От Искрен Иванов
Когато президентът на САЩ Джо Байдън обяви своята стратегическа визия за бъдещето на американската политика по сигурност, съществуваха съмнения, дали неговата доктрина ще бъде достатъчно решителна, за да се противопостави на нарастващите заплахи от Изток.
С публикуването на Новата стратегия за национална отбрана на САЩ можем да приемем, че всякакви колебания около решимостта на американският президент да брани националните интереси на Вашингтон са безпочвени. Основното, което прави впечатление в документа е, че той е издържан в отличително реалистки тон, много характерен за стратегиите на САЩ от Студената война, което окончателно ознаменува и преходът към новия „стар“ свят. Нов, защото съотношението на силите в глобален план се промени драматично. И стар, защото в центъра на „новото“ стои противопоставянето между най-силният по настоящем глобален актьор – Америка и нейният най-сериозен конкурент – Китай.
Преди всичко трябва да направим уточнението, че Националната отбранителна стратегия на САЩ (U.S. National Defense Strategy) е част от т.нар. „стратегическа“ триада, която включва още два документа – Стратегията за национална сигурност на САЩ (U.S. National Security Strategy), която е изцяло публична и Стратегията за национално разузнаване (U.S. National Intelligence Strategy), която е изцяло класифициран документ. С други думи, това е документ – пресечна точка между информацията, която Америка може и която не може да даде на своите граждани и останалия свят. Основният принцип, на който почиват тези документи е защитата на американските национални интереси, защитата на националната сигурност на САЩ и техните съюзници.
* Прави впечатление, че първият водещ принцип в новата стратегия е ясното разделяне на света по оста на новата Желязна завеса – от едната страна попада Америка и нейните партньори, а от другата – Китай, Русия, Иран и недържавните актьори, които работят против интересите на Вашингтон.
*Вторият принцип е ясният и недвусмислен ангажимент, който Америка поема към държавите, които се намират под нейния военен чадър – брилянтен ход на администрацията „Байдън“, с който САЩ развенчават евтино тиражираната от Русия версия, че американците вече не са в състояние да защитават съюзниците си. Твърдение, което почива върху съвършено неверни доказателства, но пък е учудващо ефективно в контекста на хибридната война, която Москва води в Източна Европа.
*Третият ключов принцип е сдържането, което дълго време беше смятано за ненужен остатък от Студената война. Особено важно е да подчертаем, че Стратегията не говори просто за политическо или идеологическо, но и за ядрено сдържане. Това показва колко сериозно САЩ вземат опасността от ядрена ескалация на глобалните конфликти – сценарий, който също позабравихме след разпадането на СССР.
И все пак, нека не се заблуждаваме, че новата Стратегия за национална отбрана на САЩ не е просто преписана или заимствана от времето, когато Берлинската стена разделяше Германия. Новата визия за сдържането носи почерка на ветеран с огромен политически опит - какъвто е американският президент Джоузеф Байдън. Като дете на Студената война, Байдън добре познава как действат авторитарните режими и явно е заложил на един ефективен и убедителен външнополитически принцип какъвто е сдържането.
В по-конкретен аспект, стратегическият обхват на американската отбранителна политика е дефиниран на регионален принцип, като с най-висок приоритет се ползват заплахите, произтичащи от Китай, Русия, Иран, Северна Корея, а трансграничните терористични мрежи и останалите предизвикателства заемат второстепенно място. Това отразява много важна промяна в американската стратегическа мисъл: антисистемните заплахи от недържавните актьори, които доминираха доктрините на президентите Буш и Обама, вече са изместени от конвенционални заплахи, произтичащи от държави. С това горещата война, която Америка водеше с глобалния тероризъм започва да изстива - най-малкото защото ядреното сдържане почива върху съвсем други принципи.
Значителна промяна се забелязва и в логиката на самото сдържане. Встрани от това, че документът говори за стратегически ядрени оръжия, важно е да споменем и акцентът, който се поставя върху новото поколение асиметрични заплахи, предполагащи информационно и кибер-сдържане. Трябва да признаем, че това е доста закъсняла мярка, която беше предвидена още от администрацията Обама, но така и не успя да се реализира, тъй като определени лобистки кръгове във Вашингтон наивно подцениха готовността на Русия да се намесва в политическия процес на други държави.
Това ни отвежда и към един много важен въпрос, който няма да се хареса на европейските правителства – кой е най-важният регион за САЩ? Всъщност, с новата си стратегия Америка споделя със своите европейски съюзници една болезнена истина: балансът на глобалното противопоставяне се измества от Европа към Азия. Това разбира се съвсем не означава, че ангажиментът на Вашингтон към Стария континент ще намалее. Байдън винаги е бил твърд поддръжник на НАТО и продължава да споделя тезата за „свещеният“ характер на член 5 от Вашингтонския договор.
Военният ангажимент на Америка към Европа винаги е считан като елемент от визията за национална отбрана на САЩ. И все пак, войната в Украйна показа, че Москва не е в състояние да се противопостави на САЩ. Митът за непобедимата руска армия рухна, а само с помощта на няколко ракетни установки HIMARS Киев обърна хода на бойните действия в своя полза. И ако Европа и НАТО са обединени от общите си усилия да се противопоставят на Москва, ситуацията в Азия е доста по-фрагментирана. Америка вече изгради стабилна „ядрена“ рамка в лицето на военния пакт AUKUS и многостранното споразумение за сътрудничество в Индо-Пасифика (Indo Pacific Squad). Но е повече от ясно, че моделът на колективна отбрана при НАТО няма как да бъде приложен към тази част на света, нито пък Китай може да бъде сдържан с инструментите, с които беше сдържан и победен СССР по време на Студената война. Нещо повече, факторът Тайван е нож с две остриета, тъй като, ако Китай успее да го присъедини към територията си това ще даде директен достъп на Пекин до Гуам и Западното крайбрежие на САЩ. В тази ситуация Европа има какво да губи, но в крайна сметка трябва да реши дали все пак да си съюзник под американския ядрен чадър не звучи по-добре от това да си парче от огромния пъзел на инициативата „Един пояс – Един път“.
Ако погледнем внимателно целият механизъм, върху който почива новата отбранителна стратегия на САЩ ще видим, че той много напомня на „дилемата на затворника“, която психолозите използват, за да анализират как действат двама или повече играчи, когато се борят за оцеляване. В последно време се чуват доста призиви за това, че американският модел в глобален план трябва да се реформира. И наистина, днес има много американци, които смятат, че Вашингтон трябва да си почине от визията на глобалистите. Но дали тези привърженици на изолационизма биха живели в един свят, доминиран от Китай? И дали биха се съгласили да си поделят сферите на влияние с авторитарни режими, на които не може да се има доверие заради склонността на лидерите им да заплашват противниците си със „Страшния съд“?
Следователно – въпросът за съхраняването на американското лидерство не е просто исторически казус, а дилема за оцеляването на държави като Украйна, които систематично се противопоставят на държави – агресори, които могат да докарат човечеството до ръба на ядрена война.
