От Мартин Табаков
„Ако светът бе плосък, вероятно изминалата 2022 година никога нямаше да бъде такава, каквато бе: обърната с хастара навън, грапава, нервна и кръвопролитна“, коментира Томас Фрийдман. „Година, в която механизмите за устойчивост и възпиране, крепящи международните отношения в контролируем порядък, бяха отново компрометирани“ .
Резултатът е очевиден: светът се декомпозира, разпада на съставните си части. Но това не е желаната от либералната демокрация децентрализация; това е партикуларизация, в която различни трибализми враждуват и се боричкат помежду си. Затова конфликтите се превръщат в автоматичен рефлекс за решаване на проблемите. Заговори се дори за използване на тактически ядрени оръжия и този път главните заподозрени не бяха Пакистан и Индия.
Но най-лошото е, че не знаем дали отминалата 2022 не бе просто увод в конфликтологията на нашето време. Още повече: враждите се движат по календар, който не е обезателно Григорианският. Както видяхме, те не признават граници - нито, държавни, нито времеви. А технологиите правят така, че нарастват не само поводите за конфликти, но и средствата, които да се използват в тях.
Тери Пратчет написа, че „времето е наркотик: твърде много от него те убива”. Същото е, можем да кажем, и с конфликтите. А настоящата година - ако съдим от предишните дванадесет месеца - ни обещава още от тях.
На източния фронт нищо ново Изминалата година ни направи свидетели на най-големия военен конфликт на европейска територия от Втората световна война насам: войната на Русия срещу Украйна. Тя обаче не се разви според очакванията на Москва. Това видяхме, когато руското настъпление срещу столицата Киев бе преустановено, а впоследствие бе обявена и частична военна мобилизация от Владимир Путин, с помощта на която на украинския фронт бяха изпратени допълнителни руски сили.
Най-показателно за развоя на войната обаче бе осъщественото украинско контранастъпление, основно в две направления: Харков и Херсон. Руските сили обаче демонстрират по-голяма устойчивост на фронта в Донбас, където няма чувствителна промяна в позициите на двете воюващи страни. Бойните действия по река Днепър също започнаха да добиват по-позиционен характер.
Това, което опосредства в най-голяма степен успеха на украинската контраофанзива, бе повишаването на обсега и точността на използваната от Киев артилерия. Нейната експлоатация компрометира линиите за доставки на Русия, правейки ги много по-уязвими и несигурни. Именно поради това Москва не успя да удържи град Херсон и бе принудена да се изтегли на източния бряг на Днепър. Този успех на Украйна обаче едва ли би бил възможен, ако страната не бе получила военни доставки от редица държави, но най-вече от САЩ.
Според данни на Държавния департамент от миналата година, Вашингтон е осигурил на Украйна 236 артилерийски системи: сто четиридесет и две 155-метрови гаубици M777A2, тридесет и шест 105-метрови гаубици, 38 ракетни установки HIMARS и двадесет 120-милиметрови минохвъргачки. Великобритания пък изпрати ракетни установки M270 MLRS. Въпреки , че Украйна получи системи за противовъздушна отбрана – S-300 от Словакия, NASAMS от САЩ и Норвегия, Iris-T от Германия – Русия успешно подлага на интензивни удари енергийната инфраструктура на страната. С това режимът в Москва цели единствено да направи зимата още по-трудна за украинците.
Ако през нея – по обективни причини - се очаква интензитетът на конфликта да се редуцира до позиционен, с отминаването на тежките атмосферни условия той вероятно отново ще се изостри. . Още повече, че войната вече не се води само там, където би било удобно на руските сили. Липсата на консенсус между Киев и Москва спрямо основните параметри, които биха направили преговорите за мир възможни, също предполага, че случващото се в Украйна и през текущата 2023-та година ще бъде една от най-горещите точки.
Северна Сирия като турска бащиния
След атентата в Истанбул през ноември месец миналата година, за който властите в южната ни съседка обвиниха Кюрдската работническа партия (ПКК) и нейните регионални филиали, Турция инициира операция „Нокът – меч”. Тя бе в отговор на терористичния акт в града на Босфора и се състоеше предимно в извършването на удари по цели на ПКК в Северна Сирия и Северен Ирак. Но президентът Реджеп Таийп Ердоган заяви, че тази операция може да намери и свое сухопътно изражение, а да не се ограничава само с военно-въздушни бомбардировки.
Поне три цели – Тел Рифаат, Манбидж и Кобани, разположени в Северна Сирия на запад и на изток от река Ефрат – стоят в полезрението на Анкара поради разположените там Сили за народна защита (СНЗ), местният клон на ПКК. Желанието на Турция е двояко: да разшири буфера между себе си и кюрдите, ограничавайки по този начин достъпа до нейната територия през сирийска такава, както и да затрудни допълнително кюрдските логистични линии през река Ефрат.
За целта преди три години Русия и Турция постигнаха споразумение, според което СНЗ трябваше да се оттегли на 30 км дълбочина от границата с Турция. По въпросната линия бяха създадени и съвместни руско-турски патрули, макар честотата на тяхната дейност да намаля чувствително през изминалата 2022.
За евентуалното разширяване на военната активност на Анкара спрямо територията на Северна Сирия обаче би имало и чисто политически съображения, а не само такива, касаещи националната сигурност на Турция. Тази година е изборна за южната ни съседка, тъй като в нея ще се проведе вот за Меджлис и за президент. А нова и по-мащабна операция срещу ПКК и нейните клонове би донесло определени предимства на властимащите в страната. Един път, това би обезоръжило критиките на опозицията, тъй като тя в голямата си част също подкрепя военните действия срещу кюрдите. Втори път, нова операция ще усложни взаимодействието в опозицията на Реджеп Таийп Ердоган, доколкото тя не се състои само от националисти, но и от кюрди. Трети път, както показва опитът от предишните случаи на турска военна активност на сирийска територия, особено когато те получават патриотичен наратив в контролираните от правителството медии, това ще доведе да повишаване на рейтинга на Реджеп Таийп Ердоган.
Нова турска операция със сигурност би се превърнала в проблем за и без това сложните отношения на Анкара и с Вашингтон, и с Иран. Но за нейното осъществяване през текущата 2023 има сериозни аргументи - макар и не обезателно благородни.
Тайван: американските радари и китайските изтребители
Когато през август месец миналата година спийкърът на Камарата на представителите Нанси Пелоси посети Тайван, Китай отговори с провеждането на военно-въздушни и военно-морски учения около целия остров. Впоследствие Пекин наложи и търговски санкции на Тайпе, преустановявайки вноса на някои плодове и риба от острова, както и износа на кварцов пясък към него (от обработването на тази суровина се получава силиций, който е необходим за изработката на полупроводници).
Тайван е световен лидер в производството на чипове. А предвид тяхната роля в съвременните технологии - от потребителски до военни - усилването на натиска на Китай върху Тайван придобива и нов смисъл. Въпросът вече не е само в политическото бъдеще на острова, но касае и това на неговата индустриална база, която има световно значение. На този фон, в рамките на провелия се след това XX-ти конгрес на Китайската комунистическа партия (ККП), президентът Си Цзинпин заяви, че когато става дума за обединението на страната с острова, Китай никога не е изключвал възможността за използването на сила. Последното, разбира се, влиза в конфликт с политиката на „Единен Китай” (според разбирането на САЩ), в съответствие с която обединението между Китай и Тайван трябва да отговоря на две базови условия: да бъде мирно и според взаимното съгласие на Пекин и Тайпе. В същото време обаче през изминалата година американският президент Джо Байдън на няколко пъти заяви, че ако Пекин нахлуе в Тайпе, то Вашингтон ще защити военно острова. Тези думи на ръководителя на Белия дом бяха определени от китайските власти като противоречащи на политиката на „Единен Китай”, според която Вашингтон признава, че от двете страни на тайванския проток има само един Китай.
На провелата се впоследствие среща в Индонезия между Джо Байдън и неговия китайски колега Си Цзинпин напрежението между Вашингтон и Пекин сякаш бе туширано. Двамата държавни глави се разбраха да възобновят линиите на комуникация, някои от които бяха преустановени по-рано през годината. Последното е важно и в контекста на Тайван: наличието на директна и бърза връзка между американската и китайската администрация би било важно, особено ако възникне военен инцидент в тайванския проток.
Но както видяхме и през изминалата 2022, ситуацията в региона е заредена с достатъчно много напрежение, което може да избуи във всеки един момент. Особено, ако китайските изтребители продължават да навлизат в зоната за противовъздушна идентификация на Тайван, а Тайпе ги следи с американски радари (миналата година Държавният департамент одобри за продажба на острова радарни системи и ракети на стойност $1.1 млрд.).
За Ким Чен-Ун всеки ден е нова година
Само през изминалите дванадесет месеца севернокорейският лидер Ким Чен Ун изстреля повече ракети, отколкото баща му и дядо му взети заедно. Сред тях бе и новата интерконтиненталната Хвасон-17, наричана „чудовището”. Други две севернокорейски ракетите прелетяха над Япония, такава пресече и морската граница между Северна и Южна Корея. А седмият ядрен тест на Пхенян може да се случи всеки момент.
Винаги, когато Северна Корея започне да експлоатира ракетите си, въпросната държава има да каже по нещо и на приятелите си, и на враговете си. Когато става дума за първите, от Пхенян обикновено намекват на Китай и Русия, че защитата на страната от санкции в рамките на Съвета за сигурност на ООН не е достатъчна признателност към заслугите на севернокорейския режим в противостоенето му на САЩ, Южна Корея и Япония. Тоест, необходима е и икономически помощ, особено когато Пхенян затвори границата си – и основна търговска артерия - с Китай покрай ковид-19. А по отношение на враговете си, същите тези Вашингтон, Токио и Сеул, Пхенян е много по-прозаичен, когато държи ръката си на спусъка: всяка изстреляна ракета е предупреждение спрямо тях.
Две събития от регионалната среда на Северна Корея като че ли определят раздразнителността на Ким Чен Ун и ракетните му хореографии. Едното е, че през изминалата година президентската администрация в Южна Корея се смени и досегашната либерална политика бе заменена с консервативна, начело с Юн Сук Юл. Тази промяна означава, че Сеул отново ще започне да формира външната си политика спрямо Пхенян през призмата на сигурността. Последното има две преки проявления: утвърждаване и разширяване на партньорството на Южна Корея със САЩ и „залагане” на санкциите, а не на икономически стимули, когато става дума за дипломацията на Сеул спрямо Пхенян. Другото събитие от регионална среда на Северна Корея, което също предизвиква диктаторския гняв на Ким Чен Ун, е възобновяването на военните учения между Южна Корея и САЩ. Не трябва да има съмнение и в това как Пхенян възприема и засилените двустранни военни сътрудничества на Япония – било с Австралия, било с Филипините.
За разлика от предишния ръководител от Синята къща, Юн Сук Юл ще проявява по-малко разбиране към настроенията на своя колега от Севера, включително и спрямо навика на Ким Чен Ун да озарява небето на Източна Азия с фойерверките. Южнокорейският президент, включително заради проблеми от вътрешно-политическо естество, не може да си позволи да изглежда слаб. А това означава, че през текущата година една ескалация на напрежението на Корейския полуостров не би изненадала никого.
Светът е голям и конфликти дебнат отвсякъде
Това, че тук сме извели пред скоба няколко топоса, в които са налични високи градусови температури, изобщо не означава, че конфликтната динамика през текущата година ще се ограничава единствено до тях. Искри блестят на много места и просто не можем да бъдем сигурни коя от тях може да причини пожар във всеки един момент.
Въпреки подписаното примирие между етиопското федералното правителство на Абий Ахмед и северния регион на страната Тигре, предполагащо разоръжаването на бойците от Народния фронт за освобождение на Тигре (НФОТ), то клаузите в споразумението са толкова унизителни за последните, че възобновяване на конфликта не би било изключено.
В Сахел пък ролята на Франция като донор на сигурност продължава да намалява, включително за сметката на руската частна военна компания Вагнер, което не е рецепта за мир. Причини за напрежение между Мароко и Алжир има много и добре известни, остава само да се уточни поводът – дали ще е Западна Сахара или Израел, или и двете.
Устойчив е също така конфликтният заряд между Киргизстан и Таджикистан, а миналата година Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) не ни убеди в капацитета си да ограничава конфликтите между нейните членове.
Всеки един от тези конфликти обаче би изглеждал като маргинален, ако отново се стигне до сблъсъци между индийците и китайците в Хималаите. Инцидент в Южнокитайското море или Източнокитайското море между някои от литоралните държави също отдавна не е просто хипотетичен сюжет.
Но нещата са по-сложни от това. По-всичко изглежда, че конфликтите и напрежението нито имат една и съща форма, нито пък се движат само по отъпкани пътеки. И отново изминалата 2022-ра година бе показателна за това. Покрай войната в Украйна в руското публично пространство прозвучаха изказвания, свързани с географските параметри на „руския мир”, които накараха Казахстан, който така или иначе не призна присъединяването на окупираните украински области към Русия, да настръхне. Иран пък, неудовлетворен от някои „рикошети” на победата на Баку срещу Ереван в конфликта в Нагорни Карабах, инициира демонстративно военно обучение на границата си с Азербайджан.
В евроатлантическото пространство нещата също не са обезателно еднозначни. Франция, например, изръмжа със зъби на Германия за това, че последната, покрай поскъпването на електроенергията, осигури €200 млрд. компенсации за германските граждани и бизнеса. Със същия аргумент – че се изкривява свободният пазар и равнопоставеността на субектите в него – пък ЕС изрази недоволството си спрямо субсидиите и отстъпките в данъчната тежест, които САЩ предвиди за редица собствени производства.
Всичко това идва да покаже, че 2022 завеща достатъчно проблеми на текущата година, но не обезателно и техните решения. А това означава, че градусите отново ще са високи, защото светът - с или без ковид-19 - е с температура.
