От Владимир Шопов
Точките на пречупване обикновено са видими много след тяхното случване. Съвсем наскоро покрай нас премина интересно разместване, което след време може да бъде интерпретирано като значимо. Буквално преди дни, германските институции публикуваха данни, че за първи път от десетилетия САЩ е отново най-големия търговски партньор на страната. Между януари и март 2024 година, обменът между двете страни е достигнал 63 милиарда евро като за същия период този между Китай и Германия се е свил до 60 милиарда. Малко преди това, немският икономически институт Ifo оповести информация, че броят на местните компании, които зависят от китайския пазар се е свил от 46% през февруари 2022 година до 37% две години по-късно и продължава да намалява.
Междувременно, ЕК стартира различни процедури и разследвания за получаване на субсидии от страна на китайски производители на електрически автомобили и вятърни турбини. Започна и прилагането на приети през последните години правни инструменти, например за ограничаване на участието на субсидирани компании от трети страни в публични търгове в ЕС, както и мониторинг на влизащите инвестиции от такива държави. Въобще, буквално за няколко години станахме свидетели на радикална промяна в цялостната рамка и стопански отношения между ЕС и Китай.
Влошаването на тези отношения идва от няколко посоки. На макро ниво сме свидетели на цялостно преформатиране и трансформирането на Пекин в икономически конкурент и политически съперник. Ако мнозина не бяха докрай убедени в основанията за този промяна, втората руска инвазия на Украйна и китайската подкрепа за Москва окончателно обърна баланса на мненията. Междувременно, Китай стана по-агресивен в своите азиатски периферии, усили опитите за влияние вътре в самия ЕС и засили натиска върху западните компании вътре в самата страна. Стратегията за самодостатъчност допълнително ги изтласква, а различни рестрикции, например за събиране на информация и анализ, влияе негативно на техните дългосрочни планове и стратегии.
Властите умножиха различните форми на подкрепа за китайски фирми в ключови индустрии (зелена енергия, микрочипове и технологии, електроавтомобили и други) и не просто започнаха да изтласкват своите западни конкуренти от местния пазар, но и тръгнаха по петите им из целия свят, дори в самата Европа. В целия този контекст не е изненада, че ЕС бе принуден да реагира, макар да прави това относително бавно, частично и криволичещо. В крайна сметка обаче, и въпреки различни нюанси, стратегията на de-risking, или намаляваща зависимост и частично разкачване, е вече нормата за европейските правителства и компании. Това е и водещото „ново нормално“, което форматира тяхното мислене и поведение.
Отвъд тези по-общи процеси, генерирането на сегашните индустриални свръхкапацитети и политиката на агресивен експорт донякъде изненадаха европейските политици, защото очакваната траектория на развитие на Китай бе друга – най-вече чрез пребалансиране към потребление. Сега се оказва, че Пекин, чрез десетилетни държавни субсидии и целево инвестиране, е взел на прицел сърцевината на европейската индустрия, нейните шампиони и опорите на стопанското й бъдеще. За да неутрализира поне частично тази стратегия, ЕС ще трябва да промени най-малко два ключови параметри на стопанските отношения със „средното царство“.
Първият е институционализираната асиметрия в достъпа между двата пазара. Европейският до китайския е много по-ограничен, отколкото китайският до европейския. Вторият параметър е свързан със съвместимостта между двата модела на фирмено функциониране, европейският много по-пазарен, китайският много по-държавен. Подобно пребалансиране обаче много трудно може да се очаква да се случи в непосредствено бъдеще. Нещо повече, агресивната експортна стратегия на Пекин се възприема като директна заплаха от деиндустриализация при време на почти нулева толерантност към загуба на работни места и поредни индустрии на „стария континент“.
Тези процеси всъщност представляват още по-обхватен риск за ЕС. Те поставят под съмнение или поне усложняват неимоверно поредица от случващи се едновременно преходи, които имат все по-сложни траектории и последствия. Най-общо, става въпрос за поне четири: енергия, цифровизация, знание и информация и индустрия. Първият обхваща зеления преход и създаването на нова енергийна и стопанска структура на европейският континент. Вторият преосновава фирмени модели, стратегии на функциониране на компании и създава стопански сектори. Третият събира и синтезира информацията по съвсем нови начини и генерира иновативни познавателни и производствени полета. Четвъртият преоценява социалната и стопанска важност на индустриалната инфраструктура и я преправя за тези нови реалности.
Сегашната траектория и структура на отношенията между ЕС и Китай засяга и проблематизира европейските перспективи на всички тези четири полета на преход. Спорно е доколко това се осмисля политически и институционално в самата Европа, но ударите са вече достатъчно видими и с достатъчно последствия, за да предизвикват все повече реакции.
В този контекст става видима и най-вероятната посока на движение и бъдеща траектория на отношенията между Европа и Китай. В средносрочен времеви хоризонт, двете страни чрез конфронтация ще трябва да изградят нов баланс на своите политически и стопански отношения. В по-конкретни измерения, те могат да бъдат подредени в три стълба и подобна структура вече започва да се оформя. В първият и най-ограничен ще станем свидетели на директно разкачване, de-coupling, при което намирането на междинни компромисни решения ще бъде изключително трудно.
Тук са разположени подсектори, свързани с напреднали технологии с приложение във военната област, производството на микрочипове, ИТ, нови тех индустрии, изкуствен интелект, технологии в напредналото индустриално производство и други. Очевиден пример в това отношение е нидерландската „ASML“, която вече на практика бе принудена да изостави отношенията си с китайски компании. Във втория стълб на отношения ще доминира опазването на европейските способности и производства, но с определено поле за компромис, пазарно съвместяване и баланс. Като примери тук се оформят автомобилната индустрия, индустриите на зелената енергия, производство на батерии, фармация и други.
Засега обаче не е възможно да се очертае точката на равновесие, нейното постигане ще е динамично, чрез множество политически сблъсъци и нестабилно. Третият стълб ще се състои от области на относително безпроблемно търговско и инвестиционно общуване без компаниите от двете страни да се застрашават взаимно, макар системните разлики да създават напрежение. Например, селско стопанство, луксозни индустрии, лека промишленост, неиндустриална техника и други.
Ускореното влошаване на отношенията между ЕС и Китай и тяхната негативна спирала оставя известна условност. Все пак, сегашната логика на развитие предполага гореописания сценарий, макар и да допуска динамика в листата от подсектори в отделните стълбове. Значителната степен на взаимна обвързаност, която е далеч по-голяма от тази между САЩ и Китай, е важен параметър, който създава известни ограничения и стимул за постигане на компромисна точка на равновесие. Брюксел и Пекин нямат намерение да водят търговска война, но ще трябва през множеството конфликти да намерят съвсем ново състояние на стопанско общуване. Ако не успеят, остава възможността да се изправят в директен и дългосрочен икономически сблъсък.