От Боян Рашев
В началото на юни Китай обяви, че от 1 август въвежда допълнителни административни процедури, които практически ограничават износа на галий и германий. Този ход е пряк отговор на поредната порция санкции срещу китайски високотехнологични компании от страна на САЩ и забраната, която ЕС наложи на холандската ASML да продава определени продукти в Китай.
Галият и германият действително са критично важни за някои индустрии, но пазарите им са много малки, а металургията по цял свят може относително бързо да се настрои да покрие нужните количества, тъй като са странични продукти от добива на цинк, алуминий и други руди. За мен това по-скоро е предупредителен изстрел, но с него светът навлезе в нова фаза в търговското съперничество между Китай и Запада – битката за контрол над металите, които стоят зад енергийния преход и високите технологии.
През юли научното списание Nature публикува редакционен коментар, който предупреждава за разразяващата се война за критични суровини. Учените отбелязват, че мечтаният енергиен преход има потенциално ужасяващи странични ефекти – от силната концентрация и контрол, осъществяван от Китай до екологичните и социални катастрофи, причинявани от дивия и безразборен добив и рафиниране на различни метали.
През 21 век потреблението на основни суровини в Китай расте толкова бързо, че днес достига умопомрачителни стойности – около и над половината от световната употреба на въглища, цимент, базови метали и пластмаси се случва на една ограничена територия с 19% от населението и 15% от глобалната икономика. Данните означават, че Китай е световният център на: а) строителството и изграждането на инфраструктура и б) индустриалното производство.
Подобно е било положението в Англия през 19 в., а по-късно и в САЩ, СССР и Япония по време на техните индустриални революции. Никоя друга страна обаче не е доминирала световното потребление на суровини в такъв мащаб преди.
След Парижкото споразумение за климата (2015) светът ускори политиките и инвестиции в т. н. енергиен преход – спешното преминаване от фосилни горива към ВЕИ и тотална електрификация като база на икономиката. Успоредно с това всичко все по-бързо се дигитализира. Тези два процеса означават огромен ръст в потреблението на някои суровини - най-вече на конкретни метали и в производството на определени технологични продукти. Китай се възползва максимално.
Като се започне с производството на галий, където става въпрос за 95% от световните доставки, и се мине през магнезий, полисилиций, графит, кобалт, бисмут, германий, волфрам, редкоземни елементи, манган – Китай практически осигурява света със суровините, които стоят зад енергийния преход и високите технологии. Значима част се добиват в страната, но много повече се доставят под формата на рудни концентрати от минни компании от цял свят и се преработват и рафинират в Китай. Освен това Китай отдавна вече не ги изнася само като суровини, а произвежда съответните крайни продукти – като се започне от фотоволтаични панели, батерии, вятърни турбини, термопомпи, телекомуникационно оборудване, електродвигатели, а вече и електромобили.
Мащабите на китайската доминация в някои сектори са шокиращи. Например само Китай отчита $546 млрд. или 50% от общо $1.1 трлн. глобални инвестиции в енергийния преход през 2022. За сравнение на второ място се нарежда САЩ със само $141 млрд. Китай осигурява над 90% от световните инвестиции в производство на батерии и фотоволтаични панели – още през 2023 там ще има инсталирани повече панели и батерии, отколкото в целия останал свят. Към този момент в Китай вече се движат над половината от всички електромобили в света. А това е само върхът на айсберга.
САЩ и ЕС вече са напълно зависими (над 90%) от внос не само на множество критични суровини, но и на готови продукти като панели и батерии – най-вече пряко от Китай, но и от още няколко страни като Индонезия (никел), Демократична република Конго (кобалт), Казахстан (уран), Чили (мед и литий), Южна Африка (платинови метали), Мексико (сребро) и Русия. Конкретно зависимостта от Китай е в пъти по-силно изразена от зависимостта на Запада от нефта на страните от ОПЕК.
Основните причини да стигнем до това положение са няколко. Водещата е дългогодишният процес на аутсорсинг на всякакви тежки, енергоемки и замърсяващи индустрии към Китай. Западът дълго време с удоволствие прехвърляше всичко това там и купуваше готовите суровини, с които първоначално произвеждаше готови продукти у дома. Малко по малко обаче китайските компании започнаха да копират, сами да сглобяват и да продават. Например, допреди 15 години Германия беше глобалният център за производство на фотоволтаични панели, а днес там не е останал нито един работещ завод – практически всички панели идват от Китай.
Втората водеща причина е залитането към утопични енергийни и екологични политики на Запад. Те практически оскъпиха базовата енергия и вдигнаха толкова високи бариери пред тежката индустрия, че направиха развитието й невъзможно. Първи в Европа и САЩ започнаха да изчезват мините, последваха ги металургичните и химическите предприятия, рафинериите и торовите заводи. Китай перфектно се възползва от тях. Днес вече се наблюдава и настъпваща доминация на Китай дори и в производството и износа на автомобили – основно благодарение на западните политики за налагане на тотална електромобилност.
Според ново проучване на Harvard Kennedy School, Китай, Индия, Индонезия, Уганда и Виетнам ще бъдат най-бързо растящите икономики през идващото десетилетие. Това са все страни, които попадат в т.нар. Азиатско-Тихоокеански регион (без Уганда), който условно е затворен в триъгълника Япония-Пакистан-Нова Зеландия. Има 4.5 милиарда жители, фабриката на света, с бързо растяща средна класа, огромни разстояния и гигантски ежегоден ръст на енергийното потребление – нефт, газ, въглища, ядрени централи, ВЕИ, електромобили – там се инвестира и изгражда всичко!
Сравнението на резултатите от горното проучване със списъка на страните, които най-силно зависят от използване на въглища, е доста показателно - Южна Африка, Китай, Индия, Индонезия, Виетнам... По-надолу следват други страни от същия регион - Филипините, Япония, Австралия и т.н.
Администрацията на Байдън отговаря на всичко това с опит за въвеждане на протекционистични политики, т. нар. Закон за намаляване на инфлацията, които целят да възродят цялата верига за доставки – от добива на метали до производството на крайни продукти на територията на САЩ и „приятелски“ страни. Европейската комисия се опитва да прави нещо подобно със Закона за индустрията за нетна нула и Закона за критичните суровини. Реалността обаче не е много обнадеждаваща – просто никой в богатия Запад не иска мини и тежка индустрия в задния си двор, а търсещите кариера в тези бизнеси се броят на пръсти.
Към този момент действията на САЩ са доста по-ефективни и привличат повече инвестиции – за съжаление в голяма степен идващи от европейски компании. Причините са много, но водещите си остават наличието на изобилна, надеждна и евтина енергия от добива на шистов нефт и газ и много по-ограничената бюрокрация в Америка.
Желаните резултати не се виждат: Китай все повече налага властта си над веригите на доставки. Само за първата половина на 2023 г. китайските компании са инвестирали над $10 млрд. в минни проекти по света, а правителствата на десетки, ключови за добива на критични суровини държави са потънали в дългове към Китай. Противопоставянето между Изтока и Запада все повече се изостря, като добивната и тежката индустрия, фундаментът на глобалната икономика, изцяло остава под контрола на Китай и останалите страни от БРИКС и ОПЕК. Това е рецепта за конфликт, който може напълно да промени живота ни.
В РЕЗЮМЕ През 21 век потреблението на основни суровини в Китай расте толкова бързо, че днес достига умопомрачителни стойности
