От Искрен Иванов
В последно време все повече геополитически анализатори заговориха за това как трябва да наричаме системата на международните отношения след края на Пандемията. И въпреки, че този край е все още далеч, вече се появиха определения като „пост-еднополюсен“, „пост-пандемичен“ или просто многополюсен свят.
Общият недостатък на повечето дефиниции е, че те се фокусират прекалено много върху конкретни събития като войната в Украйна, ковид-пандемията или конфликта в Тайван. Въпреки, че всички тези турбуленции имат значение за формирането на Новия свят, те са по-скоро отделни променливи, които ни загатват как ще изглежда той. За да придобием по-ясна картина за това, което ни очаква е необходимо преди всичко да разгледаме кои са основните предизвикателства, които стоят пред глобалните играчи в световната политика.
САЩ
Един от най-големите митове е, че краят на еднополюсния модел означава бърз и трагичен край за Америка. Подобни твърдения намират подкрепа дори от някои американски учени като Кристофър Лейн, които твърдят, че Вашингтон не трябва да се ангажира с проблемите на своите съюзници.
Несъстоятелността на подобни позиции произтича от популистката вълна, която заля Америка след избора на Доналд Тръмп за американски президент. Точно обратното: ако Вашингтон спре да спазва договореностите в системата от съюзи, които изгради след края на Втората световна война, това ще доведе до упадък в американската външна политика. Както заявява и Харвардския професор Стивън Уолт, съюзите могат да бъдат преосмислени и модифицирани, но не и разрушени, защото статутът на САЩ на глобална сила почива върху тях.
Това е и първото най-голямо предизвикателство пред Америка – да съхрани доверието в себе си и реконструира съюзите си така че те да отговарят на новите геополитически реалности.
Втората задача пред САЩ е да развенчае легендата за своя упадък чрез формулирането на нов външнополитически подход, който да реформира интелигентната сила (smart power) – инструмент, с чиято помощ Вашингтон комбинираше успешно силата на оръжия и дипломацията. Предвид факта, че светът навлиза в състояние на интензивно геополитическо противопоставяне, най-рационалният заместител на този инструмент е доктрината за сдържането от времето на Студената война. Необходимо е да отбележим обаче, че новото сдържане ще бъде в много по-голяма степен ядрено, отколкото идеологическо, тъй като нито Русия, нито Китай имат претенциите да изнасят идеология.
И на трето място идват армията и икономиката. Вашингтон трябва да инвестира в силна, добре оборудвана и високотехнологична армия, която да е в състояние да реагира по всяко време във всяка точка на света. Икономически, САЩ трябва да отстояват енергийният си суверенитет и да гарантират ефективността на т.нар. доларова дипломация – концепцията за това, че щатският долар не трябва да отстъпва позицията на основна резервна валута. Тук има и един скрит фактор – Америка трябва да направи всичко възможно, за да намали все по-разширяващата се ножица между бедни и богати, като стимулира възраждането на мощна средна класа, която да се превърне в мотор на американската икономика. Единствено, ако тази поляризация в обществото бъде преодоляна, САЩ ще останат единни в лицето на новите глобални предизвикателства.
Като цяло, хоризонтът пред Вашингтон е ясен. Дори ако Америка загуби някои от ключовите си геополитически позиции, това няма да доведе до значително отслабване на нейната роля в международните отношения, тъй като тя все още продължава да води в глобален план по отношение на три показателя, които са ключови за всяка велика сила – армия, икономика, култура.
Китай
Възходът на Китай е най-сериозното предизвикателство пред САЩ, които в един момент ще трябва да приемат факта, че си имат работа с опонент, който е много по-различен от СССР.
Съществуват две тези за това по какъв начин Китай ще се превърне в суперсила. Джон Миършмайър, следвайки логиката на реализма, предупреждава, че въпреки своята конфуцианска стратегическа култура, Пекин ще става все по-агресивен в действията си тъй като няма как една велика сила да бъде изцяло и напълно миролюбива. Китайският учен Йан Суетонг (Yan Xuetong), от друга страна, застъпва тезата, че Китай е много по-различен от останалите велики сили - заради хилядолетната си история и следователно – неговият възход ще бъде мирен, а не съпроводен с постоянни войни.
На този етап е трудно да дадем еднозначен отговор кое от двете твърдения ще се окаже правилно, но предвид сериозните търкания между САЩ и Китай е напълно възможно реалистите да се окажат прави. Ако бъде провокиран в Тайван, Пекин ще използва сила, защото за китайците считат острова за неделима част от Китай и няма да отстъпи от тази своя позиция. И въпреки всичко, най-важната задача на Китай остава да докаже, че е готов да носи отговорностите на велика сила. Независимо от своята философия и икономическа система, Пекин ще трябва да понесе повече глобални ангажименти, като първият от тях ще бъде мирното съжителство с Америка в Пасифика. Ако такъв баланс бъде постигнат, китайските политици ще имат достатъчно време, за да изместят Вашингтон като център на влияние в региона. Ако обаче Пекин се поддаде на изкушението да влезе в горещ конфликт преди да е постигнат паритет със САЩ, това може да спре възхода му и да създаде геополитически вакуум, който няма да има кой да запълни.
Вторият проблем, който стои пред Китай е неговият цивилизационен избор. Основната причина, поради която постигна позицията на втора икономика в света беше т.нар. „социализъм с китайски характеристики“, чиито корени можем да проследим в реформите на Дън Сяопин. Доктрината на Дън има следните ключови характеристики: тя измества фокуса от класовата борба към икономическото развитие и просперитета на нацията; допуска въвеждането на пазарни елементи с цел хармония между икономическото развитие на страната и централизирания социалистически модел; формира политика, насочена към сътрудничество и диалог с всички държави без да претендира за изнасяне на ценности и идеология. Ако социализмът с китайски характеристики бъде загърбен в полза на либерализация от западен тип или съветизация от времето на Студената война, Китай ще навлезе в период на упадък. Уникалният модел на Дън трябва да бъде съхранен и поради още една причина – китайците няма да припознаят демокрацията като алтернатива и затова всякакви надежди за озападняването на Китай следва да бъдат изоставени.
И накрая, важно е да споменем, че за да приключи прехода от регионален актьор към велика сила, Пекин трябва да даде ясна заявка за това какви ще бъдат отношенията му с останалите актьори в региона. Поемането на повече глобални отговорности ще доведе до промяна в отношенията между Китай и страните от АСЕАН, което ще има важни последици за глобалната търговия. Същата логика е приложима и към отношенията на китайците с Япония. Въпреки че двете страни имат различна геополитическа визия, търговският обмен между тях не бива да се превръща в жертва на техните конфликти, защото това би имало крайно неблагоприятно влияние върху световната икономика. По всяка вероятност обаче, дори и Китай да успее да постигне устойчив вървеж към велика сила, обединението с Тайван изглежда неизбежно.
Русия
До войната в Украйна, западните анализатори гледаха на Русия като на издъхваща империя, която постепенно изчезва от картата на света. Терминът declining power (сила в упадък) от учебниците по геополитика бе основният аргумент в полза на тази теза, като основният аргумент в нея се базираше върху застаряващото население на и слабата икономика. Проблемът с подобни разсъждения обаче се корени в това, че те не се абстрахират от ирационалния характер на евразийската доктрина. Казано с други думи, Западът няма как да разбере изцяло Русия, защото евразийството не акцентира върху политически сегменти като стандарт на живот, икономическия просперитет или свободната конкуренция. Политическите доктрини, които изповядва Москва има една единствена посока – съхранението на Велика Русия. Ето защо малцина разбраха какви са истинските планове на Путин, когато той предупреди, че руските войски могат да влязат в Украйна, ако страната поеме курс към присъединяване към НАТО. За европейците това беше лудост, която ще изтощи страната до краен предел и ще обрече на глад милиони руснаци. Но за същите тези руснаци това беше подвигът, който ще им донесе победата: мислене, което не се е променило от Втората световна война насам.
Основната задача на Москва в новия свят ще бъде да съхрани своя суверенитет. За жалост, това изглежда все по-малко вероятно, защото ако войната в Украйна приключи, без да ескалира в нещо по-сериозно, крайно изтощената Русия най-вероятно ще се превърне в икономическа колония на Китай. Единственият шанс за Кремъл е да се реинтегрира обратно в европейската система за сигурност и по този начин отново да използва огромните си природни ресурси, за да има някакво влияние в световната икономика. Тази перспектива обаче изглежда крайно нереалистична, поне докато Путин е президент. Малко вероятно е курсът на Русия да се промени и след него, защото след войната в Украйна политическото мислене в Москва никога няма да бъде същото и ще се върне към древноруската философия, която гласи – по-добре с Азия и монголите, отколкото със Запада.
И въпреки, че бъдещето на Русия изглежда неясно, едно е сигурно – готовността и да използва ядрено оръжие, за да защити интересите си в Украйна не трябва да се изключва. Единствена от всички ядрени сили, Москва допуска употребата на ядрения си арсенал за нападателните цели. И въпреки, че подобен сценарий се разглежда като нереалистичен от Запада, САЩ и НАТО трябва да са готови да го предотвратят.
Европа
Европейският съюз има нужда от спешна реформа, защото една от причините, поради които европейският проект е толкова успешен, е способността му да се реформира и адаптира към различните геополитически реалности. Европа остава регионът с най-висок жизнен стандарт в глобален план, но това е на път да се промени с газовата криза. По същество, случващото се в момента напомня на периода от 70-те години на 20 век, който историците наричат евросклероза. Тогавашната Европейска общност се намира в състояние на институционална и икономическа криза, която впоследствие бе преодоляна с цената на много компромиси, залегнали в Единния европейски акт.
За жалост, Европейският съюз днес е изправен пред още по-голямо предизвикателство, което няма чисто институционални измерения – изграждането на европейски въоръжени сили. След края на Студената война Европа имаше три десетилетия, за да изгради своя армия в рамките на НАТО, но това така и не се случи. Европейските политици дори не направиха усилия, за да се еманципират енергийно от Русия, въпреки многобройните предупреждения на САЩ. Вместо това, ЕС реши да построи общност на ценностите – стъпка, която винаги се е смятала за последна от неговите бащи – основатели. Ето защо първата и най-важна задача за Брюксел е да създаде концепция за формирането на сили за бързо реагиране, които да действат в рамките на НАТО. В перспектива, те биха могли да прераснат в нещо повече, когато Германия най-сетне преодолее историческите си комплекси и е готова да се превъоръжи.
Наред с това, ЕС ще трябва да формира последователна енергийна стратегия за замяна на руския газ, с която да прекрати зависимостта си от Москва. Това обаче ще отнеме години. И все пак, Европа е прекалено печеливш проект, за да бъде изоставен. Ако Германия и Франция успеят за пореден път да превърнат сътрудничеството си в мотор на европейската интеграция, ЕС ще влезе в новия свят по-силен и обединен.
В заключение, можем да кажем, че Новият свят ще завърши с преразпределение в баланса на силите, но победителите в настоящите конфликти не трябва да си правят илюзии, че ще владеят международната система по начина, по който го правеше САЩ след рухването на СССР. Еднополюсният модел остана в историята, а с него се задава нова Студена война, в която Западът трябва да запази единството си и да изостави илюзиите за „слабите врагове“ Русия и Китай ако иска да спечели.
Навлизаме в двублоков, двуполюсен модел, начело на който ще застанат САЩ и Китай, към чиито лагери ще се присъединят по-слабите държави, които не биха могли да оцелеят без тяхната подкрепа. Понякога тези съюзи са основани на доверие, понякога на страх, но най-вече те се базират върху споделени интереси - както винаги е било в историята на Студената война.
Най-важната задача на новите играчи ще бъде да предотвратят Трета световна война и ядрена ескалация, защото ако това се случи очакванията на бъдещите победители ще останат просто неосъществени илюзии.
