От Красимир Кумчев
От много години учени от цял свят, а и български като акад. Атанас Атанасов, прогнозират, че бъдещите войни ще се водят за храна и вода. Теза, която от моя гледна точка е аксиома и с която съм напълно съгласен. И често повтарям.
Няма държава в света, която да не е определила продоволствената си сигурност, като част от своята национална сигурност. Ако като държава, намираща се на стратегическо от гледната точка на геополитиката място, ние сме силно зависими от нея, то хранителната сигурност май е единственото, което зависи само от нас, т.е. можем да си я гарантираме.
Това, което се случва у нас в последните тридесет години е катастрофа . От страна, която на глава от населението е в първата десетка на света по производство на домати, тютюн, слънчоглед, ягоди, пшеница, царевица, ябълки, круши, грозде и т.н., вече сме продоволствено зависима държава.
Сега на трапезата на българите едва 15-20% е храна, произведена в страната, а останалите 80-85% е внос.
Българите консумираме лоша храна, вследствие на което сме най-болната и с най-ниска продължителност на живота страна. Това може да се промени само ако възродим собственото си производство.
Всъщост, това ми дава основание да твърдя, че България е продоволствено зависима държава.
Само за последните два програмни периода (2007-2014) и (2014-2021), производството на домати, пипер и много други, са спаднали наполовина. За същият период броя на овцете е спаднал с 500 000., а на кравите със 120 000.
Прогнозата ми е, че тези отрицателни тенденции ще продължат. Ако, разбира се, не се вземат мерки.
И всичко това се случва в държава, която се намира на най-златното място на планетата Земя. Държава с изключително благоприятен климат, богати почви с естествено плодородие, водни ресурси и слънце. Това са трите задължителни фактора (почва, вода и слънце) за развитие на селско стопанство.
Тоест, имаме всичко
Но нямаме производство.
Всичко това ни определя не само като продоволствено зависима държава, а при определени условия, би могло да доведе до недостиг на храни. До глад.
За тези, които биха казали, че това няма да се случи и вещая апокалиптични картини, нека да припомня, че през април и май 2020 светът видя празните щандове за храни в такива градове като Лондон, Париж, Ню Йорк, Мадрид и много други. В края на 2021 отново го видяхме в Лондон.
В ХХI век, в такива мегаполиси, мисля нито един човек не си е представял, че може да се случи. Но се случи.
Отговорността на нас, като българи, е да предприемем мерки, които на първо място, да изведат страната от незавидната си позиция на продоволствено зависима държава.
Как това да се случи?
Отчитайки огромните проблеми в отрасъла – липса на работна ръка, селскостопанската наука е натикана в ъгъла, пазари, неадекватна защита против природни бедствия (слана, градушки, бури, суша), разрушена хидромелиоративна система, лавинообразно нарастващи цени на основни за производството – горива, електроенергия, торове, препарати за растителна защита, цени на машините и оборудването, смятам, че усилията ни трябва да се насочат не към стремеж за едновременно им решаване.
Хубаво е, но не е възможно сега и веднага.
Задачите и целите трябва да се степенуват по важност и възможност за бързо прилагане, които да са в състояние и да мултиплицират ефект за решаване и на другите, изброени вече проблеми.
От моя гледна точка трябва да се започне с прилагане на план, който да спре изтичането на европейски и национален финансов ресурс, възлизащ годишно на 2,5-3 млрд. лв. Казват, че половината от него се краде.
Накратко казано – да се спрат кражбите
Такъв план има
Нарича се Методика за индивидуално разпределение на субсидиите в селското стопанство, патентована през 2013. Прилагането на тази методика повелява субсидиите за земеделските стопани да се дават на база реализиран доход от производството и продажбата на непреработена земеделска продукция. Която важи за целият отрасъл.
Методиката повелява да се премахнат всички действащи досега мерки за подпомагане по Програма за развитие на селските район (ПРСР).
Видно е от двата последни програмни периода, че резултатите от тяхното прилагане е нулев. И ако не беше такъв, то днес българите щяхме да консумираме минимум 40-50% храна, произведена в страната, а не 15-20%.
От друга страна, прилагането на методиката ще даде възможност самите земеделски стопани да определят инвестициите в стопанствата си, разполагайки с финансовия си ресурс, получен по тази методика.
Има ли някой, който по-добре от тях да знае в какво да инвестира?
Сега това е невъзможно. Трябва да се отвори съответната Мярка, да се изготви проект и да се заплати. Освен това, когато в проекта се заложи съответната стойност и след 1,5-2 години този проект бъде утвърди, се оказва, че цените на активите , за които се кандидатства, са нараснали с 30%. Към всичко това като прибавим и административната тежест, се вижда несъстоятелността на подобен подход за подпомагане на селскостопанските производители.
Втората задача, която веднага трябва да се реши, е да се осъвремени Наредбата за държавна помощ при съфинансиране на застраховането на земеделската продукция. Тъй като съм един от водещите участници при нейното изготвяне и в детайли познавам целите, които си поставихме, то считам, че единственото, което трябва да се промени е базата за застраховка – от до 500 лв/дка, да стане до 1500 лв/дка. Всички останали условия се запазват.
Прилагането на Методиката за индивидуално разпределение на субсидиите в селското стопанство и осъвременяването на Наредбата за държавна помощ при съфинансиране на застраховането на земеделската продукция, са първите две неща, с които министерството на земеделието трябва да се заеме и които могат да станат веднага.
А след това, и успоредно с тях, да се пристъпи към решаване и на останалите проблеми.
