През 90-те години, Суфиан Бекeр редовно пътува до Париж, за да моли за редуциране на растящия дълг на Етиопия. Като финансов министър от
1996 до 2015 Бекер не разполага с кой знае какви възможности освен Парижкия клуб – неформална група от богати държави, спасявали правителства
от Аржентина до Замбия. През 2004 той отново се оказа пред монументалната сграда на Френската Хазна, извисяваща се над Сена. Там длъжниците
обикновено търсели опрощаване на заемите си, а той си тръгва с обещание за заличаване на дълг в размер на $1,3 млрд. Това е последното пътуване
на Бекер с подобна мисия.
През следващите години Китай се превръща във водещ кредитор на развиващите се страни като измества държавите от Парижкия клуб. Според Института за световна икономика в Кил, дългът към Китай е почти два пъти по-голям от дълга към членовете на клуба. „Клубът вече не е единственият форум, който решава дългови проблеми,“ казва Бекер.
Нов план за облегчаване на набъбналото дългово бреме открива шанс за Парижкия клуб да възвърне влиянието си. Членовете му виждат възможност да убедят Пекин да се придържа към техните правила по решаване на дългови проблеми. Миналата година Клубът изготви временно разсрочване на плащанията за най-бедните страни и извади от нафталина стария план, подканващ кредиторите да използват техния модел на преструктуриране. Приемането на тази т.н. „обща рамка“ от 20-те водещи икономики направи сериозна крачка към старата амбиция на Парижкия клуб да привлече за свой член Китай.
Преди сделката Китай, член на Г20 с амбицията да измести САЩ като икономика № 1 още през това десетилетие, не показа желание да играе
по чужди правила. Макар външното министерство в Пекин да твърди, че страната подкрепя рамката и ще работи съвместно с останалите,
китайците си остават предпазливи. „Китай има свое разбиране как най-добре да стимулира икономическото развитие,“ казва Тан Сяоян, заместник директор на Центъра за глобална политика „Карнеги-Синхуа“ в Пекин. „Резултатите често са по-добри.“
Малцина финансисти от развитите индустриални икономики биха се съгласили с него. Основното притеснение е, че Китай обикновено изисква по-стриктни клаузи за поверителност отколкото другите кредитори, а това поражда съмнения, че дългът на развиващите се държави към Китай е по-голям от официалните оценки. След преглед на сто сделки между китайски държавни кредитори и правителства, група от американски и европейски изследователи предупредиха, че прозрачността на договорите и клаузите, които възпрепятстват кридитополучателите да преструктурират дълга като се координират с Парижкия клуб, могат да провалят многостранните усилия за облекчаване на дълга им.
Преди основаването на Парижкия клуб, събирането на международните задължения е ставало хаотично и често се стигало дори до насилие. През 1861 френски войски нападат Мексико заради неизплатен заем. Макар французите да губят първата голяма битка на 5 май 1862 (тази дата е национален празник на Мексико), година по-късно те побеждават мексиканската армия. Франция налага австрийски ерцхерцог за император на Мексико, но дългът така и не бил изплатен.
През 1912 американски морски пехотинци нахлуват в Никарагуа, за да гарантират изплащане на дълга на страната към САЩ. Окупацията продължава над двадесет години. Парижкият клуб е създаден през 1956, за да се избегне пиратската дипломация всеки път, когато западните държави се опитват да съберат
заемите, раздавани щедро на развиващите се страни в началото на студената война. С персонал от френски чиновници от Хазната, Клубът не
разполага със законообвързващи правомощия, но поколения наред той помага на големите държави-кредиторки да налагат волята си. Системата е
замислена да излъчва имидж на сила под маската на изискани маниери. Представители на държавите-длъжници си спомнят как са принуждавани
да чакат часове наред в тесни стаички във френското министерство на финансите, докато кредиторите решават условията за облекчаване на дълга
им.
„За Франция това беше инструмент за икономическо и финансово влияние,“ казва Жан-Пиер Жуве, председател на клуба от 2000 до 2005. Организацията прави първите си несигурни стъпки със средно една сделка на година през първите две десетилетия. През 1980 темповете се ускоряват в отговор на необслужвани дългове в Латинска Америка като през 1989 се подписват над 20 споразумения. Именно те циментират
репутацията на Клуба като неотстъпчив преговарящ, който предпочита забавяне на плащанията пред цялостно опрощаване, но този образ се смекчава след като Клубът приема ролята на благодетел на развитието.
През 90-те години, Клубът подкрепя усилията за опрощаване на над $100 млрд заеми за бедните държави, а през 2016 новите кредитори Бразилия и Южна Корея стават членове на клуба. „Винаги се стремим за гарантираме, че Парижкият клуб е жизнен и гъвкав, така че да осигурява подходящите решения,“ казва
Еманюел Мулен, директор на Френската Хазна. Той казва, че ако успее, Общата рамка може да проправи път за Китай официално да се присъедини към клуба.
Единственият риск за ръководената от клуба рамка е, че тя е обвързана с заемния механизъм на МВФ, който налага тежки мерки на икономии в замяна на опрощаване на дълг. „Ако клубът настоява да изстиска максимално страните, за да платят на старите кредитори, както е било в миналото, ще имаме няколко изгубени десетилетия след пандемията,“ казва Питър Дойл, бивш икономист от МВФ, който подаде оставка през 2012 след като критикува фонда за ролята му в световната финансова криза. До момента подобна перспектива приглушава ентусиазма около програмата – от 73 държави, които могат да кандидатстват, едва три са заявили участие и това са Чад, Етиопия и Замбия.
Следващото предизвикателство е да бъдат убедени частните кредитори да предоговорят плащанията. Рамката изисква длъжниците да поискат от банкери и облигационери да се ползват от същото право на опрощаване като държавите-кредитополучатели, но Етиопия даде знак, че няма да го направи. От друга страна, китайското външно министерство призова облигационерите инвеститори да участват във всяка предложена сделка. И все пак, „Общата рамка може да се окаже в интерес на Китай, защото двустранните му усилия не винаги постигат трайни резултати“, казва Томас Ламбърт, заместник генерален секретар на Клуба от 2004 до 2006. “Само не го наричайте Парижки клуб“. „Те не искат да са част от клуб, който ги обвързва със западната доминация“. „Но всъщност,
Общата рамка е началото на създаването на един по-мащабен Парижки клуб със същите принципи.“
� Алонсо Сото и Уилям Херобин, с Лусил Лиу
