Анна Кръстева
Мобилните ми пътища ме срещнаха с един холандски юрист, консултиращ фирми и институции по всички континенти. Попитах го на базата огромния му интеркултурен опит как би обяснил, че нидерландците са щастлив народ. Отговорът искрено ме впечатли, защото ме отведе и към известните холандски канали.
Две основни причини за щастието на своите съграждани открои събеседникът. Интересите и благоденствието на гражданите са първа грижа на държавата, независимо от цвета на партии и правителства. Гражданите имат силната и дългосрочна увереност, че това ще продължава да бъде така. Самите граждани са научени от природата и историята си да не разчитат само на държавата, а да работят рамо до рамо със своите съседи и съграждани – всеки трябва редовно да почиства своята част от канала. Без тази споделена отговорност страната под морското равнище не би могла да съществува.
Доверие, споделена отговорност, сигурно настояще, гарантирано бъдеще. Изблиците от смях на съседна маса ярко демонстрираха, че и в страна, където нито едно от тези условия не е налице, щастието пак може да съществува. Но тук мисълта ми не е за щастието на една нация, а за доверието, което гради нишките между хората и държавата, между гражданите и техните политически представители. Какво ни казва политическата кампания? Ще го има ли споделеното ни бъдеше?
Пост-демокрация в чували и сакове
Пост-демокрацията е сложно понятие за просто, познато ни до болка явление – институциите съществуват, но са празна черупка, държавата не служи на общия ни интерес, а на тесен олигархичен елит от политици и техните обръчи от (не само офшорни) фирми. Ако кампанията е скучна до заспиване, то е защото за пост-демократичните партии е по-евтино да купят избори – и буквално, и чрез медиен маркетинг, отколкото да общуват с нас от врата на врата.
Аргументът, че навсякъде има корупция, не е валиден за България. Тук корупцията обижда дори чувството ни за естетика – тя е в ‘чували и сакове’. Две трансформации бележат възхода на пост-демократичната държава у нас.
Първата е преходът от корупция към ендемична корупция, последван от прехода от системната корупция към прихваната държава, в която прокуратура и държава не ни отместват и на йота от трайната ни уседналост в блатото на най-корумпираната страна в ЕС.
Втората промяна е свързана с пост-демокрацията като политически проект. При ГЕРБ той не беше заявен, държавата беше разяждана от кюлчета злато, спестени стотици милиони на бюджета, но поне свенливо се говореше обратното. Сега навлизаме в новия етап, където от задкулисието пост-демокрацията гордо излиза на авансцената с активен кандидат депутат, когото медиите отразяват повече от кандидат-президентите, който се среща с кмет след кмет, за да не си помисли някой, че има някакво ниво, което може да си позволи да не забравя за Магнитски, досиетата Пандора, родните протести.
Премиерска или президентска република
Да, няма как текст за изборите да не достигне до сблъсъка Радев – Борисов. Които и да са играчите на терена, именно този сблъсък фокусира и структурира политическите турбуленции. Бойко Борисов не просто властва десетилетие, Бойко Борисов и ГЕРБ изковаха идеята за лидерство по образа на Бойко Борисов – силен мъжага, не просто военен, а генерал, човек от народа. След брака с обединените патриоти този образ започна да става все по-националистичен (Северна Македония, бежанските вълни, които все ни се привиждат). Този образ стана хегемонен, доминиращ представите, нагласите, медийната и публичната среда, електоралното поведение. Именно този хегемонен модел роди множество парадоксални разминавания – най-завършен и успешен негов израз днес не е Бойко Борисов, а Румен Радев. Първият опит на ГЕРБ да се отклони от него с Цецка Цачева беше тотално фиаско. Сега ГЕРБ са изправени пред предизвикателството – ще успеят ли от втори опит успешно да се противопоставят на образа на политическия лидер, който сами те са въвели и поддържали? Очертава се парадоксална президентска надпревара – Румен Радев, подкрепен от БСП и ИТН, днес е по-рейтинговата реализация на модела, утвърден от Бойко Борисов. Проф. Герджиков, подкрепен от Борисов и ГЕРБ, е отрицание на модела на Борисов, близък до политическия профил на градската десница.
Hard или soft национал-популизъм
Кой казва, че няма добри новини. Българските избиратели конституират вече два парламента без екстремисти и хард националисти. Тенденцията продължава и в третия парламент. Разлюбването винаги е драма, в политиката още по-разтърсваща, защото е публично видима. Изнервените от загубата на народната любов екстремисти нахлуват при мирни граждани и шамаросват жени, други се опитват да превърнат двама недоволни граждани в анти-бежанско множество , трети се ваксинират, но съскат срещу ваксините, други или същите се карат на журналисти... Зрителите на този спектакъл се сешат за стария филм ‘Уморените коне ги убиват, нали’...
Най-голямата драма на родния национал-популизъм е неговата любов към Русия. Дали тази любов е монетаризирана, енергетизирана и т.н., няма прекалено голямо значение, тя си остава изневяра към официално декларираната любима – родината.
И любовта, и политиката не търпи празни пространства. Доста успешно в поизпразнената ниша се намества по-умереният национал-популизъм на досегашния и канещ се за бъдещ президент Румен Радев.
Червените линии или детската болест на партиите у нас
Детската болест на политологията като университетска дисциплина дълго време беше акцентът върху партии, кампании, маргетинг, избори, дискурси. Теми като здравна политика, образователна, социална и т.н. политики изглеждаха по-скучни, не достатъчно атрактивни. Казано по-просто, важното е да се вземе властта, а какво точно ще се прави с нея след това остава замъглено, но не като в красивите картини на хималайските върхове.
Тази детска болест не успяват да излекуват нито стари, нито нови лидери. Те продължават да чертаят червени линии – една лидерка пак ни говори за Истанбулска конвенция, друг лидер нон стоп си мечтае за мажоритарен вот, трети, четвърти, пети размахват анти-ваксърски пръст. Ако гражданите трайно не се доверяват на партиите, то е защото ясно виждат, че живеят в различни светове. В света на гражданите всеки ден умират техни близки и познати в рекордни за света стойности, бизнесите се задъхват, безработицата задушава. Каква Истанбулска конвенция, какъв мажоритарен вот... Ще престанат ли лидерите да си гледат пъпа и ще седнат ли на ученическата скамейка да се учат на смирение и на коалиционна култура– от това как гражданите ще си отговорят на този въпрос зависят резултатите на 14 ноември.
Промяна - отдолу на пълна пара, отгоре – скърцане и зацикляне
В кипящото гърне на хаоса не е лесно да се види панорамната картина, а тя е впечатляваща. Само за една година, сред пандемия, безпомощни партии, провалени парламенти, криза върху криза , българските граждани сътвориха две огромни промени.
Промяна често се римува с парадокс. Протестите през есента на 2020 не постигнаха нито едно от конкретните си искания, но стартираха и катализираха промените. Без краткосрочен резултат, но с мощен ефект. Първо, създадоха коалиция на промяната. Ключов стълб в нея са множеството български граждани, осъждащи корупцията и подкрепящи исканията за промяна. Другият стълб е високото в българския дух, най-известни български интелектуалци – от Теди Ушев до Георги Господинов, които категорично и последователно отстояват идеята за свеж полъх в българската политика. Третият стълб също е гъсто населен, но не от вътрешни, а от външни актьори - стратегически партньори на страната ни като САШ (становища на Конгреса за ендемичната корупция у нас, Магнитски), ЕС (множество критични доклади), журналистически разследвания (досиетата Пандора).
Пробив е и радикалното преструктуриране на партийната сцена. Само за една година се появиха три нови партии/коалиции на промяната, разбъркаха се картите, така че няма гарантирани първи и втори места, малки и големи партии.
Посланията на гражданите са ясни. Неясно е защо още не ги разбират политиците:
Искаме промяна, затова ви пренареждаме, даваме ви власт и шанс да я употребите за наше, не за ваше добро.
Не искаме нов спасител, искаме не арогантни, а служещи политици, не вярваме на никоя партия достатъчно, за да й дадем мнозинство (парен каша духа), не искаме да ви направим задачата лесна, искаме да докажете, че можете.
Когато го направите, ще ви дарим с доверие и ще ви преизберем.
***
Време е всяка партия и лидер да се захване с неговата част от канала, за да излезем най-сетне от мочурището.