Има ли път на България извън еврото и от какво се отказваме, за да приемем единната европейска валута? Със сигурност няма гражданин на България, който до някаква степен да не си задава тези въпроси. Какви са основните рискове от финалното присъединяване към eврозоната и до каква степен важат те за България? Групите рискове, които могат да се материализират след влизането на България в еврозоната могат да бъдат обобщени в следните аспекти: контрол при съставянето на монетарните политики, възможност централната банка да действа като кредитор от последна инстанция за търговските банки, мерки за контрол на инфлацията, възможност за девалвация на местната валута, както и „народен сентимент“.
Преди да навлезем в детайлите е важно да отбележим, че страната ни няма да влезе в еврозоната по „стандартния“ начин – от свободно конвертируема валута, през фискиране на курса в кодирор от +/-2.5 % в ERM II, до въвеждането на еврото. Вместо това ние се намираме в условията на валутен борд и в този смисъл курсът евро/лев е фиксиран от самото въвеждане на единната европейска валута. Условие, прието от ЕЦБ и ЕК преди влизането ни във валутния механизъм е, че курсът от 1.95583 лева за евро ще остане непроменен до приемането на европейската валута и у нас.
В този смисъл, можем ли въобще да говорим за парични политики в България. Теоретично – да, технически – абсолютно не. Българската народна банка не провежда парична политика от въвеждането на валутния борд у нас. Например всяка една промяна на лихвата в еврозоната трябва да бъде посрещана със сходни стойности и у нас. Всяка разлика ще създаде неограничена възможност за арбитраж от пазарните участници. На такива ситуации сме ставали свидетели – например, когато от ЕЦБ започнаха спускането си в територията на отрицателните лихви, от БНБ все още не начисляваха негативен налог върху левовите наличности на търговските банки. Всичко това доведе до минимализиране на евровите наличности за сметка на левовите, като някои международни групи дори изполваха възможността за неограничена обмяна за заслоняване на излишната си ликвидност в глобален аспект. Разбира се, тази възможност за безрискова печалба бе бързо затворена и в момента основната лихва по левовете следва тази по еврото без никакво закъснение. Това значи, че цялото провеждане на парични политики у нас е предоставено на контрол във Франкфурт.
Всъщност единствената разлика между сега и момента на приемане на еврото би била в това, че досега ние сме абсолютно безгласни участници във формирането на паричната политика на еврозоната, докато станем ли част от нея, гуверньорът на БНБ ще бъде част от управителния съвет на ЕЦБ, като така той или тя ще има определена тежест във вземането на ключовите за целия блок решения. Възможностите на БНБ в сферата на преките интервенции са силно ограничени. Капацитетът на кредитор от последна инстанция е забранен от правилата на валутния борд, както и от тези на ERM II.
След хиперинфлацията и банковите фалити от края на 90-те, БНБ усети предизвикателствата на тази забрана само веднъж – по времето на неплатежоспособността на КТБ и ликвидния натиск, оказан от депозантите върху Първа инвестиционна банка. Рисковите сътресения в банковата система и особено сред българските банки тогава бяха сериозни, като невъзможността за действие на БНБ можеше да се окаже ключова. Въпреки всичко държавата се намеси - в лицето на Министерство на финансите и с благословията на ЕК - чрез „пласиране на депозит“ в ПИБ и кризата бе избегната. Тази операция демонстрира, че институционалната гъвкавост в ЕС е достатъчна, за да бъдат преодолявани национални кризи. Колкото до това, че БНБ не може да бъде кредитор от последна инстанция за търговските банки – при текущата ситуация на свърхликвидност - отказът от тази опция има минимална цена. При влизането на България в еврозоната този кредитор може да се окаже ЕЦБ, а възможностите за пряко включване в програмите по изкупуване на активи и финансиране чрез репо операции са бонус с несравнима стойност, който страната ни ще получи.
Инфлацията се превръща във все по-сериозна тема през последните дни. Главният метод за контрол над инфлацията на централните банки е повишението на основните лихви и изтеглянето на ликвидност от пазарите чрез директни активи или репо операции. БНБ не може да прилага тези мерки и така контролът върху инфлацията реално попада в ЕЦБ. Текущите стимулиращи монетарни политики, прилагани от Франкфурт, както и устойчивият ръст на цените на инвестиционните активи и недвижимите имоти поставят почти всички ценови равнища под нарастващ натиск.
Възможно ли е БНБ да предприеме съответни действия за улекотяване на ефектите от инфлацията? В условията на валутен борд директният отговор е не. Лихвените равнища не могат да бъдат повишени, а ликвидността не може да бъде изтеглена от пазарите, не и без помощта на сериозни емисии държавен дълг, които обаче задължително трябва да се озоват в резерва. Сходна е и ситуацията с девалвацията на валултния курс. Оставяйки настрана възможността (и още повече ефективността) на изкуствената девалвация с цел стимулиране на износа, забавяне на вноса и генериране на БВП, историята ни учи, че подобни действия почти никога не могат да бъдат устойчиви.
Не само в условията на валутен борд, но и заради глобалната икономическа взаимосвързаност, всякакви опити за изкуствена девалвация на местната валута в днешно време изглеждат обречени на неуспех. Още повече, в условията на валутен борд тези инструменти не са под контрола на българските централни банкери.
Разбира се, евентуалното приемане на еврото ще означава изчезване на лева. В този смисъл опредлени националисти, патриоти или консерватори биха посочили рисковете пред националното самосъзнание, история, та дори и суверенитет. Нашата валута ще спре да съществува, но към настоящия момент тя наистина е загубила своята националност под въздействието на валутния борд, така че краят й по-скоро изглежда като формалност.
Ситуацията, в която България се намира в момента е сходна с тази на Дания при въвеждането на еврото през 2001 г. Датската крона е с финксиран курс към германската марка още от средата на 80-те години на миналия век, като от самото създаване на валутния съюз е в механизма ERM II без право на изход. Въпреки това населението на скандинавската страна двукратно отхвърли въвеждането на еврото. Като че ли Дания плаща цената на опцията да има възможността за провеждане на национална парична политика, при все че тя не може да бъде използвана от технократите в централната банка. Тъй като положението на страната в ERM II e записано със закон, само политиците могат да активират промяната му (и то според правилата на валутния механизъм, след одобрението на всички останали страни членки на еврозоната).
Сходна е ситуацията и в България – валутния борд и членството в ERM II са вградени в закон и няма централен банкер, който да може да промени това. Всички възможни ползи от провеждането на собствена парична политика могат да бъдат достигнати само с промяна в този закон преди влизането на страната в еврозоната. Оставяйки настрана цялата стабилност и увереност, която фиксирането на валутния курс донесе на българската икономика и граждани (въпреки тежката цена, свързана с ограничаването на потенциалния растеж, която плащаме), обмисляйки възможните негативни последствия от членство в еврозоната, трябва и да си зададем въпроса искаме ли и готови ли сме да се справяме с политически контрол върху паричната политика на страната при въображаем друг сценарий. Защото оставането в борд до безкрайност без път към еврото наистина изглежда като най-лошата опция.