От Мартин Табаков
И през изминалата 2021-ва година продължи преориентацията на американското външно-политически внимание от посока Близкия Изток към тази на Индо-Пасифика. Активността на Държавния департамент и тази на Департамента по отбраната (Пентагона) в Азия са два маркера, които бележат и аргументират подобна констатация.
В началото на миналата година Държавният секретар Антъни Блинкен, заедно с Лойд Остин, ръководителят на Пентагона, проведоха срещите от формата „2+2” (министър на отбраната плюс министър на външните работи) със своите японски и южнокорейски колеги. След това Остин отиде в Индия, а в средата на миналия месец декември Блинкен бе на посещения в Индонезия и Малайзия. Междувременно вицепрезидентът на САЩ, Камала Харис, посети Виетнам и Сингапур. А Джо Байдън бе домакин на първата лична среща на Четиристранния диалог по сигурността (Quadrilateral Security Dialogue, The Quad), проведена с премиерите на Австралия Скот Морисън, на Япония Йошихиде Суга и на Индия Нарендра Моди.
Целта на тази дипломатическа активност на Вашингтон се състоеше в заздравяването и развиването на партньорските отношения на САЩ с държавите от Четиристранния диалог по сигурността и Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (Association of Southeast Asian Nations, АСЕАН). Тези дипломатически формати са важен инструмент за развиването на многостранната външна политика на САЩ в региона (някой дори би се изкушил да каже, че това са и двата основни мултилатерални стълбове на Вашингтон в Азия). И ако това енергизиране на американската дипломация спрямо Четиристранния диалог да бе налице още по време на предишния мандат на Доналд Тръмп, то вниманието, което АСЕАН получи от администрацията на Джо Байдън, бе качествено ново.
И ако амбицията на Вашингтон спрямо Четиристранния диалог е постепенното прибавяне на нови елементи в това сътрудничество с Канбера, Токио и Ню Делхи, така че то да придобие допълнителна кохезия (разбира се, без Индия и нейната концепция за „стратегическа автономност” да бъдат „стреснати”), то очакванията на американците спрямо АСЕАН са далеч по-скромни. А именно: да предоставят на страните от Югоизточна Азия опции, включително касаещи сигурността и икономиките им, които не се изчерпват с Китай (ако от години насам Пекин е най-големият търговски партньор на АСЕАН, то през пандемията и държавите от организацията кумулативно станаха най-големия търговски партньор и на Китай). При подобна нарастваща икономическа симбиоза между Китай и страните от АСЕАН, желанието на въпросната организация – да има по-голяма свобода при вземането на решения, което да кореспондира с нейната централност като геополитически блок в процесите в региона - изглежда като по-скоро пожелателно.
Разбира се, отношенията между САЩ и АСЕАН никога не са били лесни. И тази година не прави изключение. Превратът на военните в Мианмар, след който Вашингтон наложи санкции на Найпидо, като че ли успя да нивелира иначе прогреса в отношенията между САЩ, от една страна, Виетнам (през 2018-та година там акостира американският самолетоносач Карл Винсън) и Филипините (които, въпреки нееднократните закани на президента Родриго Дутерте, така и не преустановиха договора за разполагане на американски сили на територията на страната), от друга.
Департаментът по отбраната на САЩ също демонстрира активност в Индо-Пасифика. Било с регулярните си съвместни бойни учения с партньорски държави (като Малабар, провеждан съвместно със страните от Четиристранния диалог по сигурността), било с военните си сделки. Към последните могат да бъдат посочени както малки такива (продажбата на Тайван на артилерийски системи М109A6 от тип самоходна гаубица), така и големи (закупуването на Австралия на подводници с ядрено задвижване от САЩ при подписването на трилатералния пакт за сигурност АУКУС, в който трета страна е Обединеното Кралство). И двете споменати сделки са особено чувствителни: тази с Тайван заради Китай; онази с Австралия заради Франция. И в момента се водят текущи преговори за нови военно-търговски споразумения (Индонезия може да закупи бойни изтребители F-15EX Eagle II, при това, за сметката на руския Су-35).
Но именно сключването на гореспоменатия АУКУС е пример в посока на няколко неща, касаещи комплектното внимание на Държавния департамент и на Пентагона спрямо Индо-Пасифика.
Първото е степента, в която Вашингтон е готов да въвежда елемента на сигурността в дипломацията си. За целта рискове като милитаризацията на региона, каквато рецепция получи АУКУС от някои държави в АСЕАН и от Китай, както и накърняването на интересите на партньорски страни (като Франция), явно са приети като допустими. Обезпечаването на свободната навигация през морските и търговски маршрути (с основен акцент трафикът в Южнокитайското море) също е приоритет на американската дипломация, тълкуван отново през призмата на сигурността.
Второто има отношение към поставянето на изричен акцент върху технологията като ключов елемент в изграждането на тази сигурност. Примерът със сключването на АУКУС, където става дума за обмен и сътрудничеството в ядрената технология, е показателен пример, но далеч не такъв, с който се изчерпва технологичното измерение на сигурността според американците. Така например, всички партньори на САЩ от Четиристранния диалог по сигурността – Австралия, Индия и Япония – отхвърлят възможността китайска технология да бъде използвана при изграждането на техните 5G мрежи. Нещо повече, Вашингтон, Канбера и Токио водят разговори за създаването на “5G коалиция” в Южния Пасифик. Последно пък ни показва това, че технологичната сигурност отдавана няма само военна интерпретация, но и чисто гражданска такава. А самата гражданска конотация има редица измерения, включително касаещи здравеопазването и веригите за доставки, както си пролича покрай пандемията от Ковид – 19.
Оттук ние не трябва да бъдем особени заложници на формулировки като „алианс на демокрациите”, с каквито се ангажира администрацията на Джо Байдън, тъй като зад такава идеологическа формулировка стои един много по-прагматичен съюз от страни, който съюз трябва да отговаря не само на определен ценностен порядък, но и на осигуряването на технологичен минимум откъм гарантирането на сигурността.
Разбира се, за да е успешна тази „секюритизация” на външната политика, която САЩ практикуват, е необходимо да имат партньори. При това, често партньори със сложни визитки. Било понеже имат дискусионни двустранни отношения помежду си (каквито са налице между Южна Корея и Япония), било тъй като имат установени традиции във взаимодействията си с държави, които САЩ считат по-скоро за неприятелски (като индийското сътрудничество, включително във военно-промишления сектор, с Русия).
Въпреки затруднения от подобен характер, САЩ имат доказали се във времето партньорства, макар и с логични за времето модификации, формирани още от края на Втората световна война, с Япония, Австралия, Южна Корея и Филипините. Тук става дума за добре известната отпреди десетилетия „система на Сан Франциско” (наричана още „Център и Спици“ (Hub and Spokes), в която Вашингтон е центърът, а „спиците” са Токио, Канбера и т.н.). Най-нагледно тази система това може да бъде визуализирана като спиците, които отиват към центъра на колелото на велосипед. Към днешна дата като архитектура, според която се случва външната политика на Вашингтон в региона, Център и Спици е все още актуална, доколкото САЩ продължават да бъдат водещият център на система от съюзи (или „мрежа от алианси”, както би се изразил съветникът по национална сигурност към Белия дом Джейк Съливан). Дебелашкият и тромав начин, по който Канбера развали своята сделка за изработването на подводници с дизелови двигатели, за да сключи алтернативно споразумение именно с Вашингтон, е красноречив пример за продължаващата тежест и важност на американците.
Но когато днес става дума за Център и Спици, вече има една сериозна уговорка: „спиците” – тези ключови столици от региона, които имат изградени близки партньорства с американците – развиват все по-сериозни отношения помежду си. Примерите стават все повече:
нарасналото сътрудничество в сигурността и конкретно между военните на Австралия и Япония;
инвестициите, с които Токио се опитва да пробие във Виетнам и Филипините;
поканата на Ню Делхи към Канбера да се присъедини към военните обучения Малабар на Четиристранния диалог по сигурността;
опитът за съгласуване на индийската Политика „Гледай на Изток“ (Act East Policy) с японската „Партньорство за качествена инфраструктура“ (Partnership for Quality Infrastructure)
Казано с други думи, „спиците” не са това, което бяха. За тях до другите такива има пътища, които не минават обезателно през американския център.
Но всичко това се случва не въпреки, а с благословията на САЩ. Това е част от политиката на франчайз на сигурността (или делегирането на сигурността), която Вашингтон, включително поради ограничените си ресурси, практикува все повече през последните години. Така например, когато Индия, при това от години насам, развива военна инфраструктура на островите си Андаман и Никобар, стоящи като „стражи” пред Малакския проток, който от друга страна е от ключово геостратегическо значение за вноса на въглеводороди от Китай, Вашингтон е повече от доволен.
Разбира се, тази американска дипломация, която полага изключителен акцент върху сигурността, има своите ограничения. На нейния фон, икономически ориентираната външна политика на Китай изглежда като носеща повече бонификации и имаща по-малко изисквания (при споменатия преврат в Мианмар Пекин се адаптира бързо към новите реалности, за разлика от Вашингтон). Въпреки че Индия не пожела да влезе в Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (Regional Comprehensive Economic Partnership, RCEP), то си остава най-голямото свободно търговско споразумение. Още повече, че предишната администрация на Доналд Тръмп изкара САЩ от Транстихоокеанско партньорство (ТТП). Сложени едно до друго, тези две свободни търговски споразумения имаха резултат в обща насока: повече икономически възможности за Пекин, по-малко за Вашингтон.
На този фон, когато става дума не за търговията, а за сигурността, то хартландът (Heartland, по теорията на Халфорд Джон Макиндер, един от основателите на геополитиката) на Азия си остават земите, контролирани от държавите членки на Шанхайска организация за сътрудничество (Shanghai Cooperation Organisation, ШОС): Русия, Китай, Индия, Пакистан, страните от Централна Азия. Още повече, че миналата година ШОС стартира процедурата по приемането и на Иран в организацията. Добавете към последното и хаотичното изтегляне от Афганистан, както и фактът, въпреки гаранциите, които Тайван получава от Вашингтон, случаите на навлизане на китайските военновъздушни сили в зона за идентификация на ПВО на острова се увеличават, а не намаляват.
Всичко това обещава не един, а много прътове в спиците на американския велосипед в Индийско-Тихоокеанския регион.
В РЕЗЮМЕ За гарантирането сигурността в Азия през последните години САЩ залагат върху политиката на франчайз на сигурността (или делегирането на сигурността).
