От Д-р Пламен Димитров
Самодържавието е типичната форма на управление в Русия. То бе разклатено от революцията през 1905 и временно ликвидирано след Февруарската и Октомврийската революции през 1917. Съветският съюз в ерата на Сталин бе модификация на самодържавието под формата на многонационална комунистическа империя. След разпадането на СССР, през 90-те години на миналия век в Русия за кратко възникнаха алтернативни центрове на властта и не всичко бе под контрола на Кремъл.
При управлението на Владимир Путин обаче руската политическа система отново се върна в руслото на самодържавието, макар че сега то се легитимира чрез избори. Всички важни въпроси се решават от един човек. Останал без сериозни опоненти вътре в страната, той насочи своите амбиции към международната сцена. Така външната политика на Русия стана заложник на комплексите, маниите и фобиите на Владимир Путин. Вместо да подобрява живота на своите сънародници, той се зае с решаването на световните проблеми – укрепването на т.нар. русский мир в бившите съветски републики, борбата със западния либерализъм, спасяването на властта на Башар Асад в Сирия…
Намерението на Владимир Путин е да преформатира съществуващия международен ред в Евразия и да увеличи гравитационната мощ на руския геополитически полюс. На пръв поглед това изглежда невъзможно, защото демографското и икономическо превъзходство на западните държави над Русия е огромно. Но предимството на Путин е в друго – той е готов да рискува и да използва силата на Русия бързо, решително и радикално. Нападението срещу Украйна от 24 февруари т.г. е точно такъв ход. То изглеждаше невероятно за повечето политически и военни анализатори, но все пак се случи. Разчетите на Кремъл бяха, че Украйна ще бъде разгромена бързо, а западните държави едва ли ще се решат да жертват своя комфорт и да хвърлят големи ресурси в една война, която не е тяхна.
Сметките на руския лидер се излязоха погрешни. Украйна се оказа много по-жизнеспособна, а нейната армия – много по-силна, отколкото е очаквал Путин. Първоначалният удар срещу Киев бе отблъснат и нападнатата страна получи време да организира своята отбрана и да дочака съществена военна помощ от САЩ и от повечето европейски държави. Западът размаха бухалката на санкциите, които могат да нанесат тежки, макар и не незабавни щети на руската икономика. Така стана ясно, че Русия навлиза в период на остра и продължителна конфронтация със света на либералните демокрации. През септември и октомври т.г. войната в Украйна става все по-ожесточена, и двете воюващи страни вървят с бързи стъпки по спиралата на ескалацията. Преговори за мир не са възможни, защото и Киев, и Москва имат радикални искания и намерения.
За Путин няма път назад, след като през септември официално обяви анексията на четири украински области. Той няма намерение да връща тези територии, може да ги загуби само ако руската армия бъде изтласкана от тях. Москва все по-малко търси помирение и договаряне със западните държави и все повече разчита на сплашването.
През осемте месеца от началото на войната върви процес на късане на връзките между Русия и заобикалящите я европейски държави. И тук не става въпрос само за разкъсване на мрежата от политически и икономически обвързаности, а и за отдалечаването на руското общество от Европа. Руските олигарси вече не могат да се установяват в Лондон, а руснаците от средната класа спряха да ходят на почивка в Гърция и да купуват апартаменти по българското Черноморие. Руските учени вече не са канени в проекти и на конференции в Европа, а моите колеги политолози от Русия се появяват все по-рядко във Фейсбук след като социалната мрежа на Марк Цукърбърг бе обявена за екстремистка организация по искане на прокуратурата в Москва. Официалната кремълска пропаганда нагнетява истерична омраза към Украйна и подкрепящите я западни държави. В новинарските емисии на руските телевизии има два основни повтарящи се сюжета – успехите на армията в боевете с „украинските фашисти“ и тежкото положение на хората в Европа, които се вдигат на бунт срещу високите сметки за ток и газ.
В следващите години ще трябва да съжителстваме на нашия континент с една все по-затворена и все по-подозрителна към външния свят Русия. А може би и по-опасна. Както и да завърши войната в Украйна, ясно е, че по отношение на конвенционалните военни сили Русия въобще не е суперсила. Ядреният арсенал остава последната крепост на руската мощ и Путин сигурно няма да се поколебае да заплашва с евентуална употреба на атомна бомба.
Западните санкции няма да убият руската икономика, но ще я отслабят значително. „Газпром“ вече загуби по-голяма част от своите европейски клиенти, от декември т.г. влизат в сила санкциите на ЕС срещу руския петрол, доставян с танкери, а от февруари 2023 г. – и срещу руските петролни продукти. В ход е ускоряващ си процес на деевропеизация на руската външна търговия. Москва е принудена да се обърне към главния икономически полюс в Азия – Китай. А също да укрепи търговските си връзки със страни като Индия, Пакистан и арабските монархии от Персийския залив. След началото на войната имаше прогнози за двуцифрен спад на руския БВП през тази година, но те бяха коригирани – свиването на руската икономика ще е с едноцифрен процент, но за сметка на това ще продължи и през 2023. Стотици западни компании вече напуснаха Русия, в дългосрочен план липсата на западни технологии и експертиза ще удари и главните експортни отрасли на страната – нефтодобив и газодобив.
Като цяло животът в Русия в условията на санкции няма да спре, но ще бъде по-беден и по-мрачен. Страната е твърде голяма и разполага със значителен човешки капитал, така че няма да се свлече до нивото на отдавна изолиралите се от западния свят Куба и Северна Корея. По-скоро ще се превърне в един уголемен Иран – в постоянно търсене на вратички за заобикаляне на санкциите, развиване на някои собствени производства с помощ от Китай и поддържане на военопромишлен комплекс на прилично ниво.
В геополитически план Русия се стреми да се позиционира като основен антизападен полюс на световната арена и сегашната война допринася за постигането на тази цел. САЩ с право смятат, че техен главен съперник и потенциален противник е Китай, но Пекин набляга на тихата икономическа експанзия, вместо на идеологическите тиради срещу Запада. Така Владимир Путин се откроява като основен борец срещу „еднополюсния свят“ и „западния диктат“. Нападението срещу Украйна бе шок и отрезвяване за мнозина почитатели на Русия в европейските общества, но Москва все още може да разчита на значителен брой привърженици в някои страни от ЕС. Има и един европейски лидер – Виктор Орбан, който все по-дръзко се заявява като съюзник на Путин. Конфронтацията със Запада неизбежно тласка Москва в обятията на Пекин. Формален военно-политически съюз между двете държави обаче засега няма, а ако бъде формиран, то в него Русия ще бъде младши партньор.
Ангажирането на руските военни и политически ресурси във войната срещу Украйна води до отслабване позициите на Москва в останалата част от постсъветското пространство. В Централна Азия Казахстан осъзнава, че привързването към Русия носи риск от съвместно икономическо потъване под натиска на западните санкции. Най-симптоматично обаче е започналото изтласкване на Москва от Кавказ. През последните няколко седмици ЕС иззе от ръцете на Русия позицията на основен посредник в арменско-азербайджански конфликт и мирът между Баку и Ереван може да бъде сключен под егидата на Брюксел.
В РЕЗЮМЕ Конфронтацията със Запада ще направи Русия по-затворена, изолирана и бедна, но няма да я ликвидира като геополитически полюс.