От Искрен Иванов
Тази година се навършват тридесет години от излизането на една книга, която е възприемана от мнозина като „Библията на Неолиберализма“ – „Краят на историята и последният човек.“ Нейният автор – Франсис Фукуяма – защитаваше тезата, че с края на Студената война краят на световната история най-сетне е настъпил и че либералната демокрация е съвършеният политически строй, който веднъж завинаги е победил своите идеологически опоненти.
Тази финна ревизия на мисълта на Уинстън Чърчил – „Демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали“ – все пак, не беше възприета еднозначно. Учени като Кенет Уолтц и Робърт Джървис предупретиха, че универсализирането на дадени ценности и износът им е погрешна стратегия тъй като не всички народи по света биха могли да ги възприемат и да заживеят в условията на демокрация. Днес, три десетилетия след края на историята, твърденията на Уолтц и Джървис изглеждат по-реалистични отвсякога.
Либералната теория за войната, уви, също не отговори на реалностите на времето. Въпреки многобройните предупреждения на Хенри Кинсинджър, че дипломацията няма как да измести „справедливата война“, Харвардската школа, начело с Джоузеф Най и Робърт Кеохейн (Robert O. Keohane) наложи понятието „мека сила“, което изразяваше възможността на една държава да влияе върху световната политика чрез културата и ценностите си. Меката сила се провали сериозно след терористичните атентати от 11 Септември, но окончателното й обезценяване настъпи след като Русия нападна Украйна. Оказа се, че деструктивните комплекси в човешката природа, за които говореше Ханс Моргентау са все още живи и че меката сила няма как да възпре твърдата. И след като стана ясно, че неолибералите нямат отговор на въпроса как да бъде сдържана руската агресия, американският президент Джо Байдън реши да се върне към класическия реалполитик, който помогна на САЩ да победят в Студената война.
„Либерален“ ли е подходът на администрацията Байдън? На пръв поглед, твърдият тон на САЩ към Русия съдържа постоянни призиви за спазване на човешките права в Украйна и незабавно прекратяване на огъня. Тон, към който либералите се придържат от Студената война насам. Практически погледнато обаче, външната политика на Байдън е подчертано реалистка по три причини.
Първо, Вашингтон категорично отказва да се намеси директно в Украйна тъй като това би означавало Трета световна война. Съждение, което е напълно в духа на реализма, който поощрява рационалните решения за сметка на т.нар. moralpolitik – предприемането на действия въз основа на морални аргументи. Америка неколкократно се обявява против затварянето на небето над Украйна и въвличането на НАТО във войната.
Второ, САЩ се върнаха към реалисткия модел на ядреното сдържане, който предполага активиране на ядрения щит над НАТО в случай на руско нападение над страна – съюзник. Това е причината, поради която Москва продължава да плаши Украйна с използването на стратегически ядрени бомби, но е по-сдържана по отношение на Алианса като заявява, че би активирала ядрения си потенциал само при „екзистенциална заплаха за сигурността на Русия.“
И накрая, американската външна политика в Европа става все по-реалистка, защото следва стратегията на т.нар. офшорно балансиране (offshore-balancing), която предвижда подпомагането на американските съюзници за сдържането на заплахи за сметка на директната намеса на САЩ в конфликти.
Приложено към Европа, уравнението изглежда по следния начин: Вашингтон подпомага европейците в политиката им за сигурност и отбрана и изпраща оръжия на Украйна без да взема пряко участие в конфликта. Единственото изключение от тази стратегия остава член 5 от Договора за Вашингтон, който задължава съюзниците в НАТО да отговорят колективно в случай на нападение над една от тях. Остава отворен обаче въпросът дали системата за колективна отбрана ще се задържи в този си вид, ако Европа реши да създаде свои сили за бързо реагиране?
И тук идват възможните сценарий пред архитектурата за сигурност на Стария континент. Създаването на европейски въоръжени сили неизбежно минава през превъоръжаването на Германия, което вече е почти факт предвид плановете на германския канцлер Олаф Шолц да увеличи значително средствата за отбрана. Войната в Украйна активира старият пруски комплекс за самозащита, който беше „приспан“ от Чърчил след Втората световна война. В по-далечна перспектива плановете на Германия неизбежно ще поставят въпроса и за американското военно присъствие в Европа, чието командване е разположено в Щутгарт. Ето защо европейците трябва преди всичко да са сигурни, че плановете им за обща отбрана срещат одобрението на САЩ. Нещо повече, създаването на европейска армия е възможно единствено и само в рамките на НАТО, тъй като по този начин различията между европейци и американци могат да бъдат преодолени най-конструктивно.
Така стигаме до Украйна, чието бъдеще изглежда неясно. На този етап се очертават два сценария за развитието на войната, но едно е общото между тях – САЩ и Европа са част от този конфликт макар и индиректно, което повдига въпросът каква трябва да бъде тяхната роля в постконфликтното възстановяване на региона.
Първият сценарий е една независима и свободна Украйна, която да се присъедини към Европейския съюз, за да могат гражданите й по-леко да понесат катастрофалните последици от руската агресия. В този случай Европа ще може да използва страната като енергиен хъб, чрез който да регулира отношенията си с Русия. Евентуалното присъединяване на Украйна към ЕС ще има и културни предимства тъй като това окончателно ще сложи край на руските претенции за „дял“ в европейското семейство. Исторически погледнато, Киевската Рус е люлката на руската православна цивилизация, а не Московското княжество, което е потомък на татаро-монголската Златна орда. Дълги годините, руските историци отстояваха тезата, че Русия съчетава киевското православно наследство с политическия централизъм на Ордата, но тази теза не почива върху научни доказателства, тъй като реално погледнато, Московското княжество надделява, защото е най-силно военно и най-агресивно политически.
С приемането на Украйна в ЕС най-сетне ще загубят сила и меродавните френски аргументи, че Русия трябва да бъде интегрирана в европейската система на ценностите така, както това се е случило след подписването на Вестфалския мирен договор. Тези аргументи неведнъж станаха повод за скандални изказвания на френски политици като покойният Валери Жискар Д‘Естен, който в интервю с американския журналист Чарли Роуз каза, че одобрява анексията на Крим, защото имало законно проведен референдум. Накратко, ако Украйна стане член на ЕС, това ще направи Европа още по-обединена.
Вторият сценарий е нова ескалация на напрежението и преминаването на войната в нова фаза на развитие. Какво още може да се случи? Най-неблагоприятната опция остава употребата на оръжия за масово унищожение от страна на Русия. Мнозина биха спорили, че държавните актьори са рационални и не биха натиснали червеното копче от страх, че това може да доведе до пълномащабна ядрена война. Но дори и Руската федерация да е рационален актьор, нейният лидер не е. За това свидетелстват и европейските държавни глави и голяма част от приближените му, които вече не разпознават във Владимир Путин онзи президент, който вземаше трезви и рационални решения, дори когато нахлу в Крим.
Опасността Путин да натисне червеното копче се усилва и от постоянния натиск, на който е подложена руската икономика. Ако Москва бъде притисната до стената е напълно възможно тя да прибегне до употреба на стратегически ядрени оръжия. Русия едва ли ще рискува директен удар върху ядрения щит на НАТО. Но една ограничена ядрена експлозия в Мариопол или Харков ще свали морала на украинците и Путин го знае добре. Като алтернативна опция стои употребата на биологични и химически оръжия, с чиято помощ Русия да вземе по-бързо предимство при евентуални подновяване на бойните действия. Такава стъпка обаче ще е в разрез с редица международноправни документи, които забраняват употребата на вещества и бойни отрови за нападателни цели. Ако това се случи, засегната ще бъде дори Източна Европа, а международната общност ще трябва да вземе спешни мерки за да възпре руското правителство от по-нататъшна употреба на химическо оръжие. Най-болезнената опция обаче остава трансформацията на пълномащабните бойни действия в партизанска война. Това ще превърне Украйна в един нов Афганистан.
Последният ключов въпрос на прага на войната остава бъдещето на Русия. Ако санкциите продължат да се затягат и страната фалира, то тя ще се превърне в затворена държава като Северна Корея. Все повече руснаци ще се опитват да напуснат страната си, търсейки нов живот на запад. Затварянето на режима може да доведе и до дезинтеграционни процеси в по-отдалечените краища на Руската федерация, които да прераснат в регионален сепаратизъм. В последно време мнозина заговориха и за свободна, демократична Русия начело с Навални, която да последва Украйна и заедно да станат част от европейското семейство. Тази приказка изглежда прекалено хубава, за да е истина. Русия имаше десетилетия наред, за да се интегрира в системата на западните ценности и да даде на своите граждани по-добър жизнен стандарт, но тя не го направи. По тази причина днес нейното население е застаряващо, а и страхът от „Руската мечка“ се крепи на ядрения й арсенал.
Най-вероятният сценарий за развитието на Русия е сформирането на руско-китайски блок, в който Китай да играе ролята на икономически двигател, а Москва да служи като огромен ядрен щит над Пекин. По този начин преходът към двуполюсен модел най-сетне ще приключи, а САЩ и Европа ще бъдат изправени пред дилемата как да преосмислят наследството на реализма, така че да спечелят и тази студена война.