От Мартин Табаков
Един от най-прозорливите политици в историята се оказа германският канцлер Ото Фон Бисмарк, който още преди два века предвиди, че Балканите са буре с барут. И наистина, този регион се оказа изходна точка за Голямата война, променила завинаги историята на човечеството. До съвсем скоро бурето изглеждаше празно, а барутът – изсъхнал. Войната в Украйна обаче отново изостри противоречията в региона, което повдигна въпроса за това дали големите актьори в международната политика не са решили да си опитомят отново любимци сред балканските държави.
За България този въпрос е ключов, защото тя няколко пъти застава от погрешната страна на историята, което й коства две национални катастрофи и близо половин век политически, икономически и културен застой от източната страна на Желязната завеса. Днес страната отново се намира на геополитически кръстопът и трябва да избере накъде да поеме. А това няма как да стане без София да си създаде ясна и обективна картина за основните заплахи пред националната й сигурност.
Първото и основно предизвикателство във външната политика на България са опитите тя да бъде извадена от евроатлантическото пространство. Истината е, че тази дилема е също толкова стара, колкото следосвобожденската ни история, която винаги е поделяла политиците и обществото на русофили и русофоби. Сега обаче залогът е много по-голям, защото от него зависи къде ще се позиционира София след като приключи преходът еднополюсен към двуполюсен свят.
В това отношение проблемите за българската национална сигурност идват по три линии: систематичната пропаганда от страна на определени фракции срещу геополитическата ориентация на страна, опитите България да бъде откъсната от пътя й към еврозоната и създаването на геополитически илюзии за принадлежността на българите към други политически семейства.
Истината е, че по-голямата част от българския политически елит и гражданите разглеждат Запада като най-добрата и в много отношения – единствената геополитическа алтернатива за България по две причини. Първо, българската икономика е тясно свързана с европейската и няма как да възпроизвежда икономическите си показатели извън нея. Популистките тези затова как Европа ограбва българските производители и бизнеса могат много лесно да бъдат оборени от статистиките, които сочат, че от 1 януари 2007 до 1 Януари 2022 България е получила и усвоила около €12 млрд. от европейските фондове – четири пъти повече от националния бюджет. По сходен начин стоят нещата с членството на страната в НАТО. Основните причини, поради която България не беше въвлечена в украинската война са ядреният чадър на САЩ и член 5 за колективната отбрана. Едва ли някой би се усъмнил в това, че ако страната остане извън Алианса, веднага ще се появят регионални актьори, които ще проявят традиционните си претенции към териториалната цялост на държавата.
Това ни отвежда към второто предизвикателство пред геополитическото бъдеще на България – интегрирането й в еврозоната. Най-популярният мит тук е, че страната ще изгуби и последната останала частица от своя суверенитет – българският лев. Реалността обаче е съвсем друга – България загуби финансови си суверенитет още през 1997 година, когато преживя най-сериозната икономическа криза в историята си от Втората световна война насам. Валутният борд гарантира стабилността на националната валута, но всъщност тя отдавна вече не може да поддържа покупателната си способност извън него. Приемането на еврото ще позволи на страната да се разплаща с резервна валута под надзора на ЕЦБ. А това означава, че всеки път, когато българската икономика е заплашена от рецесия, ЕЦБ ще може да печата евро, които да бъдат инжектирани във финансовата система. Неудобната истина е, че членството ни в еврозоната окончателно ще елиминира популистките апетити България да напусне ЕС, тъй като това ще е равнозначно на фалит.
На трето място си струва да разгледаме как привържениците на „другия отбор“ си представят бъдещето на България извън ЕС и НАТО? До началото на войната в Украйна този лагер усилено работеше страната да бъде преориентирана обратно към Евразия. Нещата се промениха коренно, когато стана ясно, че Западът се обедини по безпрецедентен начин зад Украйна, а Русия не може да спечели тази война с конвенционални средства.
Случилото се през изминалата година вся смут сред редиците на евроскептиците и антиамериканците, поради това, че загубите на Москва доказаха една стара теза: Русия няма политическия, икономическия и военно-стратегическия потенциал да защитава партньорите си. Тя не може да бъде алтернатива на системата за колективна сигурност в рамките на НАТО, нейната икономика на практика не функционира след пакетите от санкции, които й наложиха САЩ и ЕС. На фона на това, реториката за могъщата руска армия, която ще брани България и високия жизнен стандарт изглежда смешни.
В последно време голяма популярност придоби и другата гледна точка – преориентацията на София към Азия и „китайския свят“. Тази концепция обаче също е изпразнена от съдържание по две причини. Първо, китайската външна политика не е насочена към създаването на глобална система, доминирана от Пекин. В основата й стои концепцията за система от търговски или както още ги нарича Хенри Кисинджър – трибутарни (tributary) отношения и партньорства, които да повишават общото благосъстояние на Китай и неговия глобален имидж. В тази система, която носи името инициативата „Един пояс – Един път“ (Belt and Road Initiative) участва и България. Второ, Китай вече има съюзник, който използва като отправна точка за своето влияние на Балканите и това е Сърбия. Последните доставки на китайско оръжие за Белград пристигнаха през лятото на 2022, а сърбите са далеч по-склонни да вярват на китайците, отколкото да мислят за присъединяване към НАТО. За Пекин България ще си остане един от най-лоялните американски съюзници, по същия начин, по който беше един от най-верните съветски сателити по време на Студената война. Истината е, че ако София напусне ЕС и НАТО тя няма да попадне в руската или китайската сфера на влияние, а в турската. Тези процеси, които стоят в основата на т.нар. неоосманизъм, са подробно описани от бившия премиер на Турция Ахмед Давутоглу в книгата му „Стратегическа дълбочина“. Опитите на турския президент Реджеп Таийп Ердоган да лавира между САЩ и Русия са още едно доказателство за това как държавите, които не одобряват политиките на САЩ и ЕС лесно могат да се преориентират към групата на „недоволните“, оглавявана от Анкара.
Втората заплаха за сигурността и стабилността в страната идва от тероризма. Митът за това, че тероризмът в остаряла заплаха възникна след като удари пандемията от коронавирус и беше доразвит от някои анализатори след като Русия влезе в Украйна. Терористите обаче се завърнаха с атентата в Истанбул от ноември 2022, който доказа, че изчезването на ДАЕШ не бива да се счита за окончателна победа. В българския случай, от особено значение са случаите на радикализация в страната, които се наблюдават от 2015 година насам. Опитите на ЕС да изгради механизми за дерадикализация на терористите с помощта на психолози и педагози не се увенчаха с успех, поради простата причина, че терористите не са болни хора, а лица, които осъзнават последиците от действията си. За жалост, политиците в страната все още имат навика да прикриват този проблеми поради чисто партийни интереси. Голяма част от радикализираните лица спадат към определени етноси, които формират значителен електорален дял от гласовете за въпросните партии. В това отношение, ключова е ролята на сектора за сигурност, който трябва да изработи цялостни стратегии за пресичането на терористичните канали от Близкия Изток. Това ни отвежда до болезнения извод, че членството ни в Шенген минава през успешното справяне с това предизвикателство. Няма как Европа да допусне България в Шенгенското пространство ако страната няма ясни и надеждни механизми за превенция на трафика с хора, оръжия и нелегални мигранти.
Третият сегмент от националната сигурност на България трябва да бъде разглеждан в контекста на продължаващия военен конфликт между Русия и Украйна. Този проблем има две страни. В краткосрочен план, обществото и политиците трябва да осъзнаят, че войната е непосредствена заплаха, а ядреният сценарий – възможен, макар и не толкова вероятен. България, разбира се, трудно може да бъде нападната директно, тъй като това ще задейства Член 5 за колективната отбрана на НАТО. Но няма да е пресилено да кажем, че държава вече беше атакувана на няколко пъти от руски хакери, които сринаха сайтовете на няколко български институции. Информационната война е във възход, а антизападната пропаганда е в своя пик, тъй като запазването на външнополитическото влияние в страната е ключов приоритет за Москва. В по-дългосрочен план, ситуацията ще се изостря допълнително, ако конфликтът се проточи. Икономическият отпечатък на войната вече се усеща съзнателно от българите, а инфлацията и цените продължават да растат. Проблемът е, че под влиянието на популистите обществото е склонно да вини за това Запада, а не Русия, която започна тази война. Един от най-често срещаните мотиви в това отношение е конспиративната теория за поробването на Балканите от Великите сили. Такова твърдение може да се нарече конспиративно дори поради простия факт, че България няма какво да даде на Запада, докато САЩ и ЕС вече две десетилетия инвестират в региона. В този смисъл, дори войната в Украйна да не представлява директна заплаха за българската национална сигурност, тя е предпоставка за цялостна дестабилизация на страната. Това се вижда и от невъзможността на партиите да съставят правителство на пет поредни избори, което освободи политически вакуум за процъфтяването на алтернативни модели в лицето на вечните служебни правителства.
Не на последно място, невъзможността на политическите сили да съставят редовен кабинет повдига в западните съюзници въпроса за това дали България има политическия капитал и капацитет да се самоуправлява или е необходимо политическият модел, който сме наследили от Прехода да бъде променен. Това, от своя страна стимулира националистите в българската политика да развиват своите тези за напускане на НАТО и ЕС или пък преминаването към президентска република, чиито модел е много далеч от българската политическа традиция.
Четвъртото предизвикателство остава зад завесата на политиката, но има съществено значение за геополитическата ориентация на страната – дезинформацията по отношение на европейските ценности и тяхното възприемане в българското общество. Проблемът тук е, че голяма част от българските граждани не разбират природата на ЕС и НАТО. Когато България започна своя път към евроатлантическите структури, съществуваха два големи стимула, които тласкаха обществото да предпочете Запада пред Изтока: икономическата криза от 1997, която можеше да бъде изцяло преодоляна единствено с помощта на Европа и нежеланието на тогавашния руски президент Борис Елцин да се ангажира с България на геополитическата сцена. Това даде зелена светлина на евроатлантическите сили в страната да обвържат трайно българската политика с европейската.
С промяната на геополитическия климат и възхода на крайнодесните движения обаче, Западът осъзнае, че няма как да се пребори със заплахите от Изток без да обедини съюзниците си под знака на ново поколение ценности, които да заменят американското месианство от Студената война. Фактът, че днес има огромен брой българи, които не подкрепят присъединяването на страната към Шенген се дължи именно на това, че те не познават същността на Шенгенското пространство и не разбират дивидентите, които България ще извлече от членството си в него.
Добрата новина е, че политиците си дават сметка за това, че в икономически план, прозападното развитие на България няма алтернатива. Лошата новина е, че партиите не правят нищо за да обяснят това на гражданите и особено на избирателите си отчасти за да си оставят пространство за националистическо говорене, отчасти – за да се понравят на онези българи, които гледат с подозрение на Запада. Тук особено показателен е примерът с дебата около Истанбулската конвенция, която така и не беше обяснена подробно и съдържателно на българското общество.
Накрая, но не на последно място, крайно време е България да обърне поглед към това, което се случва в Азия. Въпрос на време е САЩ да променят из основи концепцията за НАТО като военен съюз, който да гарантира европейската сигурност. Ако Русия загуби войната в Украйна, това би означавало разпад на руската политическа система, от който Москва няма да може да се възстанови с десетилетия. Тогава НАТО ще се насочи към сдържане на Китай, което няма да се хареса на всички европейски съюзници, но ще е необходим компромис, освен ако Европа не успее да изгради собствени въоръжени сили.
В този смисъл, България рано или късно ще стане обект на геополитически апетити от страна на азиатски актьори, които ще разглеждат Балканите като отправна точка за увеличаване на влиянието си на Стария континент. София, разбира се, не може да си позволи да влошава отношенията си с Пекин, предвид факта, че Китай е втората икономика в света и големи европейски държави като Германия и Франция са силно зависими от нея. И все пак, българските политици трябва да си дадат сметка, че поддържането на добри партньорски отношения с китайците не може и не трябва да става за сметка на съюзническите отношения със САЩ. Ето защо най-добрият начин България да балансира между двете сили е в две посоки: като продължи подкрепата си за политиката на единен Китай (One-China Policy) и участието си в инициативата „Един пояс, Един път.“ Паралелно с това, българското правителство трябва да спазва съюзническите си ангажименти в рамките на Алианса и да изгради стабилен политически имидж на надежден партньор, който не може да се превърне в проводник на чужди геополитически интереси в Европа.
В заключение, следва да отбележим, че преходът към двуполюсен свят е огромен шанс за България. Възможност да бъдат преосмислени грешките от миналото и да бъдат оползотворени всички възможности, които произтичат от членството на страната в ЕС и НАТО. Много често прозападно настроените българи са обвинявани от сънародниците си в това, че се превръщат в проводник на чужди интереси. Това говорене е „запазена марка“ на партиите, които обещават политически реванш и реставрация на „старото време.“
Проблемът е, че привържениците на тази реторика говорят много без да посочват как би изглеждала една България, която е откъсната от Европа. Примерите от миналото не работят, защото историята сочи, че никога нещата в международните отношения не се случват по един и същ начин при едни и същи обстоятелства. Подобно политическо дежа-вю е чуждо на рационалното мислене и изразява популистки стремеж за власт. Подобен политически експеримент е виден в Унгария, която все по-стремително се отдалечава от европейското семейство – огромен парадокс, защото само преди десетилетие унгарците бяха един от най-големите поддръжници на ЕС. Уви, този процес набира сила и в България. И може в това се състои най-голямото предизвикателството пред националния интерес на страната – тези центробежни сили да бъдат овладени, преди да са станали необратими.
