От Искрен Иванов
В своите съчинения за войната и нейният произход, вдъхновителят на западното военно изкуство Карл Фон Клаузевиц пише: „Предимствата и недостатъците на всяко действие могат да бъдат ключови за изхода от битката.“ Думите му перфектно кореспондират с дилемата, пред която САЩ и Европа се изправиха след руската инвазия в Украйна: да помогнем или не? И въпреки, че днес вече има консенсус по този въпрос, все още има фракции, които се обявяват против изпращането на военна помощ за Киев под предлога, че това би довело до още по-голяма ескалация на тази война.
Най-силният аргумент, разбира се, винаги се свързва с идеята, че колкото по-смъртоносни оръжия получава Украйна, толкова по-голяма е вероятността Москва да прибегне до употребата на ядрено оръжие. Отправната точка на подобни твърдения често е рационална, но „лекарството“, което техните автори предлагат е неприемливо. Най-малкото поради очевидният факт, че Русия не би се задоволила само с Украйна, докато не възстанови напълно влиянието си в Източна Европа. Така възниква логично въпросът: по какъв начин военната помощ за украинците да бъде балансирана така, че от една страна да избегнем ядрена ескалация, а от друга – да дадем стратегическо преимущество на украинските войски в тяхното контранастъпление? И изобщо, съществува ли реална опасност войната да излезе извън границите на Украйна? Отговорите на тези въпроси не са лесни и рано или късно ще трябва да бъдат тествани. Колкото по-рано, толкова по-добре.
Нека допуснем, че в един момент САЩ и Европа решат да прекратят доставките на оръжие за Украйна. Въпреки отслабената позиция, в която се намира, Русия би могла да прегрупира силите си и с помощта на иранските дронове и старото съветско въоръжение да установи контрол върху украинската територия в рамките на година – две. Нещо повече, ако Западът спре подкрепата си за Киев, Китай мигновено ще увеличи икономическата си помощ за Москва и на практика чрез нея ще контролира икономически ресурси на Украйна.
В тези условия Русия ще излезе победител от войната, а последиците за баланса на силите в световната политика ще бъдат в няколко посоки.
Първо: Глобален ръст на национализма и авторитаризма. Тоталитарните режими в държави като Северна Корея и Иран ще придобият увереност и ще започнат злокобно идеологическо настъпление. Пхенян ще продължи да увеличава ядрения си потенциал, а Техеран ще отхвърли всякаква възможност за възстановяване на ядрената сделка с Европа. Националистическите движения с крайно-десен уклон ще увеличат значително подкрепата си, което ще доведе до криза в либералната демокрация и принципите, върху които се гради ЕС. Сходни процеси ще започнат в САЩ, където тръмпизмът ще получи мощен стимул в лицето на изолационистки лидери със симпатии към Русия. Демокрацията ще бъде в отстъпление, а диктатът на авторитаризма, скрит под маската на прагматизма, ще маргинализира истински рационалните политици, които до този момент са осъзнавали, че победата на Украйна би била победа за свободния свят. Ще се заговори за нова алтернатива, която да замени концепцията за човешките права с правото на силата. Или казано по-просто – светът постепенно ще се върне към законите на джунглата, където ООН ще бъде безсилна да санкционира престъпления срещу човечеството. В тези условия, Русия ще възстанови влиянието си отпреди Студената война под шапката на Китай, а страните от Източна Европа отново ще се върнат в Московската орбита.
Второ: Обединяване на Китай с Тайван. Тайванският въпрос е един от най-сложните казуси в международното право, тъй като дълго време островът беше западен съюзник, до момента, в който САЩ не решиха да започнат сближаване с Пекин. Тази политика на сближаване помогна на Никсън и Кисинджър да разделят социалистическия лагер, но техните наследници не успяха ефективно да сдържат икономическия възход на азиатския гигант. Макар и да спазва формална позиция на неутралитет по отношение на войната в Украйна, Китай е наясно, че ако Русия загуби, той става много уязвим за САЩ, а обединението с Тайван се отлага с поне няколко десетилетия. Това не устройва Комунистическата партия на Китай, тъй като в последните стратегически доктрини, подписани от президента Си Дзинпин, една от основните цели на китайската външна политика остава консолидирането на всички китайски земи под властта на Пекин. Скритата цел, разбира се, са чиповете, които Тайван произвежда. Едно потенциално обединение на Китай с Тайван ще даде на китайските управляващи пълен глобален монопол върху производството на технологии. Ето защо потенциална победа за Москва ще окуражи китайското правителство, което на този етап не разглежда обединението като рационален вариант, единствено защото вижда, че САЩ имат волята да се намесват директно във всяка точка на света, за да защитят интересите си. Ако тази воля отслабне, американското влияние в Южнокитайско море ще се превърна в далечен спомен от миналото.
Трето: Залезът на демокрацията ще доведе до постоянни кризи и конфликти и в крайна сметка – до разпад на доминираната от САЩ глобална архитектура за сигурност. Системата от съюзи, изградена от Америка след края на Втората световна война имаше сдържаща сила за авторитаризма и продължава да бъде стена пред разпространението на подобни идеи в политиката на американските съюзници. С изчезването на тази система цели региони ще останат уязвими, което логично ще доведе света до състояние, в което правителствата без никакво колебание ще решават да защитават интересите си с оръжие. Регионалните кризи ще доведат до хиляди жертви, а изчезването на колективните формати за сигурност ще доведе до проблеми, с които развитият свят не се е сблъсквал от 30-те години на XX век – глобална продоволствена криза, изчезване на средната класа, масово обедняване, икономическа рецесия. В тези условия „алтернативите“ на САЩ – Русия и Китай - няма да имат нито ресурсите, нито инструментариума да се нагърбят с глобални отговорности.
Всъщност, в крайна сметка може да се окаже, че ако САЩ престанат да бъдат източник на глобална стабилност, това ще доближи света до Трета световна война много по-бързо, отколкото, ако спрем да снабдяваме с оръжие Украйна.
А какво ще стане ако продължим да въоръжаваме Киев? Отговорът на този въпрос е нееднозначен, затова може да се опитаме да отговорим на него, ако разгледаме аргументите на „укро-песимистите“. Започваме с най-горещия от всички аргументи: употребата на ядрено оръжие.
Ядрената ескалация в Украйна е възможна при два сценария: или ако Путин се реши да натисне червеното копче, или ако руските войски инсценират инцидент в АЕЦ Запорожие. И в двата случая, Европа ще бъде засегната, което може да даде повод на някои страни – членки да задействат Член 5 на НАТО. На този етап фактори, които работят против такъв сценарий са съпротивата на Китай, потенциалният конвенционален отговор от страна на САЩ и пълната изолация на Русия.
Доколкото обаче руските управляващи отчитат тези фактори е спорно. В този смисъл, ядрената ескалация е възможна, но не защото Западът въоръжава Украйна, а защото Москва иска победа на всяка цена. Онова, което противниците на подкрепата за Украйна наричат „прагматизъм“ всъщност е равнозначно на руската стратегия да върне влиянието си в постсъветското пространство. Истинският прагматизъм бе демонстриран в изказването на началника на Обединеното главно командване на САЩ генерал Майк Мили, който обобщи стратегията на Пентагона по следния начин: да не се допусне войната в Украйна да излезе извън границите на страната и да засегне съюзниците от НАТО. Това би означавало потенциална американска намеса и Трета световна война. Ето защо на този етап най-рационалната стратегия остава въоръжаването на Киев и изтощаването на Русия.
Вторият аргумент се свързва с потенциалното въвличане на Европа във войната. Странното е, че тази теза не засяга САЩ, а само европейските страни. Всъщност, подобна визия цели да представи ЕС като колония на Америка – старо твърдение, което се използваше в Източна Европа от популистки лидери малко преди страни като България и Румъния да се присъединят към Алианса. Напълно несъстоятелно и лишено от основания, твърдението е лесно оборимо с думите на Президента Джо Байдън: „САЩ ще защитават всеки инч съюзническа територия при споделено бреме със съюзниците ни“. Или казано с други думи – всички заедно трябва да поемем отговорност за гарантиране на сигурността си, за да продължи нашият континент да бъде източник на благата, от които страните-членки на ЕС и НАТО се ползват вече десетилетия. Най-върховното благо от всички е ядреният чадър на Вашингтон, заради който европейците вече година и половина спят спокойно.
Но, за да продължи тази система да функционира по начина, по който го прави към днешна дата е необходимо войната в Украйна да бъде държана в границите й, а към усилията на САЩ да се присъединят всички съюзници от Алианса, които до този момент ежегодно се ползваха с американската съюзническа подкрепа. Така погледнато, уравнението показва, че за нас е много по-изгодно да помогнем на Украйна сега, отколкото когато руските войски вече са на границата с Алианса и когато войната между Вашингтон и Москва ще бъде неизбежна. И тогава Източна Европа ще бъде първата фронтова линия на този сблъсък.
Третият аргумент касае националният интерес. Политиците, които говорят за национален интерес обичат да цитират реалистката школа и един по-конкретно – един от нейните най-видни представители Ханс Моргентау. В своя фундаментален труд Politics Among Nations, Моргентау лансира тезата, че първият стълб на външната политика трябва да бъде защитата на националния интерес. Точно тук е най-голямото противоречие в изказването на този тип лидери – в условията на европейска демокрация всеки политика има правото да тълкува националния интерес както си иска, но когато става дума за външната политика на нацията, тя трябва да бъде насочена предимно върху защитата на сигурността на нейните граждани. Сигурността на съюзниците от НАТО се гарантира именно от тази колективна система за сигурност, чиито монополист са САЩ. А Стратегията за национална сигурност на Америка е уникална с това, че е единственият подобен документ, който разглежда съюзническите държави като част от националния интерес. Казано по-просто – всяка заплаха за сигурността на НАТО е заплаха за самите САЩ. Онова, за което Моргентау говори в своята книга е не националистическото интерпретиране на интереса в смисъла на изолационизъм и пасивност, а отварянето на държавните актьори към такъв тип система от интереси, която да им донесе максимални ползи.
Точно това направиха и САЩ след края на Втората световна война, когато създадоха система от алианси, които гарантират тяхното глобално лидерство. В дефиницията на един такъв интерес не би имало място единствено за традиционни ценности и самобитна култура, а и за външна политика, насочена към сътрудничество и координация, които да приобщят европейските страни като пълноправни актьори в рамките на европейската архитектура за сигурност, а не като пасивни консуматори.
Най-лесно би било да обобщим, че националният интерес предполага неутралитет. Но как една държава може да бъде неутрална, след като вече е обявена за вражеска страна? И то не само правителството й, но и нейните граждани. След като Русия влезе в Украйна миналата година, Европа много се колебаеше как да действа и дори държави като Франция отказваха да помагат на Киев с оръжие и боеприпаси. Когато стана ясно обаче, че апетитите на Москва се разпростират отвъд Лвов, президентът Макрон виновно призна, че част от Алианса сериозно е подценил предупрежденията за Русия, които Източна Европа отправяше години наред към западноевропейците. Консенсусът се разрасна и така се стигне до безпрецедентно единство, което за последен път беляза съюзниците на САЩ по време на Втората световна война. Това единство гласеше следното: да спрем тази война!
В този смисъл, националният интерес на всеки съюзник в НАТО почива върху следните няколко стълба.
Първо, осигуряване и обезпечаване на военна помощ за Украйна при три условия: помощта да не отслабва отбранителните способности на съюзниците; да бъде използвана по предназначение и разбира се – да са налице обучени кадри, които да боравят с получените оръжия.
За бивши съветски сателити като България и Румъния, които доскоро разчитаха основно на старо въоръжение от времето на Студената война е необходимо спазването само на първото условие. Ето защо информацията за тази помощ следва да бъде публична, а не засекретена.
За държави като Германия следва да са налице всички условия, което ще разсее исторически обременената памет на германците и ще свали подкрепата за популистките партии, които обвиняват Запада за руската инвазия. Но най-важна в цялата европейска конфигурация ще бъде ролята на Франция, която е ядрена сила. Ядрената карта е мощен инструмент, който може да защити европейската дипломация и да засили единството в ЕС. Остава обаче отворен въпросът дали лидери като Макрон ще заемат по-категорична и твърда позиция спрямо Русия или Китай.
Второ, увеличаване на разходите за отбрана. Макар и под американски чадър, Европа не трябва да си прави илюзии, че всеки президент на САЩ ще настоява за спазването на принципа за справедливо разделяне на отбранителните разходи в рамките на НАТО. Макар и неписан, този принцип винаги е бил крайъгълен камък на евроатлантическото партньорство и голяма част от американските президенти са се застъпвали най-много за онези държави, които отделят значителна част от средствата си за общата отбрана. Достатъчно е само да припомним, че години наред България наливаше много повече пари в бюджета на Алианса, отколкото Франция и Германия. Това предизвика недоволството на Вашингтон, което кулминира в поредица от скандали при управлението на администрацията Тръмп. След като Русия нападна Украйна, в Източна Европа се засилиха движенията, които проповядваха политиката на неутралитет спрямо конфликта, като под тази стратегия те разбираха буфериране на източноевропейските държави като периферия на НАТО. Западни анализатори обаче адекватно отчетоха, че ако буферирането е първата стъпка от една такава политика, то по-нататъшните крачки биха отдалечили бившите съветски сателити напълно от приоритетите на ЕС и Алианса. В тези условия, е особено важно страните в Източна Европа да увеличат разходите за отбрана, тъй като това ще поддържа доверието в тях и от друга страна – ще подпомогне модернизацията на техните отбранителни способности.
И накрая, създаване на стабилни вътрешнополитически механизми за укрепване на правовата държава и върховенството на закона. Неотдавна, Центърът Карнеги в САЩ публикува няколко анализа, в които лансира тезата, че няма по-голяма заплаха за Европа от ръста на крайнодесните фракции, които обещават борба с корумпираното либерално статукво и свобода за обикновения човек.
Тези послания звучат много обнадеждаващо и дори вдъхновяващо в ушите на хора, които са склонни да ги приемат по редица причини. В Западна Европа това са икономическата нестабилност, а на Изток – носталгията по социализма и политическият ревизионизъм. Факт е, че подобни настроения много умело и удобно се манипулират от проруските движения и партии, които целят демократично идване на власт. Промените, които тези фракции обещават, винаги имат една и съща цена – откъсването от сферата на влияние на „колективния Запад“ и превръщането на страната в независим субект на международните отношения, който сам да диктува политиката си без намеса отвън.
Другата страна на монетата е, че подобни движения прикриват целите си под понятието „неутралитет“, а влиянието им нараства спираловидно и пропорционално на политическата нестабилност в Европа. Ето защо е от особена важност такива движения да бъдат идеологически оборвани с помощта на два основни инструмента: борба с фалшивите новини и дезинформацията от една страна, а от друга – мащабна разяснителна кампания за това какво всъщност се случва в Украйна и какво правят ЕС и НАТО, за да го предотвратят. Едва тогава европейците ще имат ясна представа за това колко подвеждащи могат да бъдат посланията на лидери, които мечтаят за радикален политически ревизионизъм.
Накрая си струва да кажем няколко думи и за това, дали наистина войната в Украйна може да приключи в полза на Киев. Отговорът на този въпрос е „да“ при две условия: ако Западът продължи да снабдява с оръжия украинците и ако Китай запази своята политика на неутралитет, без да предоставя отбранителни технологии на Русия. Първото зависи преди всичко от политическата воля във Вашингтон, а второто – от отношенията между Пекин и Москва.
На този етап администрацията Байдън е твърдо решена да продължи подкрепата за Украйна и е слабо вероятно тази линия да се промени. Освен ако на следващите избори в САЩ не спечелят тръмпистите. Нещо повече, Америка започва да обмисля и стратегия за продължително предоставяне на помощ, която да превърне Украйна в нещо като буфер между Русия и НАТО. Ако се осъществи този сценарий, войната може да се проточи с години, по същият начин, по който арабо-израелският конфликт продължава вече десетилетия.
Китай от своя страна гони две цели: да продължи възхода си и да не допусне категорична победа на Украйна. Тук е мястото да отбележим, че убедителна победа за Русия също не е в интерес на Пекин, защото тогава европейските пазари на азиатската страна ще бъдат сериозно застрашени. По същество, китайците биха били доволни, ако ситуацията в Украйна се върне към предвоенното статукво. А това може да стане само, ако страната бъде поделена на две на принципа „Крим и окупираните територии за Русия, а останалата част – в НАТО“.
Но украинците никога няма да се съгласят на такъв сценарий, което на този етап поставя китайската дипломация в изчакване тъй като и самите китайци разбират, че един компромис би засилил реваншистките настроения в Москва.
Ако трябва да обобщим: чака ни период на нестабилност, в който е изключително важно държави като България да се позиционират ясно като страни – членки на ЕС и НАТО. Макар и толерантни към позицията на своите съюзници, САЩ винаги са отчитали колебанието, което поставя техните интереси на риск и това беше причината, поради която Конгресът спря парите за военни проекти на Унгария, когато Виктор Орбан реши да отложи гласуването на шведското членство в Алианса. В този смисъл, предоставянето на военна помощ за Украйна и разширяването на НАТО при запазването на координацията със западните съюзници не налива масло във войната, а по-скоро я държи далеч от вратите на нашия общ дом Европа.
В РЕЗЮМЕ Стратегията за национална сигурност на Америка е уникална с това, че е единственият подобен документ, който разглежда съюзническите държави като част от националния интерес