От Искрен Иванов
Изострянето на отношението между двете най-големи икономики в света – САЩ и Китай – започна да дава плодове много преди войната в Украйна. Дълго време европейците и американците гледаха на Пекин като на огромна фабрика, а на Тайванския въпрос – като на далечна дилема без скорошно разрешение. И ако за Европейския съюз Китай остава равнопоставен икономически и търговски партньор, то последната Стратегия за национална отбрана на САЩ дефинира китайците като „най-значимото външнополитическо предизвикателство за американското глобално лидерство“. Американският академичен елит започна да създава центрове за изучаване на китайското стратегическо мислене, а някои учени дори създадоха теории за това по какъв начин ще се развият отношенията между двата глобални актьора в бъдещите десетилетия.
Сред тях се откроява книгата на харвардския професор Греъм Алисън Обречени на война: възможно ли е Америка и Китай да избегнат капана на Тукидид? Основната теза на Алисън е, че войната между САЩ и Китай е неизбежна тъй като, подобно на полисите Атина и Спарта в Древна Гърция, Вашингтон и Пекин са изправени пред аналогична ситуация: една сила, която е във възход предизвиква вече доминиращата сила, което логично води до конфликт, тъй като на върха може да има само един лидер.
Изследването на Алисън дава най-точна представа за логиката на американското политическо мислене спрямо Китай. Американците винаги са възприемали кандидатите за глобални актьори като конкуренти, но бурният възход на Пекин за пръв път от края на Студената война ги накара да третират един от тези кандидати като реален претендент. Но какви рискове крие геополитическа визия и до каква степен един такъв поглед върху китайската външна политика е реалистичен? Възможно ли е наистина новото двуполюсно противопоставяне да доведе до преобръщане на Голямата шахматна дъска? И разбира се – под каква форма би дошла тази промяна и до какво би довела?
Доктрината Байдън и Америка след Тръмп
Избирането на Джо Байдън за американски президент беше момент на отдих за ястребите в Конгреса на САЩ, които смятаха, че американската система от глобални съюзи е доста по-важна от директното противопоставяне между Вашингтон и съперниците му. Това което изненада обществото и политиците в Америка беше, че доктрината Байдън не следваше утвърдения неолиберален тон на демократите.
Във външнополитически план американският президент си постави като основен приоритет съхраняването на американското глобално лидерство. Но инструментите и стратегиите за постигането на тази цел се промениха в няколко посоки.
Първият стълб на доктрината Байдън е глобалисткият подход Като дете на Студената война и един от последните визионери на своето време, американският президент добре осъзнаваше, че отстъплението на САЩ от глобалните им отговорности би означавало началото на края на Pax Americana. Противно на много политици и учени, които смятаха този процес за необратим, Байдън отказа да приеме мита, че американският век е приключил. Глобалната визия на президента включваше две външнополитически линии. Първата целеше прегрупиране и консолидиране на всички американски партньори и съюзници зад САЩ, а втората – категорично открояване образа на „противниковия лагер“, начело на който Вашингтон поставиха Китай и Русия.
Въпреки предупрежденията на някои учени, че подобно окрупняване на американската външнополитическа визия може да доведе до нова Студена война и да отложи изхода на глобалното противопоставяне далеч във времето, Байдън реши, че това е единственият възможен сценарий, по който САЩ могат ефективно да спрат възхода на Китай без да рискуват Трета световна война. В много отношения, тези действия на Вашингтон положиха началото на новата двуполюсна геополитическа надпревара.
Вторият стълб на американската външна политика след 2021 година е балансиращият. За Байдън беше немислимо да въвлече страната в още една война, месеци след като САЩ се изтеглиха от Афганистан. Неговата администрация предприе подход, който да гарантира, че Америка ще остане надежден съюзник на световната сцена и същевременно – да осигури подкрепа за тези, които имаха нужда от „твърдата сила“ на Чичо Сам. Този сегмент от американската външна политика получи името офшорно балансиране (offshore balancing) по името на концепцията, предложена от харвардския учен Стивън Уолт (Stephen Walt) и неговия колега от Университета в Чикаго Джон Миършмайер (John Mearsheimer).
Удобният момент за тестването на тази концепция не закъсня: Америка трябваше да реагира бързо и решително на руската инвазия в Украйна и тази стратегия й позволи да изпраща оръжия на Киев без да въвлича директно НАТО във войната. Ето защо апелите на Зеленски за закриване небето над Украйна и изпращането на далекобойна техника за нападнатата страна срещнаха недвусмисленото изявление на американския държавен секретар Антъни Блинкън: „Ние не се опитваме просто да спасим Украйна. Опитваме се да предотвратим нещо още по-лошо“.
Третият аспект от външната политика на администрацията Байдън се отнася до меката сила на САЩ. Въпреки провала на Арабската пролет и американското изтегляне от Афганистан, демократите не се отказаха от последователната си политика на износ на ценности. Макар и да не подкрепяше тази линия изцяло, Байдън се видя принуден да я последва, тъй като президентският му мандат зависеше от това. Рационалните стъпки, които президентът предприе, трансформираха меката сила по начин, който да не позволи американските съюзници да бъдат съблазнени от обещания за алтернативни модели като евразийския, които всъщност не могат да бъдат никаква алтернатива.
Ако до 2021 година съюзниците на САЩ виждаха в американското влияние позитивните ефекти от либералната демокрация, спазването на човешките права и неприкосновеността на американския ядрен чадър, то след като Русия влезе в Украйна мекият ефект на американската сила постави на преден план въпроса: „Ако Америка залезе като глобален лидер в какъв свят бихте искали да живеете – руски или китайски?“
Тази дилема беше особено убедителна за европейските държави, които се опитваха да превърнат ЕС в глобален актьор, но бързо се отказаха от тази амбиция след като осъзнаха, че не могат да се противопоставят на Русия без помощта на САЩ и НАТО. Причината беше проста: европейската зависимост от руските енергийни суровини.
Четвъртият стълб на доктрината Байдън има пряко отношение към Алисъновата концепцията за „Капана на Тукидит“. Стана ясно, че САЩ са на път да влязат в няколко такива капана – един в Пасифика с Китай, един в Европа с Русия и един в Близкия Изток с Иран. Падането в тези капани беше неизбежно поради две причини: визията на САЩ за „новата ос на антиамерикансите режими“ (Китай, Русия, Иран, Северна Корея) и постигането на икономически паритет между Вашингтон и Пекин. Казано с други думи, икономически възход на Китай послужи като пример за други актьори, които отхвърляха идеята за еднополюсния свят и американското лидерство. Много от тях виждаха в китайците естествени съюзници в новата Студена война, но неутралната външна политика на Китай към Украйна ги накара да размислят.
Капанът в Пасифика е ключовоопределящ за пост-еднополюсния световен ред, тъй като в Азия ще стане ясно бъдещето на САЩ като глобален актьор и шансовете на Китай да стане суперсила. В Европа нещата за Америка бяха пределно ясни – сдържането на Русия се превърна в основен приоритет, а офшорното балансиране засега върши работа, без да въвлича Вашингтон пряко във войната. Пъзелът в Близкия Изток изглеждаше неразрешим до момента, в който Бенямин Нетаняху не спечели изборите в Израел. Крайнодясната коалиция вещае нов конфликт в региона и това може допълнително да ангажира САЩ на трети фронт.
Мисълта на Си Цзинпин и Новият Китай
Сравненията между доктрината на китайския лидер Си Цзинпин и основателя на Китайската народна република Мао Дзедун са доста чести, но и много подвеждащи. За разлика от Мао, Си е принуден да държи кормилото на Китай в един много по-различен, глобализиращ се свят, където новите технологии са ключа към израстването на една страна до статута на суперсила. Нещо повече, в Белия дом вече не са Ричард Никсън и Хенри Кисинджър, а една администрация, която е готова да направи всичко възможно за да спре възхода на своя най-сериозен съперник към върха на световната пирамида. Ето защо политиката на Си Цзинпин наподобява тази на Мао само във вътрешнополитически план. Избирането на китайския лидер за трети мандат потвърждава неговите политически амбиции, но не означава, че Си е твърдо решен да възроди маоистката парадигма, част от която днес е официално отречена в контекста на социализма с китайски характеристики.
Първият стълб от доктрината на Си Цзинпин се отнася до централизирането на политическата власт около структурите на Китайската комунистическа партия и придържането й към доктрината на социализма с китайски характеристики. В една от ключовите си речи Си отбеляза, че основната причина за разпадането на СССР не е толкова геополитическа, колкото лидерска – отслабването на партийните институции и визията на Горбачов не е издържала на предизвикателствата на времето и е довела до разпадането на социалистическия лагер.
Можем да кажем, че на този етап китайският лидер стриктно се придържа към тази визия. Към този стълб се добавя и още едно важно условие – еманципирането на китайската идеология чрез евразийска ревизия на старите съветски доктрини. Казано накратко – Китай се стреми да не повтаря грешките на Русия във външнополитически план, защото това би предотвратило възхода му.
Втората концепция, която изгражда доктрината на Си Цзинпин е постигането на пълно обединение на Континентален Китай. И тук идва болезненият въпрос със статута на специалните административни региони като Хонконг и Макао, както и Тайванският въпрос.
Позицията на китайското правителство по тези въпроси е категорична, а стремежът на Си е да реализира практически това обединение, което ще даде достъп на Китай до Пасифика. САЩ добре осъзнават, че ако Тайванският въпрос бъде разрешен в полза на Пекин, това ще даде пряк достъп на китайците до Западното крайбрежие на Америка и така опцията втори Пърл Харбър става напълно реална - в случай, че следващият американски президент реши да води търговска война с Китай.
Всъщност, ако станем свидетели на пряк конфликт между двете държави, най-вероятната точка, от която би тръгнал той е Тайванският проток. Една такава война обаче би била катастрофална за целия свят - първо поради риска от ядрена ескалация и второ – заради това, че американската и китайската икономики са свързани. Рухването им би означавало рухване на световната икономика и необходимостта от изграждането на нов глобален икономически модел, по подобие на случилото се след Втората световна война.
Третият стълб на доктрината на китайския лидер е военната реформа в китайските въоръжени сили и концепциите за сигурност на Китай. Тази реформа се осъществява в няколко посоки – модернизиране на армията, повишаване на нейната боеспособност и развиването на разузнавателния апарат. Една от причините, поради които Америка спечели Студената война бяха новите технологии и повишените способности на ЦРУ да ги прилагат в операциите за разкриване на съветски агенти и инфилтрирането на американски шпиони в Източния блок.
По аналогичен начин стоят нещата и в армията: Китай има огромна армия, която, в пълната си численост наброява близо 2 млн. души. Но тук целта на КПК е да не допусне грешката на Америка, която не беше адаптирала военните си за дългосрочни мисии в Ирак и Афганистан.
Предишните доклади на Института за изследване на войната във Вашингтон сочеха, че на един американски войник се пада по няколко китайски. По нови данни, това съотношение започва да се размива, което означава, че за последните няколко години, Пекин значително е подобрил оборудването и боеспособността на своите въоръжени сили. Отворен на този етап е въпросът – готов ли е Китай за война със САЩ?
Обречени да воюват? Не точно
Следвайки приликите и разликите в доктрините на двамата лидери можем да направим извода, че се очертават четири геополитически сценарии за отношенията между САЩ и Китай.
Първият сценарий може да се определи като свят на интензивна конкуренция с традиционни заплахи за сигурността, преобладаващи над нетрадиционните. Подобен вариант би бил най-лошият за Съединените щати и Китай, защото и двете сили не биха могли да осигурят баланса на силите, без пряко да се заплашват взаимно. Двуполюсната структура ще бъде силно нестабилна с налична надпревара в технологичното оръжие и преразглеждане на ядреното възпиране, за да облагодетелства по-добре външната политика и на двамата участници. Сътрудничеството ще бъде далечен спомен от миналото, а мотивацията за нападение срещу противника ще бъде за предпочитане пред защитата. Фундаменталният проблем тук възниква от възможна ескалация на регионално ниво, която може да засили конфронтацията и в крайна сметка да промени трайно баланса на силите в Азия. Войната ще бъде много вероятна, защото и двете сили ще третират конвенционалната война като инструмент за запазване или промяна на статуквото.
Вторият сценарий би бил система, в която фокусът ще бъде върху нетрадиционните заплахи. Парадоксално, това може да предизвика силно чувство за диалог между САЩ и Китай, което да доведе до ситуация, в която двамата участници фиксират границите на своята конкуренция. Тъй като Вашингтон и Пекин са почти равни по сила, контролът върху въоръженията ще бъде ценен инструмент за взаимно възпиране. Това ще бъде система на прагматична външна политика, при която силите ще бъдат много по-склонни да си сътрудничат в лицето на нетрадиционните заплахи за сигурността за сметка на контролирането на тяхната конкуренция. Освен това, ако засиленото присъствие на такива заплахи е стимул за общи действия, тогава е възможно и двете сили да не се борят за големи промени в статуквото. Войната ще бъде много малко вероятна, защото принудата ще бъде предпочитана пред конвенционалната война.
При третия сценарий традиционните и нетрадиционните заплахи ще покажат паритет, като и двамата участници ще балансират на ръба на конфронтацията. Това ще бъде система, в която САЩ и Китай ще останат враждебни един към друг, но еднакво склонни да си сътрудничат в лицето на взаимно гарантирано унищожение или глобален военен конфликт. В зависимост от степента, в която интересите на всеки от тях са застрашени, Вашингтон и Пекин могат да се окажат в ситуация, която може или да доведе до широкомащабен военен конфликт, или да прерасне в нова надпревара във въоръжаването. Въпреки това войната ще бъде по-малко вероятна, тъй като всеки епизод на конфронтация ще показва ранни признаци дали ситуацията може да ескалира до опасно ниво. Освен това страхът от гарантирано взаимно унищожение ще попречи и на двете сили да предпочетат традиционните заплахи за сигурността, въпреки технологичните им възможности.
И накрая при четвъртия сценарий рисковете произтичат от смесването не традиционните и нетрадиционните заплахи за сигурността. Това е най-нестабилният сценарий, тъй като САЩ и Китай, въпреки че не желаят да се конфронтират, могат да се сблъскат поради външни заплахи. Може да е традиционен, като конфликта в Украйна, или нетрадиционен – например финансирани от Запада протестни движения в някои специални административни региони. Дори да не са изложени на риск от тотална война, и двете сили могат да се изправят пред ситуация, подобна на Кубинската ракетна криза.
На фона на тези сценарии възниква логичния въпрос: как САЩ и Китай ще разпознаят заплахите, които могат да проправят пътя към военна конфронтация? За да предотвратят подобна развръзка е необходими и двете глобални сили трябва да избягват две геополитически изкушения: подценяване на готовността на другата за конфронтация и преувеличаване враждебността на другата по отношение на традиционните и нетрадиционните предизвикателства пред тяхната сигурност. Като се има предвид рационалната природа и на двамата актьори, те едва ли ще се сблъскат военно, ако поддържат контрол върху поведението си. Въпреки това, независимо от естеството си, ако една страна загуби свободата си на действие поради външна заплаха, войната не може да бъде избегната толкова лесно. Същата логика важи и за ангажиментите. И двамата участници трябва да се стремят да проектират сила в международната система, предотвратявайки възможността от ядрена ескалация в Пасифика.