От Искрен Иванов
Парадоксално е, че в теорията на международните отношения съществуват много повече изследвания, посветени на войната, отколкото мира. В годините на Студената война автори като Кенет Уолтц и Робърт Джървис разглеждаха мирното състояние на глобалната архитектура за сигурност като чуплива реалност, която зависи изцяло от баланса на силите между САЩ и СССР. Бащите на неолиберализма Джоузеф Най и Робърт Кеохейн пък описваха мира като възможен единствено в рамките на глобална система от зависимости, в която колективните системи за сигурност и разрушителния потенциал на суперсилите трябваше да направят Третата световна война немислима реалност.
Макар, че и реалистите и либералите допринесоха много за осмислянето на това как трябва да изглежда един свят, стремящ се стреми към мир, амбициите за власт и преразпределяне на ресурси все пак продължи да доминира и да оспорва естествения човешки инстинкт към самосъхранение. След началото на войната в Украйна възникнаха нови центробежни процеси, които наложиха необходимостта от преосмисляне на понятието за мир и новото му позициониране в глобалния баланс на силите.
Ако се замислим, днес трудно може да се намери държава, чиито лидери дефинитивно да обяснят какво разбират под понятието „мир“. За Русия мирът е мир по руски – Москва иска пълна победа над Украйна, независимо от цената. В Украйна политиците виждат мира по един начин – като изтегляне на руснаците от незаконно окупираните територии, докато все по-голяма част от украинците разбират под понятието „мир“ тоталният разпад на Руската федерация. САЩ виждат в мира възможност да върнат света към модела на американското глобално лидерство, а Китай иска мирно развитие за всички народи в рамките на многополюсен свят, основа на китайската идея за „социална хармония“, чиито стълб е Пекин.
На фона на тези проекции можем само да изброим още мечтата за Обединена Европа като глобален актьор или пък визията на Индия за свят на регионални лидери. Всички те обаче са обединени от идеята да намерят трайна формула за това как да изглежда светът в мирно състояние след като войната на Русия срещу Украйна приключи.
Единствените актьори, които на този етап разполагат с военно-стратегическите, икономическите и културните инструменти да гарантират баланса на силите в този мир остават САЩ и Китай. Ето защо, съвсем естествено е да допуснем, че техните отношения ще очертаят основните на следвоенния глобален ред.
Американският Мир срещу Мирното Издигане на Китай
След края на Втората световна война в условията на установения от САЩ и СССР биполярен свят настъпи мир, който наподобяваше на древната Римска империя във времената на своята стабилност - Pax Romana и съответно бе наречен Pax Amricana и Pax Sovietica. Постепенно концепцията за мир в Западното полукълбо Pax Americana се разпростря по целия свят след като САЩ се превърнаха в доминираща икономическа, културна и военна сила в света. С бурното икономическо развитие на Китай от началото на 21 век Пекин наложи термина Мирното Издигане на Китай (中國和平崛起 -Чжунгуо Къпин Чжуечи), който имаше за цел да увери международната общност, че нарастващата политическа, икономическа и военна мощ на Китай няма да представлява заплаха за международния мир и сигурност. Впоследствие той бе видоизменен в Мирно Развитие на Китай (中国和平发展 - Чжунгуо Хъкин Фаджян).
Днес несъмнено, най-важната променлива в отношенията между двете суперсили е военният им потенциал, който им дава възможност ефективно да защитават своите интереси. Факт е, че американският и китайският начин на водене на война е много различен предвид разликите в стратегическите култури на двете страни. В основата на западната философия за войната и мира стои книгата на Клаузевиц За войната и затова нерядко в САЩ я наричат „Библията на нашата война“. Ако погледнем ресурсите на двете сили ще видим, че САЩ превъзхождат Китай като потенциал, но не и като технологии. Това поставя под въпрос възможността Америка да наложи линия на поведение, сходна с тази спрямо СССР по време на Студената война.
Ключовият пункт в китайското технологично превъзходство е Тайванският въпрос, тъй като островът доминира световното производство на чипове и е отправна точка на влияние за двете сили в региона на Пасифика. Евентуален пълен контрол над Тайван от Китай ще оголи западното крайбрежие на САЩ. В тези условия, съюзниците в региона – Япония и Южна Корея ще трябва да играят ролята на буфери за запазване на американското влияние в в тази част на света.
От друга страна, ако островът обяви независимост, това ще го превърне в една нова „Куба“ за Китай, който не би позволил в периферията му да се разположат американски войски. Ето защо запазването на баланса в Тайванския проток ще бъде главният тест за това дали ще станем свидетели на война между двете сили преди новия двуполюсен свят да се е формирал. В текущите условия обаче, философията на Клаузевиц би била доста по-трудно приложима, защото двете сили разполагат с ядрени оръжия, което създава дилема на сигурността.
Най-силният коз на САЩ срещу Китай остават техните съюзници в Тихоокеанския регион, с които американците успяха да изградят стабилни и постоянни отношения в годините след Втората световна война. Сключването на военния пакт АУКУС е поредното доказателство за това, че в този сблъсък САЩ предпочитат да заложат на ядреното сдържане, което с течение на времето може да промени баланса на силите в полза на американците.
Това ни отвежда до втория ключов регион на противопоставяне – Южнокитайско море. Тук балансът на силите вече изглежда променен, тъй като част от държавите в рамките на АСЕАН като Бруней и Мианмар вече започват да гледат към Китай. Една от причините за това е, че китайците не изискват от техните партньори да спазват човешките права, което прави диктатурите и тоталитарните режими по-лесен обект за манипулация от страна на китайската дипломация.
Въпреки това, Америка все още има стабилно военно присъствие в региона, а отскоро Филипините станаха първата държава в Югоизточна Азия, присъединила се доброволно към съюзниците на САЩ под американския ядрен чадър. Ключова остава позицията на най-голямата сила в региона – Индонезия, която на този етап не желае да се ангажира с нито един от двата лагера. Доколкото тази неутрална позиция ще се запази в бъдещето предстои да видим, но предвид нежеланието на индонезийските управляващи да бъдат под чадъра на Вашингтон или да приемат повече китайски инвестиции, по-вероятно е страната да се фокусира върху запазването на политическата си идентичност, доминирана от културата на исляма.
Изкуството на войната на Сун Дзъ до скоро се смяташе за екзотично четиво, което няма връзка с китайските военни стратегии, тъй като се приема от политиците в Китай за древна отживелица. Тези твърдения имаха известно основание до реформата на Си Цзинпин, с която Пекин си постави за цел да внедри повече модерни технологии в китайската армия и да централизира командването й в ръцете на ККП. Всъщност, идеите на Си кореспондират напълно с описаното от Сун Дзъ, който дефинира основният принцип на всяка война като: „Престори се на слаб, за да може по-силният противник да те мисли за такъв“. В много отношения, на китайските въоръжени сили продължава да се гледа като на слабо развива армия без боен опит, която е просто придатък на държавната власт. Истината е, че на този етап Китай няма глобално военно присъствие както и опит в мироопазващи операции.
Според новите доклади на ЦРУ обаче, се оказва, че китайският флот разполага с технологии, които са способни да противодействат на стратегията за периферно военно сдържане, която САЩ практикуват още от администрацията Форд насам. Това е червената линия, отвъд която става ясно, че Западът не бива да подценява възможността на Китай да защитава границите си.
В крайна сметка, всичко зависи от Тайван. Ако САЩ успеят да запазят статуквото във вида, в който се намира в момента, тяхното влияние в региона ще е гарантирано за десетилетия. Ако обаче Китай реализира плановете си за постоянно военно присъствие в Тайванския проток, балансът на силите ще се разклати рязко в полза на Пекин. Тогава единственият коз в Западната стратегия остава ядреното сдържане, което вероятно ще накара Америка да разшири Пактът АУКУС.
Байдъномика vs Китайската мечта
Втората точка на противопоставяне касае икономиката. И тук е мястото да разшифроваме онова странно понятие, което доста бързо навлезе в политическата реторика през тези месеци – Байдъномиката. Тази икономическа философия има два стълба. Първият от тях се отнася до намаляването на безработицата в САЩ.
Основната цел на Байдъномиката е възстановяването на мощната средна класа в Америка, която изчезна в годините след 11 Септември, докато администрацията на Буш-младши наливаше милиарди щатски долари в Ирак и Афганистан. С това Байдън показва, че се е отказал от идеята на предшественика си Доналд Тръмп да върне производството от Китай на американска земя.
Всъщност, ако онази средна класа от ерата на Студената война се възстанови няма и да е необходимо. Това би означавало още по-голям ръст в жизнения стандарт на американците, и още по-голяма подкрепа за европейските съюзници. Така ако тази цел на Байдъномиката бъде постигната, страната ще се озове в много по-силна позиция от Китай, който разчита единствено на по-евтината работна ръка. Нещо повече, наличието на мощна средна класа в САЩ ще затвори огромната ножица в икономическото неравенство и отново ще изкара Америка на челно място в световната икономика пред Китай.
Вторият стълб на Байдъномиката предвижда увеличаване на т.нар. „умни инвестиции“ в САЩ. Умните инвестиции насърчават бизнеса да инвестира в повече от един сектори и така да гради мултикомпонентни стратегии. Това от своя страна би направило американската икономика доста по-конкурентноспособна и гостоприемна, отколкото китайската. Една от причините, поради която много европейски инвеститори предпочитат Китай е способността на Пекин да задоволява потребностите на цели сектори от европейската икономика.
Ако планът на Байдън успее, американските инвестиции могат да изпреварят тези на Китай през следващото десетилетие и да направят САЩ отново желана страна, въпреки по-сериозната цена на труда. Това може да изправи пред сериозно предизвикателство принципа „произведено в Китай“ тъй като способността на американските компании да произвеждат вече ще се определя не само от качеството на продукта, но и от неговото количество.
Особено важен сегмент от умните инвестиции е привличането на по-добър човешки капитал в САЩ, което да предотврати усилията на Китай за формиране на собствен академичен потенциал. Факт е, че именно първите европейски учени-имигранти в Америка създават голяма част от геополитическите школи, които цитираме днес и Байдън едва ли иска следващото поколение учени да бъдат собственост на Китай.
Понятието „Китайска мечта“ дълго време остана неразбрано в западната политическа реторика заради неточните преводи на едноименната книга с автор китайския Президент Си Дзинпин. Китайската мечта всъщност представлява съвкупност от принципи и визии, които в по-точно могат да бъдат преведени като „мисълта на Си Дзинпин“. В сърцевината си, тя цели онова, което иска и Байдъномиката – създаването на мощна средна класа, която да гарантира високия жизнен стандарт на китайците. Това би гарантирало на Китай, че ще се превърне в първата икономика в света в рамките на две десетилетия, по същият начин, по който САЩ го постигне след Втората световна война.
В този дух е очертан и основният път, който Китай трябва да следва в две посоки – устойчиво развитие и отворена икономика. И ако първото е заявка Китай да прекрати напълно зависимостта си от външни енергийни източници, второто е по-скоро покана към американските партньори да се присъединят към системата от икономически споразумения, които Пекин създаде след идването на власт на Президента Си. Тази система наподобява древната китайска представа за общност, в която всички се съобразяват с политиката на Китай като същевременно запазват правото си на политическото самоопределение.
Последният аспект от Китайската мечта се отнася до т.нар. „национално възраждане“, което цели обединяването и консолидирането на цялата страна териториално, културно и политически. Точно тук визията на китайският лидер се сблъска с тази на Байдъномиката в две направления. Първо, идеята за пълно обединение на Китай се разглежда от китайските лидери като възможност за установяването на трайно присъствие в Тайванския проток и пълен контрол над Тайван. Второ, китайската мечта даде повод на Президента Байдън да повдигне въпроса за това дали националното възраждане на страната може да се случи при спазване на човешките права на малцинствата.
А както казва Хенри Кисинджър в своята книга За Китай: едно от нещата, които китайците най-много мразят в останалите е да бъдат поучавани какво да правят. В този смисъл, не е изненада, че посещението на Държавния секретар на САЩ Антъни Блинкън беше последвано от изявление, в която Президентът Байдън за пореден път упрекна Китай и неговият лидер в това, че действа еднолично.
Либерална демокрация и мека сила vs Синоцентризъм и многостранна дипломация
Най-трудна за разшифроване остава културната ос. Мнозина анализатори предполагаха, че „войната на култури“ между САЩ и Китай ще се води по киноекраните и ресторантите. Но с времето се оказа, че двете сили искат да решат спора по същество. Американският подход винаги се е свеждал до корените на т.нар. Манифест на Съдбата - идеята за особеното място на САЩ в това да направят света едно по-добро място за живот. Тази концепция доминираше външната политика на Америка по време на Студената война, когато тя беше лидер на свободния свят и продължава да я доминира днес, когато Вашингтон последователно се застъпва за спазването на човешките права и демокрацията навсякъде по света.
Всъщност, това е и едно от нещата, които най-много дразни популистките партии и политици – няма как да си американски съюзник, а да не спазваш човешките права. А логиката е много проста – ако си американски съюзник на те нападат, защото си под американски ядрен чадър. И точно това е най-силното предимство на САЩ пред Китай.
На този етап няма друг глобален актьор, който да разполага с необходимия военно-стратегически потенциал, чрез който да гарантира както своята, така и сигурността на съюзниците си. При Пекин нещата стоят по точно обратния начин – китайците имат капацитета да започнат разгръщането си в глобален план, но на този етап те не желаят да поемат глобални отговорности и да строят система от съюзници. Това оставя голяма част от държавите, които не могат да се защитават, но искат по-достоен живот за гражданите си, без алтернатива. Много от политиците в тези държави едва ли одобряват визията на Америка за човешките права, но пък виждат във Вашингтон мощен източник на гаранции за сигурността си.
Синоцентризмът, от своя страна, изключва износа на влияние в сфера, различна от тази на икономиката. Всякакъв тип споразумения, които Пекин има със свои партньори, носят много имена с различна конотация, но без ясно разписани отговорности. Такъв е случаят с „приятелството без граници“ между Русия и Китай, което се дефинира от китайците като сътрудничество, надхвърлящо приятелските отношения. В много отношения обаче, то облагодетелства предимно Китай, който вече систематично се насочва към руските енергийни суровини в Евразия.
Сходен казус е и Пактът за сигурност със Соломоновите острови, който регламентира правото на Пекин да оказва подкрепа и сътрудничество на малката островна държава, ако тя „срещне предизвикателства пред сигурността си“. Отново аспектите на това сътрудничество облагодетелстват основно Китай, който получава правото да маневрира в териториалните води на островите, които са разположени в стратегическа близост до Австралия.
И все пак, основният инструмент на китайската дипломация остава икономически – инициативата „Един пояс – един път“, която цели установяването на серия от инициативи между Китай и икономическите му партньори с цел взаимноизгодно сътрудничество. Това е и причината, поради която в рамките на инициативата, държавите са разписани не по големина и население, а по това какъв дял допринасят за китайската икономика.
След всичко казано дотук е редно да отбележим, че макар и двуполюсен, новият световен ред не наподобява на Студената война между САЩ и СССР. В много отношения той по-скоро представлява геополитически триъгълник, в който Вашингтон и Пекин се съревновават за влияние за или с определен кандидат за регионален хегемон. Така например, все още не е ясно как Русия вижда бъдещите планове на Китай за разширяването на политическото му влияние в Централна Азия и бившите съветски републики. Самата Русия отдавна претендира за това, че е глобален актьор, но войната в Украйна показа, че тя не е в състояние да победи дори в регионален военен конфликт.
Не се знае и как ще реагира Европа на новите планове на американците да се конфронтират с Китай. Европейските лидери все още не са се отърсили от руската инвазия в Украйна и скоро ще трябва да вземат решение дали искат да започнат икономическо отделяне от Пекин. В този смисъл, голяма част от глобалната политика ще бъде заложник на по-малки геополитически триъгълници, в които двете суперсили ще трябва да ухажват или да принуждават останалите актьори да следват определена линия на поведение.
В РЕЗЮМЕ Единствените актьори, които на този етап разполагат с военно-стратегическите, икономическите и културните инструменти да гарантират баланса на силите в този мир остават САЩ и Китай.