От Димитър Събев
През 2020 и 2021 правителственият дълг на страните от Европейския съюз нарасна с общо €1.58 трлн., или с над 11 процентни пункта от БВП за две години. Това се дължи главно на дестабилизиращия ефект от ковид пандемията; през 2022 заради войната в Украйна и енергийната криза публичният дълг на ЕС ще се увеличи още повече. За САЩ, прирастът на публичния дълг между 2019 и 2022 по официални данни възлиза на $.36 трлн. Като дял от БВП той се е увеличил с 23 пункта за три години.
МВФ валутен фонд се опитва да внесе спокойствие в тази надпревара на трилиони. Според Глобалният дългов монитор на МВФ през 2021 публичният дълг в света всъщност намалява, измерен като процент от БВП: след безпрецедентния скок до 99.8% през 2020, на следващата година сумарният дълг спада до 95.7%. Обяснение за дълговата пауза дават високата инфлация, ръстът на БВП и постепенното оттегляне на фискалните стимули от началото на пандемията.
Но това моментно укротяване повдига повече въпроси, отколкото притеснения разрешава. Остава фактът, че през 2019 – последната „нормална“ година – равнището на публичния дълг като дял от БВП все още е само 84.1%. При това, нещата в Китай сякаш излизат от контрол: МВФ отчита 14.3 пункта покачване на публичния дълг за двете години. Що се касае до частния дълг в Китай, като дял от БВП той вече е значително по-висок от този на САЩ. Нараства дългът, публичен и частен, и на слаборазвитите страни, където и малки негативни промени могат да лишат от препитание милиони хора. Не на последно място, намаляването на дълга с механизма на инфлацията не вещае добро нито за спестяванията на средната класа, нито за средата, необходима за инвестициите в бъдещ просперитет.
Тези факти са известни на финансовите експерти, но да им дадем по-широка интерпретация с помощта на новата стопанска история. Паралели със сегашната ситуация ще намерим през 1970-те, когато в разгара на Студената война настъпва период на затопляне между Запада и Съветския блок. В условията на „лесни пари“, инфлация и енергийна криза, редица социалистически икономики теглят кредити от западни банки, основно с цел индустриализация и технологично обновление. Според едно изследване от 1982, между 1970 и 1979 общата задлъжнялост в „твърда валута“ на седемте европейски страни от СИВ се покачва десетократно: от $6.5 на $65.4 млрд.
За жалост на длъжниците, след 1979 кормилото на Федералния резерв попада в ръцете на Пол Волкър, който е решен да смаже инфлацията с драстично вдигане на основните лихви, които достигат 20% през някои месеци на 1981. Резултатът е много по-трудно обслужване и връщане на кредити – не само с плаващи, но и с фиксирани лихви, заради оскъпилият се долар. Т.нар. „текила криза“ от 1982 помита не само Мексико, но и групата необвързани страни, търсещи среден път между капитализма и социализма. Също и няколко социалистически страни се клатят на ръба на фалита, което надали предопределя, но със сигурност допринася за падането на комунистическите режими в края на десетилетието.
През 2022 по данни на „Ройтерс“ десетте централни банки, отговарящи за най-търгуваните валути в света, са увеличили водещите си лихви с общо 2400 базисни пункта (грубо казано, с 2.4% годишно средно на икономика от Г10). Очакванията са, че паричното затягане ще продължи и през 2023 в името на борбата с инфлацията. От гледна точка на дълга това означава значително по-трудно обслужване: от една страна заради по-високи лихвени плащания, от друга заради очакваната рецесия. Нациите, компаниите и физическите лица, повярвали в мита за лесните пари, ще бъдат дестабилизирани. Отново, центровете на финансовата власт ще триумфират.
До подобни изводи стига и Институтът за международни финанси, който също като МВФ поддържа Глобален дългов монитор. Експертите му посочват, че глобалният дълг действително спада в края на третото тримесечие на 2022 г. – но това не е „органично“ понижение заради погасяване или пък ръст на БВП, а заради ефекта на силния долар: поскъпването на американската валута на световните пазари (ФЕД вдига лихвите!) прави дълга, емитиран в други валути, да изглежда по-нисък, когато бъде преизчислен в USD. Но обслужването му е по-голямо предизвикателство.
Покачването на световния дълг отвъд познатите ни граници е безспорно, което повдига въпроса за социалните последици. Как спиралата на дълга ще повлияе на нашето общество?
Колкото и да е популярен, морализаторският отговор „Обременяваме бъдещите поколения“ не отговаря на истината. Дългът, теглен за консумация или инвестиции, няма връзка с „бъдещите поколения“, освен в екологичен смисъл. Днешното поколение черпи от текущите материални ресурси, а също и от активите, натрупани от предходни поколения – но не и от бъдещето. Това бе доказано от Джон Мейнард Кейнс още през 1930-те.
Тогава, защо толкова се страхуваме от нарастващия дълг, публичен и частен? По-достоверен отговор от праволинейните икономисти дават антрополозите: в своята интимна същност дългът представлява трансфер на власт. Чисто икономическите показатели отстъпват по важност пред социалните и психологическите измерения на покачващия се дълг. Длъжникът дължи не само погасяване на задълженията си, с лихвата, но и определено социално покорство – докато е длъжник, той е „закрепостен“.
Хората с житейски опит знаят, че трупането на пари е лишено от смисъл, ако не бъде съпроводено от съответно нарастване на разполагаемата власт – а механизмът, който осигурява връзката между пари и власт в едно демократично общество е именно дългът. Високият дълг отнема от хората и нациите свободата им: от хората – да следват житейски път и кариера по сърцето си, от нациите – да водят независима стопанска политика, както показва опитът на Африка и Латинска Америка със Запада и Китай. Не друго, а „потребителското“ задлъжняване на населението след волатилен икономически цикъл („седемте тлъсти и седемте мършави години“), стои в основата на робовладелския строй в Египет, ако вярваме на Библията.
Да се върнем в наши дни: към 2019 г. средният гражданин на САЩ дължи над 90 хиляди долара: за ипотеки, кредитни карти, студентски и потребителски заеми и т.н., което се равнява на близо 1.5 средни годишни заплати. Друго изследване установява, че 80% от жителите на САЩ са длъжници, под някаква форма. Техният труд, житейските им избори, но и гражданската им позиция са моделирани от това, че дължат пари – на големите финансови институции. Същото, макар с по-малки суми, се отнася за голяма част от света.
Ако мислим макроикономически, ще осъзнаем, че светът не може да „фалира“ – по същия начин, по който човек не може да дължи пари сам на себе си. Заплахата от покачващия се дълг е съвсем различна: загуба на суверенитет, подкопаване на устоите на демокрацията и в крайна сметка спад на икономическата ефективност. Защото в предходния индустриален тип капитализъм значителна част от печалбите се използваха за инвестиции и технологично развитие.
Във финансовия капитализъм, в който живеем днес, печалбите служат предимно за осигуряване на доходност на финансовите инвеститори, вложили парите си в дълг. Така иновационната способност на икономиката се изчерпва, БВП се покачва по-бавно – и дългът започва да тежи още повече. Както и да звучи това, днешният социално-икономически модел се движи по саморазрушаваща се спирала. Разбира се, основаната на дълга власт взема нужните мерки да се предпази от кризите, които сама предизвиква.
Човешкото общество се гради върху „дълг“, тоест взаимни ангажименти и задължения. Безспорно е и благотворното влияние, което имат някои форми на кредитиране. Но когато дългът се превърне в начин за отнемане на свободата на други хора, социалната конструкция се разклаща. Цялата човешка история може да се представи като поредица от конфликти между кредитори и длъжници. Ще намери ли нашето време умерения среден път – или да побързаме да затегнем коланите за предстоящия сблъсък?