, това е просто обикновен политически рекет за изнудване на европейските съюзници, които или трябва да си плащат цялата сметка, или да воюват сами с Русия. Това последно изказване на Тръмп не просто подкопава евроатлантическото единство, то срива имиджа на САЩ в чужбина, защото много японски и южнокорейски политици направиха изявления, че при една победа на Републиканците в президентските избори вече няма да разчитат единствено на Америка за отбраната си. Това е голям удар за Вашингтон, защото за разлика от Североизточното крайбрежие, Западното е далеч по-слабо защитено, особено в лицето на възхождащ Китай.
И тук е големият проблем за републиканците, защото мълчаливата подкрепа на политици като Мич МакКонъл и Рон Пол за Тръмп създава опасност позицията на Слоновете да бъде тълкувана като поставяне на политическите позиции на партията над националните интереси. Самият факт, че Конгресът на САЩ прие закон, забраняващ на президента да изважда страната едностранно от НАТО, означава, че сред републиканците все още има консенсус, че Америка не трябва да изоставя Европа. Но ако Тръмп спечели изборите, това ще е много лоша новина и за самите републиканци, защото те ще трябва да избират между своите интереси и политическото единство на Америка. Последният такъв избор исторически се пада на президента Ейбрахам Линкълн – най-популярният политик в САЩ – който заплати с живота си, за да запази това единство. Днес обаче, политическите реалности в Америка са доста по-различни от времето на Линкълн.
Външнополитическият избор на следващия американски президент обаче ще е доста по-тежък от този на Линкълн тъй като новият държавен глава ще трябва да избере дали САЩ искат да запазят статута си на суперсила и да съхранят съюзите си. Думите на Тръмп сочат, че неговата политика ще бъде такава, но действията му говорят за обратното. Наивно е, разбира се, да смятаме, че той би се върнал към изолационизма, най-малкото, защото това беше човекът, който изстреля две ракети срещу Сирия, когато Русия стъпи в региона. Но стратегията на Тръмп е много далеч от рационалното мислене на американски политици като бившите президенти Айзенхауър и Рейгън, или пък на дипломати от ранга на Хенри Кисинджър или Робърт МакНамара.
Разбира се, трудно бихме могли да обясним това с предположения, че Тръмп е „руският човек“ или „агентът на КГБ“ в САЩ. Тук по-скоро става дума за липса на всякакъв политически опит и болезнената нужда на самият Тръмп да докаже, че е достоен за президент на САЩ и може да победи опонентите си. Тези ефекти са психологически и са добре описани от американския професор Робърт Джървис в книгата му „Как мислят политиците?“ В нея той засяга тезата, че егоизмът може да бъде много мощен стимул във формирането на политическите нагласи, което от своя страна да доведе до серия от погрешни решения и срив във влиянието на една държава. Подобен казус наблюдаваме в лицето на „феноменът Тръмп“ на прага на новата изборна надпревара в САЩ.
Тъкър Карлсън и Владимир Путин Само допреди година, американските зрители могат да прочетат коментарите на Тъкър Карлсън, в които той открито заявява, че мрази Тръмп и го счита за безплоден опортюнист. Но месеци след като Карлсън преживя сериозно сътресение в кариерата си на журналист, нещата се промениха, тъй като му трябваше политическа подкрепа, за да продължи дейността си. Така той се превърна в един от най-големите привърженици на Доналд Тръмп, следвайки неговата стратегия – да се сближим с Русия, за да победим Китай. За да станат нещата още по-интересни, Карлсън реши да вземе интервю от руския президент Владимир Путин – похват, познат от онзи лагер, който иска да се чува и „другата гледна точка“.
Интервюто, което всъщност беше един доминиран от руския президент монолог, явно даде възможност на Карлсън да разбере какво е да преговаряш с Путин – ценен политически опит, който малко американски президенти имаха. То започна с огромен урок по история за Карлсън, в който Путин показа на Тъкър, че той прилича на типичният американец, който не е учил нищо в училище за Русия и Източна Европа.
По този начин руският президент първо унижи Карлсън, а след това искаше да му наложи твърдението си, че Америка няма как да разбере Русия тъй като…не иска да я разбере и не познава историческите реалности в този регион. Самият факт, че историческият преглед на това как е възникнала Украйна обхваща половината от разговора и тръгва от покръстването на Киевската Рус през 9 век, означава, че с това интервю Путин просто искаше да демонстрира власт, показвайки че за него има две гледни точки – неговата и американската. Европа присъстваше в разговора протоколно.
Това ни отвежда до втория момент, който болезнено съвпада с гледната точка на някои американски учени като Джон Миършаймър – че разширяването на НАТО е довело до реакцията на Русия. Макар самият Карлсън да има бегли познания по геополитика, все пак би следвало да е добре информиран за това, че САЩ никъде не са давали обещания на Русия, че Алиансът няма да се разширява. Бившият Президент Бил Клинтън, малко след като Москва нападна Украйна, припомни за уговорката си с Борис Елцин, че всички страни в региона ще получат право сами да определят геополитическото си развитие. Да не говорим, че дори Малтийският консенсус не беше пречка България и Румъния да станат част от НАТО. Този добре познат наратив фигурираше навсякъде в отговорите на Путин, който издава, че руското ръководство е твърдо убедено в правотата си и не желае диалог по този въпрос.“
Третият извод от това интервю е, че зад готовността на Русия да преговаря със САЩ се крие компромис, който ще наложи връщането на НАТО в границите му от 1997 година. Това ще доведе до формирането на обширна буферна зона, която ще се съставлява от Централна и Източна Европа. Но никъде в интервюто не се говори за гаранции, че тази зона няма да сподели съдбата на Украйна в близко бъдеще. Напротив, Тъкър Карлсън изслуша послушно всички обвинения на Путин затова, че Вашингтон контролира всички медии и че неговата ръка стига дори до Русия. Тези твърдения бяха добре подплатени с тези от евразийската идея, че Америка е земята на мрака, а Русия – на светлината; че руската култура е култура на духа, а американската – на материалното; че САЩ контролират глобалния дневен ред и го налагат на всички.
Ако трябва да обобщим, това интервю не каза нищо ново, нито пък оспори нещо старо от тезите на Русия. Добрата новина е, че голяма част от нещата, които Путин сподели нямат нищо общо с реториката на Тръмп. Лошата новина е, че Европа не знае докъде ще стигне Тръмп в идеята си да се сближи с Москва, за да спре възхода на Китай. И ако изтеглянето на САЩ от НАТО изглежда невъзможно, заради законодателните гаранции в Конгреса, то опцията Вашингтон да откаже подкрепа на съюзник означава срив в доверието към Америка на глобално ниво.
По подобен начин Британия губи голяма част от съюзниците си, които виждат, че поставянето на едно лице или земя под британско покровителство – Under British Protection – вече не гарантират сигурността им. Ето защо, изборът на Америка засега е ясен – да запази статута си на суперсила като гарантира отношенията със съюзниците си или да го пожертва в името на абстрактното величие, обещано от Тръмп.
В РЕЗЮМЕ Парадоксът е в това, че благославяйки Тръмп, републиканците поставят вътрешнополитическите си интереси над единството в САЩ