На изслушването пред Банковата комисия на Сената на 11 януари на Джером Пауъл във връзка с преназначаването му за още четири години начело на Фед, той заяви, че по-строгата парична политика "наистина не бива да има отрицателен ефект върху пазара на труда".
Това твърдение, подкрепено отново през Конгреса от заместничката на Пауъл – Лейл Брейнард - поставя политиците на Фед в центъра на водения от десетилетия сред икономистите дебат за връзката между лихвените проценти, заетостта и инфлацията. Тоест, как работи инструментариумът на централната банка и какво, всъщност, определя хода на самата инфлация.
Служителите на Фед се ходят по въже, подготвяйки почвата за поредица от увеличения на лихвените проценти, които може да започнат още през март. Те се вслушват в призивите да обуздаване на най-бързото поскъпване на потребителските цени от 40 г., като същевременно се опитват да избегнат впечатлението, че наказват работниците в момент, когато те се радват на историческа силна позиция в преговорите с работодателите.
Доктрината за инфлационните очаквания, която доминира в масовата икономика от 80-те насам, предлага един потенциален вариант за намиране квадратурата на кръга. Идеята е: ако централната банка успее да убеди бизнеса и потребителите, че ще поддържа ниска и стабилна инфлация, Логиката е в това, че прогнозите накъде ще се движат цените са основен двигател на самата инфлация. Ако работниците не очакват по-висока инфлация, те няма да поискат по-голямо увеличение на заплатите, за да компенсират загубената си покупателна способност. Също така няма да се втурнат да купуват неща, защото очакват те да поскъпнат, което ще доведе до самоподдържаща се възходяща спирала.
В този смисъл, грешката на Фед през 70-те години бе в това, че изгуби контрол над инфлационната психология на американското общество до степен, когато овладяването на инфлацията изискваше вече драконовско повишаване на лихвените проценти, които потопиха икономиката в рецесия и лишиха милиони хора от работа.
"Едно от нещата, които със сигурност научихме от историята, е, че след като веднъж коригирате очакванията на хората, те може да станат трайни и става трудно да се коригират отново в обратна посока", казва Еми Накамура, професор по икономика в Калифорнийския университет в Бъркли.
Сега, когато предпочитаният от Фед еталон на инфлацията е доста над целта от 2% или почти 6%, политиците са решени да не се озовават отново в подобна ситуация. За момента те могат да се успокоят, че широко разпространените еталони на инфлационните очаквания - като тези, съставени от Мичиганския университет и Фед на Ню Йорк - са се повишили малко, но не толкова, колкото цените.
Представителите на Фед смятат, че рязкото нарастване на инфлацията, наблюдавано през последната година, се дължи на временни фактори, свързани с пандемията - мнение, широко споделяно от прогнозите на Уолстрийт. Правителството на САЩ отпечата трилиони долари и ги депозира директно в банковите сметки на американците през първата година на пандемията, а веригите за доставки, затруднени от глобалното разпространение на коронавируса, трудно успяха да отговорят на повишеното търсене. Много икономисти очакват инфлацията до голяма степен да се нормализира до края на 2022, тъй като домакинствата ще изразходват допълнителните парични средства, а оттеглянето на пандемията ще позволи на веригите за доставки да се раздвижат.
Все пак опасенията са, че високата инфлация в крайна сметка може да се отрази на очакванията, което от своя страна да попречи на инфлацията да се понижи сама. "Мисля, че досега Фед много успешно контролира интерпретациите за случващото се: че са налице специфични, вероятно временни, фактори, които стимулират инфлацията в краткосрочен план, но че в дългосрочен план хората не бива да променят това, в което основно вярват", казва Накамура.
Тъкмо от това е замислен да ни предпази предстоящият цикъл за вдигане на лихвените проценти. Повишенията имат за цел не да намалят днешната инфлация, а по-скоро да ни уверят, че днешната инфлация няма да се превърне в утрешна.
Но има един голям проблем. Въпреки силното убеждение на икономистите и централните банкери, че освен краткосрочните колебания на цените, инфлационните очаквания са основна причина за инфлацията, никой не знае със сигурност как се формират тези очаквания, да не говорим как решенията за лихвените проценти им влияят. "Изобщо не е ясно, дали инфлационните очаквания влияят върху поведението при определянето на цените по някакъв стабилен или наблюдаем начин", казва Джулия Коронадо, основател на изследователската компания МакроПолиси Пърспектив.
Джереми Ръд, старши икономист във Фед, предизвика вълнение, когато в дискусионен документ, публикуван през септември, отхвърли идеята, че очакванията са двигател на инфлацията, като заяви, че това е едно от поредица твърдения, "които "всички знаят", че са верни, но които всъщност са пълна глупост". (Документът включваше отказ от отговорност, в който се отбелязваше, че това са личните възгледи на Ръд и не представляват тези на Управителния съвет на Фед).
Има и друг, по-ясен канал, по който паричната политика отдавна е призната, че влияе върху инфлацията, и това е пазарът на труда. Когато равнището на безработица пада, предлагането на свободни работници намалява, което повишава цената на труда. Тогава предприятията се стремят да повишат цените, за да компенсират по-високите си разходи за заплати.
За да овладее инфлационния натиск, централната банка може да обърне процеса, като повиши разходите за заеми в цялата икономика, което ограничава търсенето на работници и забавя растежа на заплатите. Намалената покупателна способност на свой ред ограничава цените, които предприятията могат да поставят за своите продукти.
Пауъл и Брейнард изтъкват, че планираното затягане в политиката на Фед ще бъде съвсем постепенно, може би с няколко процентни пункта увеличение, за разлика от затягането, което Пол Волкър наблюдаваше в началото на 80-те години, което бързо изпрати лихвения процент по федералните фондове на север от 20%. Освен това, сега икономиката расте толкова бързо, че може да издържи на известно умерено забавяне: С ниво на безработица под 4% през декември за първи път от началото на пандемията, бързото нарастване на заплатите и рекорден брой свободни работни места, на практика САЩ вече се радват на "максимална заетост", казват те. Дж. У. Мейсън, професор по икономика в колежа "Джон Джей" в Ню Йорк, е скептичен, че Фед може да успее да потисне ценовия натиск, без да навреди и на пазара на труда. "Няма пряк и безболезнен начин, по който Фед да повлияе на инфлацията", казва той. "Трябва по един или друг начин да се намали търсенето на продукти - или да се намалят разходите за производство на продукция - иначе няма да има ефект върху цените."
Според Сет Карпентър, главен глобален икономист в Маргън Стенли, затягането на политиката на Фед през тази година вероятно ще забави спада в нивото на безработица, но няма да окаже голямо влияние върху инфлацията до следващата година. А дотогава инфлацията вероятно до голяма степен ще е изчезнала от само себе си.
"Оценките на повечето емпирични модели за ефекта на паричната политика върху икономиката показват, че ще е необходимо повече време от тази година, за да може политиката на Фед да повлияе пряко на инфлацията", казва Карпентър. "Ако те наистина останат верни на пазарната логика – с три или четири увеличения на лихвените проценти, "тогава има доста приличен шанс инфлацията в края на 2023 г. действително да бъде малко под очакванията на Фед." - Матю Бьослер
В РЕЗЮМЕ Дългогодишните икономически теории за връзката между паричната политика, заетостта и инфлацията получават ново внимание, тъй като Фед се подготвя да повиши лихвите