От Владимир Шопов
В Китай възниква ново нормално. Вместо бодри декларации за икономическия поход на страната, непрекъснати новини за забавен растеж. Вместо нови снимки на лъскави инфраструктурни проекти, кадри на недостроени сгради и преждевременно нанесли се излъгани купувачи. Вместо информации за поредни навлизащи западни компании, притеснени отчети за нарастващи затруднения от директори към инвеститори и собственици на акции. Очаквано, Пекин искаше да обърне тази информационна динамика след внезапния край на политиката на „нулев Ковид“ в края на миналата година. Най-ранните заявки за стопански бум подозрително приличаха на помпозния икономически оптимизъм отпреди десетилетие.
Влошените данни за втората четвърт (растеж от едва 0.8% спрямо 2.2% от първата) обаче неутрализираха всякакъв остатъчен оптимизъм като те са съчетани със свиване на други базови параметри: обеми на износа, вътрешно потребление, капиталови инвестиции и недвижимости. Продължава да расте и младежката безработица, този път от 20.8 % през май до 21.3% през юни. Пекин вече рискува да падне и под ниско амбициозния годишен растеж от 5% планиран за 2023-та година. Провалящият се пост-Ковид рестарт форсира властите да преосмисля подхода си и стабилизирането на отношенията със САЩ e един от важните елементи на тази промяна.
Прибягването до подобряване на отношенията с Вашингтон идва в резултат на политически процес, който изключва някои други потенциални управленски решения за реакция на зациклилата икономика. На няколко пъти бе потвърдено, че страната няма да повтори политиката на „голямата базука“ от публични разходи от времето на глобалната криза през 2008 година. Дълговото поле за маневриране се свива непрестанно и процесът на deleveraging остава, както за сектора на недвижимостите, така и за финансовите институции и местните власти. Пекин няма желание да трансформира данъчната си система по различни причини и тази опция също е изключена.
Натискът върху частния сектор и технологичните компании продължава независимо от някои опити за подобряване на тона и подхода, но императивът за контрол от страна на партията се задълбочава, а натискът за технологична самодостатъчност допълнително го усилва. Засилващата се тенденция на напускащи и диверсифициращи западни компании е друг фактор, който има все по-структурно значение за динамиката и посоката на развитие на икономиката на „поднебесното царство“. В този контекст, намаляването на напрежението в геополитическата надпревара със САЩ остава една от малкото налични опции за реакция. Нещо повече, тя се поддава на политика на жестовете, на малки стъпки, които имат потенциал да движат пазарите и променят корпоративни стратегии.
Вълната от срещи между двете страни, стартирала още в края на миналата година с разговорите между Джо Байдън и Си по време на форума на Г-20 в Бали, Индонезия, имаше две основни цели. Първата бе съдържателна и имаше за цел да създаде отново структура, рамка и предвидимост на политическата комуникация между тях. Те бяха загубени още в началото на мандата на Доналд Тръмп и генерираха все повече несигурност и рискове. Втората задача бе символна и следваше да илюстрира взаимна отговорност, компромисно поведение и търсене на решения на различни проблеми.
По този начин бе отворен прозореца на дипломатическата възможност, макар и тонът да бе временно нарушен от инцидента с китайския шпионски балон през февруари. Очаквано последваха визитите на външния министър, Антъни Блинкен, финансовият, Джанет Йелън и специалния пратеник по въпросите на климатичните промени, Джон Кери. И в трите случая, тези цели бяха постигнати, макар проблемът със съдържателните решения да остана. Китай и САЩ възстановиха диалога и му придадоха известна рутина, но са далеч от общи решения и реално намаляване на точките на несъгласие и конфликт. Някои от знаците за стабилизиране на отношенията дори отиват по-далеч от очакваното. Сегашният външен министър Цин Ган бе назначен и поради принадлежността му към ново поколение по-агресивни и националистически настроени дипломати, които трябва убедително да заявят интересите и позициите на засилващият влиянието си Китай. След силен старт обаче, Ган е все по-малко видим и много от неговите функции преминаха в ръцете на неговия предшественик Уанг И, който сега е най-високопоставения функционер по външна политика в рамките на структурата на комунистическата партия. Агресивната дипломация отпреди няколко години е временно поставена на пауза.
Независимо от всичко това обаче, остават сериозни съмнения, че тази промяна не е част от стратегическо разместване на целите на Китай и САЩ. Тактическият характер на сегашните опити за стабилизиране е особено видим при Пекин. Президентът Си от доста време приема за даденост дългосрочното остро противостоене, до голяма степен за него това е неизбежна игра с нулев резултат. Вярно е, че той има нужда от повече пространство за управление на множеството проблеми и дилеми, за намиране на нов стопански баланс и работещи механизми за растеж. Има необходимост и от още западна експертиза в различни области, които трябва да получат пространство за функциониране, например финанси и управление на активи.
Си има нужда и да балансира подкрепата за Русия, както и нарастващото недоверие към неговата страна. Но дотук. той предпочита да използва несигурността на отсъствието на ясна институционална рамка, особено когато тя притеснява толкова сегашната администрация във Вашингтон. Нещо повече, липсата на структура и яснота се използва от Пекин за търсене на отстъпки. Например, китайската страна настоява възстановяването на редовния диалог между висшите военни да се случи едва когато бъдат вдигнати американските санкции срещу военния министър на страната. Следваща значима американска инициатива спрямо Тайван веднага ще предизвика остра реакция и свиване на полето за диалог. На практика Си е първия президент от десетилетия, който е готов да жертва икономически съображения за сметка на сигурността и плановете за експанзия на страната.
Преходността на сегашния политически прозорец е видима и при американската страна. В късната есен стартира сезона на президентските първични избори за вота през ноември 2024 година и Китай със сигурност ще е централна тема. Постепенно Байдън ще бъде притиснат от нея, особено при отсъствие на резултати и отстъпки от страна на Пекин. Тази електорална динамика се допълва от почти пълния двупартиен консенсус в Конгреса относно рисковете от Китай и това допълнително ще затрудни продължителната работа на тези формати без съществен напредък или продължаваща експанзия на „поднебесното царство“.
Все повече американски бизнеси или напускат страната или активно диверсифицират своите операции, което пък отслабва традиционната подкрепа на корпорациите за ангажимент и сътрудничество с голямата азиатска държава. Важни общности като медийната и академичната също през последните години видимо охладняха към Китай, вече имат много повече резерви и проявяват сдържаност или директно скепсис. Погледнато по този начин, сегашният политически прозорец е по-скоро тактически процес, междувремие в една непрестанно ескалираща конкуренция по все повече теми и във все повече региони, реакция на икономически затруднения. Неговата неустойчивост ще става още по-очевидна към края на календарната година, но остава надеждата за разбиране на ползите от възстановената комуникация. Без нея рисковете в големия конфликт на нашето време ще станат прекалено много.
