От Димитър Събев, доктор по икономика
Може да сме прекалено пълни, агресивни или пък набожни (както предупреждава Библията), но може ли изобщо някога да станем прекомерно богати?
Или напротив, нито едно количество пари и блага не е достатъчно, защото човекът винаги се стреми към нови материални придобивки?
Според повечето днешни икономисти е валиден вторият мисловен модел: че щастието на човека и смисълът на обществото се крият в умножаването на икономическите ресурси. Колкото повече – толкова повече. Изследователят на глобалното неравенство Бранко Миланович дори счита, че стремежът към максимално лично обогатяване е не просто доминиращ, а единствен валиден принцип в днешния капиталистически свят.
През последните години набира сила една по-различна гледна точка: че има определено количество на материалните блага, което е напълно достатъчно за щастлив живот. След това доволно количество, ръстът на богатството и доходите губи своята полезност, а в някои отношения дори става вреден.
Има достатъчно примери как прекомерното нарастване на брутния вътрешен продукт води до влошаване на качеството на живота - психически разстройства, наркомании, самоубийства, разбити семейства, затлъстяване…Според проф. Авнар Офър от Оксфорд, съществува положителна корелация между тези нежелани явления и драстичният прираст на богатството в развития свят.
Но къде точно минава границата, след която допълнителните доходи са на практика ненужни – и преди която безброй човешки проблеми може да се решат просто с малко повече пари? Милион? Сто милиона? Сто хиляди? На година или ден?
Изследователи от началото на този век –като Бруно Фрей, Ричард Леард и други – смятат, че такава граница на достатъчния разполагаем доход действително съществува, независимо че други влиятелни автори като Ангъс Дийтън я отричат. Размерът ѝ е определен с консенсус на около $15 000 годишно (в долари от 2000 г.). Под този праг в обществото водещ принцип е оцеляването, т.е. хората действително се нуждаят от повече средства, за да се развиват и да са щастливи. Над посочената граница, зависимостта между ръст на доходите и щастие спада, според някои оценки трикратно.
Базовата икономическа теория е напълно съгласна с подобен извод.
Студентите по икономика още в първите лекции се запознават с концепцията за пределна полезност. Една пица е нещо страхотно, втората също не е зле, но на петата пица потребителят може да поиска да си плати, за да се отърве от нея.
Парите и въобще икономическите ресурси не идват при нас безплатно. Валутата, с която плащаме за тях са нашето време и усилия. Също както на третата пица ползите и разходите се изравняват, тоест бихме могли да минем и без нея, можем да заключим, че след определено количество парите (луксозни коли, ресторанти, имоти, ваканции и т.н.) носят малко полезност, съотнесени с нашите трудови усилия и вредните екологични въздействия. Не е ли по-добре да останем вкъщи и да поиграем с децата, вместо да спечелим още една стотачка, за да им купим играчки?
За едно домакинство нещата може би стоят така, но важи ли този начин на мислене и на макрониво? Да разсъждаваме върху икономическия въпрос, взимайки за пример България. БВП на човек от населението и разполагаем доход не са едно и също нещо, но тъй като БВП е най-популярната икономическа статистика, да я използваме като изходна точка. Ще приемем $15 000 БВП на човек годишно за граница на преминаване от общество на оцеляването в богато общество. Къде се намира България?
Глобалната база данни на ЦРУ посочва, че през 2020 г. България има $22 383 БВП на човек от населението според паритета на покупателната сила (ППС). Да не бързаме да се радваме, че вече сме богати – посоченото число е измерено в константни международни долари от 2017 г. За седемнайсет години инфлацията е вдигнала летвата и въпросната условна граница на богатството от $15 000 от 2000 г. седемнайсет години по-късно вече възлиза на $21 400. Тогава България е точно до „границата“?
Не точно. Има още една, по-сериозна уловка: ППС е условно изчисление колко струват в различните страни едни и същи стоки и услуги. Това е коригиращ коефициент, който преизчислява по-ниските доходи на една страна в съответствие с по-ниското ѝ ценово равнище, и обратно за богатите.
В ППС има смисъл, но само отчасти – заради факта, че в днешния свят хора и капитали се движат свободно. ППС не помага на хората от страни с ниски доходи при почивки в скъпата чужбина, нито спира хората от страни с високи доходи да купуват луксозни имоти в евтината чужбина. В свят с все по-малко граници ППС не трябва да се надценява.
В България, ако махнем покривалото на ППС и отчетем текущите долари, БВП на човек дори не е петцифрен: $9 975 от 2020 г., или едва $6 640 от 2000 г., която сума се равнява на 44% от условната линия, след която пределната полезност на дохода рязко спада.
Не звучи впечатляващо, но все пак ще продължим да се развиваме. Ако светът беше линеен, при 2% реален растеж на доходите щяха да са нужни 42 години, преди да преминем Рубикона от $15 000 от 2000 г. Ако успеем да постигнем среден годишен растеж от 3% за периода, ще го направим и по-рано: през 2050 г.
Означава ли това, че през 2050 или 2060 г. България най-сетне ще има икономическия ресурс на богата страна? Може ли да се надяваме, че ако не ни сполети катаклизъм – природен, политически или космически – и тенденциите на икономически растеж се запазят, след едно или две поколения България най-сетне ще влезе в клуба на богатите?
В подобна сметка има твърде много дефекти, за да я наречем „прогноза“. Тя например не отчита демографските тенденции и гледа на икономиката като на нещо, което зависи само от себе си, а не от хората, които я създават. Освен това, „БВП на човек от населението“ далеч не означава „медиана на разполагаемия доход.“ В общество с високо неравенство като българското е възможно БВП да премине условната граница за „богата страна“ много преди хората да се замогнат.
Но най-важното е, че икономическият растеж си има цена: докато преследваме максимално парично богатство, вероятно ще пожертваме неща, чиято действителна стойност в момента не осъзнаваме, а всъщност те са, които правят живота ни добър. Такива са нашите екосистеми – въздухът, който дишаме, водата, която пием, храната, която даваме на децата. Мишена на икономическия растеж е и културата. Българите например избягват да теглят кредити без належаща нужда и затова общият дълг на домакинствата е нисък по стандарта на богатите страни. Ако за да станем богати се наложи масово да задлъжнеем и да възприемем култура на живот на кредит, няма ли това да е икономически регрес?
Прави ли ни притежанието на определена сума богат? Надали: неслучайно истинският елит е изпълнен с пренебрежение към т.нар. парвенюта. Богатството, както и бедността, е по-скоро душевно състояние със социално изражение. Житейски факт, намерил емпирично потвърждение в изследванията на Ричард Истърлин, е, че богатството до голяма степен е сравнителна категория. Човек, който печели 2 000 лв. и живее в квартал, където другите взимат 5 000 лв., ще се чувства беден – но ще се мисли за богат, ако съседите му са с по 1000.
Дали ще познаем, че сме се превърнали в богато общество, след като веднъж вече сме там? Още Робърт Кенеди изтъкна, че най-хубавите неща в живота остават извън БВП. Казано другояче, цена имат не само парите, а и нещата, които се губят в процеса на печелене на пари. Качеството на живота включва неща като чиста и дива природа, добри съседски отношения, безопасност в квартала, лекари, на които можеш да се довериш, отдадени на професията си учители – всички тези неща не са пряко следствие от размера на БВП, а са по-скоро плод на ценностите, върху които е организирано обществото.
В РЕЗЮМЕ Икономисти твърдят, че доволно количество материални блага, напълно достатъчно за щастлив живот. Извън него богатството губи своята полезност, а в някои отношения дори става вреден
