От Владимир Шопов
Впечатляващият растеж на Китай от последните десетилетия създаде лъскав образ на страната, който едновременно има своите основания, но и маскира множество проблеми и рискове. Тази картина започна бързо да се променя и властите в Пекин от няколко години са буквално подложени на канонада от стари и възникващи трудности. Преходът към нов икономически модел зацикли, последните години на самозатваряне нанесоха неочаквано големи удари по стопанството и инвеститорите, вътрешното търсене е трайно свито, все повече чуждестранни фирми напускат страната в търсене на диверсификация, а демографската криза се ускорява и вече влияе върху стратегическото планиране. Китай необратимо губи икономическия си блясък. Мнозина сега прозират и нарастващия дългов проблем. Всъщност, „средното царство“ вече има по-висок кумулативен дълг от САЩ, това е факт още от 2016 година. Към края на март тази година той е вече 280%, съотнесен към БВП. Публичният дълг е малко под 80%, но само преди десетилетие бе едва 37%. Същата притеснителна тенденция е видима и при частния дълг, който между 2006-та и 2017-та година скача от 119% към БВП до 210%. През последните месеци особено внимание привлича скока на задлъжнялост на местните власти. Според оценка на Goldman Sachs, тя е вече 23 милиарда долара, а много градове и провинции изнемогват от своите плащания по дълговете. Затова и не е изненада, че въпросителните нарастват и все повече икономисти добавят този проблем към множащите се предизвикателства пред страната.
Дълговото натрупване започва да създава реални проблеми за различните групи институции в „средното царство“. Трудностите за местни власти очевидно се задълбочават, поради все по-драматичното свиване на полето за използване на инструмента на заемите. Основна причина за това е срива в пазара на имотите, който на практика захранва бюджетите на поднационалните структури. Мерките за затягане на финансовата дисциплина на компаниите от този сектор, приемани на вълни през последните няколко години, промениха цялостната динамика на този двигател на китайската икономика. По някои изчисления, той генерира над една трета от целия БВП на страната. Общото стопанско забавяне и ускоряващата се демографска криза създават допълнителни проблеми. Трудностите са видни и от скока на международната активност на местните власти през последните години в търсене на всякакъв тип инвеститори, финансови или индустриални. Например, по-големите от тях вече проведоха поредица от срещи със суверенните фондове на Катар, Саудитска Арабия, Абу Даби и Сингапур. Властите на провинция Гуанджоу създадоха и набират средства за своя фонд за инвестиции на стойност 29 милиарда долара, а Шенджен вече има фонд за сътрудничество със Саудитска Арабия. Местните власти са принудени да търсят нови източници на средства, защото инвеститорите в досегашните им фондове са все по-предпазливи на фона на влошаващите се финанси и задълбочаващата се криза в недвижимостите.
Малко известно е, че поднационалните власти в Китай всъщност имат неочаквано голям набор от управленски отговорности. Основната тежест на социалната и публична инфраструктура е върху техните плещи и много от необходимите разходи не идват от централната власт през познатата в западния свят система на деконцентрация. Те следва да изпълняват цели, дефинирани в Пекин през т. н. „система на мандати“, но често нямат достатъчно ресурси за тази задача. В този смисъл, те от дълго време са в режим на недофинансиране, който ги принуждава не просто да трупат дългове, но и постоянно да притискат бизнеса чрез откровени беззакония. От тях се изисква и да изпълняват инструкции за икономическо развитие в определени сектори, което допълнително усложнява управлението. Моделът на финансиране чрез големи продажби на земя за индустрията на недвижимостите почти напълно зацикли и това създава допълнителни финансови трудности. Местните власти похарчиха и огромни суми за политиката на „нулев Ковид“, която падна на техните плещи, а нейната цена бе една от основните причини за прекратяването й в края на 2022 година. На този фон не е изненада, че в различни градове на страната се ограничава публичния транспорт, свиват се социални плащания и пенсии, намаляват се заплатите на държавните чиновници. Картата на тези ограничения непрекъснато се увеличава и Пекин е все по-притеснен от последствията.
През последните десетилетия критиката към местните държавни структури е една от малкото разрешени форми на недоволство. Хиляди такива се случват ежедневно с изричното условие да не атакуват партията и да не поставят под съмнение политическата система на страната. Например, China Dissent Monitor регистрира почти 700 значими изяви на недоволство само между юни и септември 2022 година като това е преди вълната от протести срещу „нулевия Ковид“. Те са били насочени срещу лошо построени пътища, зле функциониращи болници, проблеми с компании за хранителни продукти, фондове за жилищно строителство и други. Често гневът е насочен към сравнително нископоставени служители, чиято задача е да поемат върху себе си отговорността за различни проблеми и провали. Същото се случи и при избухването на пандемията в Ухан преди няколко години. В отделни случаи мястото си губят и регионални партийни лидери. Досега комунистическите власти сравнително спокойно и уверено оставяха тези порядки да работят по описания начин и отваряха известно пространство за освобождаване на негативна социална енергия и недоволство. Нещо повече, по този начин управленските луфтове ставаха видими и позволяваха някакви коригиращи мерки. Властите използват това недоволство и на практика си сглобяват в реално време картината и динамиката на обществото, посоките на очаквания, претенции и проблеми. Сегашната дългова криза обаче е от друг порядък. Тя засяга цялостната основа и функциониране на системата на публичните финанси и предоставянето на публични услуги. Ако не бъде овладяна, местните власти ще продължат да ограничават базови услуги и разплащания, особено в провинциите отдалечени от източния бряг на страната, където положението е най-сериозно.
Мнозина считат, че задлъжнялостта на местните власти всъщност не е сериозен проблем, най-вече защото тя е вътрешна и засяга основно институции на държавата. Няма съмнение, че това дава много възможности за частични отписвания, преструктурирания, удължавания на падежите и други финансови техники. Самите китайци обаче си дават сметка за достигането на таван по отношение на общата задлъжнялост в страната и не е случайно, че от няколко години прилагат, макар и неравномерно, различни програми за намаляване на задълженията. Страната не може да си позволи резки движения и защото в момента отваря за нови чужди компании сектора на финансите, дълговите пазари и управлението на активи и изпитва остра нужда от кредибилност и стабилност. Последното нещо, от което властите в Пекин се нуждаят сега е агресивно отписване на задължения. Дълговият проблем има и далеч по-обхватен ефект. На практика, Пекин е на път да се лиши от един от ключовите инструменти за генериране на растеж, на който разчиташе десетилетия и особено по време и след кризи. Тази трудност добавя към множащите се стопански проблеми и формира все по-сложен управленски и стопански пъзел. Свиването на дълговото финансиране на местно ниво пък има допълнителна важност, поради неравномерната география на растежа в страната. Затова и не е изненада, че недоволството нараства независимо от опитите на властите да го прикриват. Напълно възможно е вълната от протести да бъде искрата, която ще стартира по-дълбока дестабилизация на „средното царство“ и Пекин ще трябва да бърза с някакви решения.
