От Искрен Иванов
Политическият живот в Америка е гигантско шоу състезание, в което оцеляват находчивите и рационални играчи. Достатъчно е да припомним последната изборна надпревара през 2020, когато много малка част от избирателите вярваха, че популистката стена около Доналд Тръмп може да бъде разрушена от кандидат като Джоузеф Байдън. Въпреки това, демократите изиграха картите си доста добре и успяха да спечелят президентската позиция, която беше поета от политик с огромен опит и внушителна харизма, наследена от години на студената война.
За мнозина основна причина за победата на Байдън бе кризата на демокрацията, която съпътстваше управлението на Тръмп и която ескалира в опита на тръмпистите да превземат Капитолия. Истината е, че ключът към успеха беше силният характер на Байдън и най-вече умението му да акцентира върху проблеми, които са в центъра на обществения дебат. Към това се прибавя и умението на американския президент да се представя като обединител, а не разединител.
Доналд Тръмп гледа на американската демокрация само като инструмент за поляризация, тъй като вярва, че разделена Америка се управлява по-лесно. Сходни бяха и възгледите му по отношение на американската външна политика, която той възприемаше като дилемата на затворника, в която Вашингтон на всяка цена трябва да оцелее. Байдън, точно обратното, видя в американската мека сила възможност да възобнови глобалното лидерство на САЩ и неслучайно реализира доктрината „Америка се завърна“.
И все пак, справи ли се Байдън с обещанията си и какви са неговите шансове да спечели втори мандат на изборите през 2024?
Завърна ли се Америка? Както при всеки президент-демократ от края на Втората световна война насам, политиката на Байдън почива върху разбирането, че глобалното лидерство на Америка трябва да се разглежда като част от американския национален интерес. Уникалното за ветерана е, че той успя по доста сполучлив начин да обвърже авторитета на САЩ с индивидуалното добруване на всеки американец. Самата концепция за „свещени задължения“ към съюзниците е много силна препратка към ерата на студената война, когато лидерството на Америка се разглеждаше като външнополитически приоритет, който не подлежи на ревизия. Ето защо, завръщането на САЩ на глобалната сцена нямаше как да бъде оправдано без Байдън да признае онова, което мнозина американски политолози продължават да отричат: че залезът на еднополюсния свят съвсем не означава залез на Америка. Напротив, това е шанс, който американският президент реши да оползотвори, за да съживи американското кредо на свободата и живителната сила на демокрацията.
Управлението на Байдън е период на сериозна политическа стабилизация в няколко посоки. Броят на здравноосигурените американци лавинообразно нарасна, което тушира негативните тенденции от политиката на Тръмп, който третираше грижата за здравето като привилегия на богатите. Бяха създадени програми, по които граждани без никакви доходи могат да кандидатстват за универсални здравни осигуровки, които покриват елементарните им нужди. Крайната цел на тази политика беше съживяването на системата отпреди студената война, която даваше право на всяко семейство да се осигурява без да харчи значителна част от приходите си за да инвестира в доброволни фондове. Дали обаче това ще се случи, зависи много от изборите, тъй като завръщането на републиканците на власт би означавало край на тази политика.
Вторият голям успех на Байдън е отварянето на образователната система на САЩ и по-конкретно на държавните университети, където таксите през 2021 отбелязаха рекордни нива. Новата президентска администрация лансира няколко програми, с които се даде възможност на по-бедните семейства да получат отстъпка от първите две години на обучение, в случай, че децата им спечелят място в колежите. Това сложи край на порочната практика студенти да отпадат от учебни заведения само защото не могат да платят заемите си и да съчетават ученето с работата. Постепенно отварянето на колежите покри около 95% от образователната система на Америка, съдействайки за нейното по-голямо многообразие и гъвкавост. Броят на бедните, но образовани американци, се покачи с 40%, а отстъпките, които колежите направиха пред тях, им дадоха възможност по-ефективно да се интегрират в пазара на труда. Това дори подрони влиянието на някои престижни частни колежи, които останаха привлекателни единствено за по-заможните семейства, които могат да си позволят между $500 000 – $700 000 бюджет за годишни студентски такси. Макар и несъзнателно, тези реформи доведоха и до още един положителен ефект: Върховният съд сложи край на „специалните критерии“ за кандидат – студентски прием, въз основа на които студенти бяха приемани, при равни условия, само въз основа на етническия си профил.
Завръщането на Америка беше най-осезателно на външнополитическия фронт на фона на руската интервенция в Украйна. Когато Байдън победи Тръмп и лансира своята доктрина за сдържане на Русия и Китай, тя беше приета песимистично и подигравателно от много неговите опоненти, които го обвиняваха в слабост заради възрастта му. Нещата се промениха след като Русия нападна Украйна. Последователната позиция на Байдън да снабдява Украйна с оръжия и категоричният му ангажимент към съюзниците от Европа и Пасифика върнаха доверието във Вашингтон, който се утвърди като основен гарант за сигурността на партньорите в НАТО. „Слабият и немощен“ Байдън и „западащата“ Америка всъщност са основната причина Русия да буксува на границата с Украйна вече година и половина, а единството на Запада да е на безпрецедентни нива, сравними единствено със съюзническите отношения от Втората световна война. По подобен начин стоят нещата с Тайванския въпрос, където, след изказването на Байдън, че би защитил острова от китайска интервенция, Пекин реши да отложи обединението с Тайван за неопределено време. Макар битката за глобалното лидерство на тези два фронта да продължава, управлението на Байдън недвусмислено показа, че Америка се завърна като световен лидер.
Факторът „Тръмп“ Кандидатурата на Доналд Тръмп като основен претендент на републиканците за нов мандат в Белия дом изобщо не бе никаква изненада. Тръмп си тръгна от Овалния кабинет с думите „ще се видим след 5 години“. Определящ се като „консервативен принципен реалист“, той се превърна в единствения американски държавен глава, подлаган на процедура по импийчмънт два пъти. Запознатите с маниера му на работа и политиката му могат да потвърдят, че в нея няма нищо реалистко, а по-скоро – популистко. Казано с други думи, Тръмп е олицетворение на популисткия реваншизъм в американската политика, много сходен с този на лидери като Виктор Орбан. Достатъчно е само да споменем едно много важно признание на бившия президент, с което той каза, че НАТО е „изживяло своята полезност“ и е „загуба на пари“, а освен това кача, че може да прекрати войната в Украйна „за 24 часа“. Но най-значимо е изказването му на събитие, организирано от фондация "Херитидж" във Флорида, където Тръмп заяви, че е казал на колегите си лидери от НАТО, че може да не спазва клаузата за колективна отбрана по член 5 на НАТО, ако тези държави не плащат повече за Алианса. Макар и да шокира насъбралите си експерти, Тръмп не си даде сметка, че с това шансовете му за втори президентски мандат рязко намаляват, защото дори останалите републикански кандидати като губернатора на Флорида Рон Десантис признават, че Алиансът трябва да бъде защитен най-малкото, за да се запази глобалната доминация на САЩ.
По сходен начин стоят нещата и във вътрешнополитическата програма на Тръмп. В много отношения тя напомня първия му мандат, когато здравеопазването и образованието в САЩ бяха превърнати в привилегия на заможните американци, а малцинствата и онези, които не можеха да си позволят да плащат се третираха като второ качество хора. Това беше в пълен разрез с конституционните принципи на САЩ, които гарантират равенството между всички - без значение от ценза им. Американците харчеха огромни пари, за да се осигуряват здравно или пък разчитаха на по-големите финансови корпорации да покриват застраховките им, а покритието, което получаваха засягаше само малка част от лечението им. Така стояха нещата и с пазара на труда, където безработицата достигна рекордни нива, а Тръмп реши да обвини за това мигрантите. Без да отчита забележката на много американски интелектуалци, че самата Америка е 99% имигрантска държава и няма как да развива своята икономика без работна ръка отвън. Тревожни бяха и политическите чистки в разузнаването, които завършиха с отстраняването на опитни кадри, които години наред изпълняваха адекватно задълженията си - без значение дали в Белия дом стои демократ или републиканец. Всичко това ескалира в щурма на Капитолия от 6 януари 2021, който би могъл да се повтори.
Най-нерационалният аспект от политиката на Тръмп засягаше Китай. Желанието на бившия президент бързо да спре възхода на азиатския гигант завърши с търговска война, която засегна световната икономика и вещаеше нова икономическа рецесия. Всъщност, конфронтационната политиката по отношение на Китай бе предшествана от период на сближаване с Русия, с надеждата, че това ще донесе на Америка краткосрочни ползи в търговската война. Истината е, че това доведе до още по-голямо сближаване между Москва и Пекин, тъй като авторитарните режими винаги ще припознаят подобни за свои съюзници пред демокрациите. Идеята на Тръмп за разграничаване на двете икономики също беше зле обмислена, тъй като нямаше как огромната част от американското производство в Китай да бъде прехвърлено обратно в САЩ - предвид огромните различия в цената на труда.
Като цяло прогнозата за втори мандат на Тръмп изглежда по-скоро нереалистична. След два опита за импийчмънт и открито призоваване към извънпарламентарни форми на борба в най-развитата демокрация на света, месиянският ореол около бившия президент се сви до група привърженици, които виждат в него шанс Америка да прегърне национализма и да управлява лидерството си селективно. Доколкото обаче разпадът на системата от съюзи и краят на политиката на „мека сила“ биха били в интерес на самите САЩ е много спорно – на фона на резките промени в баланса на силите след началото на войната в Украйна.
Новият Месия – Рон Десантис Губернаторът на Флорида Рон Десантис е последният участник в „митичното трио“, за което се предполага, че ще излъчи следващият президент на САЩ. Доста от неговите послания са примамливи за американските избиратели, защото той е сравнително нова фигура на фона на останалите си конкуренти. Нещо повече, визията му за справянето с вътрешнополитическите предизвикателства в американската икономика допада и на доста демократи.
Десантис никъде не е атакувал открито мерките, които администрацията на Байдън предприе, за да стаблизира пазара на труда, нито пък е правил заявка за връщане към крайните мерки на Тръмп. Даже напротив, последните законопроекти, които той представи, засягат равния достъп до образование и повишаването на възможностите на семействата в САЩ за достъп до здравни грижи. Онова, което дразни избирателите на демократите са по-скоро анти-ЛГБТ посланията на Десантис и изявленията му, че сексуалните малцинства в САЩ не трябва да са обект на привилегии.
Външнополитическата визия на Десантис също много напомня тази на Байдън. Макар и малко по-умерен в изказванията си, губернаторът никъде не поставя под въпрос открито подкрепата за НАТО и съюзниците на Америка в Пасифика. В едно от предизборните си интервюта той призна, че всеки отказ да се подкрепи Алианса би довел до сериозен дисбаланс в международните отношения и то – в ущърб на самата Америка.
По-противоречива е визията му за Украйна, тъй като преди време той нарече случващото се там „териториален спор“, а не война или агресия. Макар и да оттегли това болезнено признание, Десантис все още поддържа тезата за скорошен край на войната, тъй като смята, че продължаването й крие риск от ядрена ескалация и изтощаване на САЩ.
Предвид последните електорални проучвания в САЩ, Десантис все още се ползва с далеч по-слаба популярност от тази на Тръмп. Бившият държавен глава води пред своя конкурент с 47%, което го прави фаворит за кандидат на републиканците. В този смисъл, малка е вероятността Десантис да спре устрема на Тръмп, което може да направи задачата на демократите доста по-лесна.
И все пак, ако Републиканската партия реши, че е рисковано да заложи на Тръмп и подкрепи Десантис, задачата на Байдън и привържениците му значително се усложнява. Голяма част от избирателите може да предпочетат Десантис, ако подвеждащата му риторика за „възрастния Байдън“ успее. Макар Конституцията на САЩ да не посочва определена възраст, до която Президентът може да изпълнява задълженията си, републиканците много умело се възползват от този аргумент, който, макар и лишен от основания, може да породи вълна на отлив от президентската кандидатура на Байдън.
Прероденият Кенеди Особен интерес предизвика кандидатурата на Робърт Кенеди – младши, потомък на президента Джон Кенеди. За голяма част от избирателите Кенеди е легенда и включването на Робърт в кампанията повдигна въпроса възможно ли е да има прецедент, в който сега действащият президент да се откаже от надпреварата в полза на по-младия си съпартиец. Всъщност, Байдън би го направил по много причини, най-малкото защото самият той не искаше толкова силно президентския пост. Но демократите едва ли ще го позволят. Причината е, че въпреки напредналата си възраст, Байдън показа качества, които липсват при Робърт Кенеди. Сред тях се открояват политическият му опит и искреното му убеждение в това, че лидерството на САЩ трябва да бъде запазено на всяка цена. По всяка вероятност, Кенеди ще остане нещо като План Б - скрит коз, който демократите могат да използват, ако електоралните нагласи заработят силно в полза на Тръмп.
Робърт Кенеди е известен поддръжник на активна социална политика и въвеждането на повече механизми за защита на околната среда. Външната му политика е ясно отрицание на провежданата от Байдън политика по придържане към глобалните ангажименти на САЩ. В изолационистки дух е и философията му за войната в Украйна, за която той настоява, че е отговорност на Запада и е резултат от разширяването на НАТО и стремежа на Америка да контролира глобалната политика. Макар и доста по-различни от фокуса на преобладаващия политически дебат в САЩ, идеите на Робърт Кенеди се радват на подкрепа от определени среди сред демократите, които споделят носталгията от Студената война и нуждата от ясно разпределение на зоните на влияние между Вашингтон, Москва и Пекин. Сред тези демократи са и доста интелектуалци, които смятат, че светът има нужда от нови разделителни линии и ново двуполюсно противопоставяне, в което суперсилите да решат спорните си въпроси без да рискуват ядрена ескалация.
В тези условия, идеите на Кенеди звучат по-скоро като екзотични намеци за доброволното оттегляне на САЩ от Украйна и пренареждането на баланса на силите в Източна Европа. Това е и причината той да не намира широка подкрепа сред съпартийците си и да не се радва на подкрепа от водещите демократи, които понастоящем стоят зад Байдън. Ясно и категорично трябва да признаем обаче, че ако Робърт Кенеди влезе в предизборната надпревара, това би означавало или победа за републиканците или подялба на Украйна.
В РЕЗЮМЕ Година и половина преди президентските избори основните претенденти при демократите и републиканците са ясни, макар да няма ясно очертани фаворити.
