В своя забележителен труд – Световният ред, бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър пише, че въвличането на Русия в конфликтите между европейските колониални империи я е направо завинаги част от европейската система за сигурност.
Днес твърдението на Кисинджър е исторически доказано, иронично, за сметка на същата тази Европа. На теория, ние дори не можем да говорим за „европейска система за сигурност“ след като стабилността на Стария Континент се гарантира от Алианс, чиито основен стълб са САЩ. Ето затова повечето американски политолози употребяват термина „архитектура.“
Когато руските войски се струпаха по украинската граница, а САЩ и Великобритания започнаха да снабдяват Украйна с оръжие мнозина заговориха за промяна в тази архитектура. Европа нямаше думата. Могъщите някога империи сведоха своята глобална дипломация до формат, който получи символичното име „Нормандската Четворка.“ Франция и Германия получиха устни гаранции от Русия, затова че ще спазва примирието от 2014 година, но това по никакъв начин не задължава Владимир Путин да се въздържа от интервенция в Украйна. Защо се стигна дотук и как Европа, носителка на вековна политическа и държавна традиция, е изолирана от преговорите между Вашингтон и Москва в един момент, когато Кремъл се заканва да прекрои границите на НАТО?
Най-неудобната истина е, че случващото се на Стария Континент е много по-голямо от самата Европа и нейния проект за интеграционна общност, основана на единство в многообразието. Украинската криза е не просто регионален конфликт или разлята криза каквато беше разпадането на Югославия в края на миналия век. Случващото се в Източна Европа е онова, за което предупреждаваха политиците, дипломатите и интелектуалците на XX век – избухването на военен конфликт между САЩ и Русия. Единствената разлика е, че всички те си представяха този сблъсък като ядрена война без победител, а изкуството на това да водиш война доста се промени след терористичните атентати от 11 Септември.
Опитите на Европа да участва в разрешаването на този конфликт и стремежът на Брюксел да не допусне той да разруши основните на европейския проект бяха пренебрегнати от Вашингтон и Москва, защото техните национални интереси не съвпадаха с европейските. Въпреки съюзните отношения, които Вашингтон изгради с европейците в рамките на НАТО, администрацията Байдън гледа на Украйна не просто като на потенциален член на Алианса.
Както пише Бжежински в Голямата шахматна дъска – без Украйна, Русия не може да бъде империя, тя никога не може да бъде велика сила. За Вашингтон, Киев е съюзникът, чрез който Америка най-сетне ще може да получи достъп до природните ресурси на Русия – мисия, която се провали, след като Путин смени Елцин в Кремъл преди две десетилетия. Нещо повече, за пръв път Алиансът ще получи възможност да включи в редиците си не просто бивши сателити на СССР, а бивши съветски републики. По този начин Путин си дава ясна сметка, че ако Украйна стане член на НАТО, Русия ще се превърне от регионална сила в самотна пост-социалистическа република, притисната между Алианса и Китай. В по-далечен план, това би означавало Москва да стане напълно зависима политически от Пекин, тъй като едва ли наследниците на Путин биха се отклонили от свещения евразийски завет на Александър Дугин: „Русия ще бъде велика или никаква“.
Вторият проблем, който поставя Европа в изолация е липсата на европейска отбранителна идентичност. За последен път, въпросът за създаването на единна европейска армия беше повдигнат сериозно през 90-те години на миналия век, но срещна твърдата съпротива на Обединеното Кралство с аргумента, че европейските отбранителни сили ще дублират НАТО.
След злощастния референдум за Брекзит, европейските елити отново възродиха идеята за европейски въоръжени сили, но този път тя срещна неодобрението на част от младото поколение европейци и зелените движения, които протестираха против плановете на Брюксел, заявявайки, че идеята за въоръжаване на Европа противоречи на самата концепция за Европейски съюз. Нещо повече, създаването на европейска армия неминуемо би довело и до превъоръжаване на Германия – най-мощната икономика на Стария Континент.
Франция от своя страна не беше склонна да позволи на някой да и отнеме ролята на водеща сила в Европа, особено след излизането на Великобритания. Но най-скептични към идеята бяха САЩ, които неведнъж заявиха, че европейските отбранителни сили имат бъдеще само в рамките на НАТО. Обективно погледнато, Европейският съюз няма икономическия и военен ресурс да създаде армия и най-голямото доказателство за това е, че Франция и Германия отделят далеч под 2% от своя БВП за бюджета Алианса.
От друга страна, създаването на сили за бързо реагиране не е мисия невъзможна и би сплотило европейските държави в търсенето им на отбранителна идентичност. Европа осъзна колко фатално е закъсняла с тези процеси едва когато руските войски почукаха на задната й врата. На пръв поглед всичко изглеждаше като една безобидна регионална криза, но когато Москва постави ултиматум НАТО да се изтегли в границите си от 1997 година, Европейският съюз осъзна, че не може да защитава своите страни – членки без САЩ. А Вашингтон разбра, че може да диктува правилата и без да се съветва с Брюксел.
И накрая, нека не забравяме „мекият комплекс“ на Европа. От края на Студената война до ден днешен европейските политици не престанаха да повтарят колкото много се гордеят със своята „мека сила“. Някои дори смятаха, че САЩ копират европейската мека сила и че американската външна политика ще последва примера на Европа да бъде по-дипломатична и диалогична – твърдения, които рухнаха след 11 Септември. Но дори след като Америка влезе в Ирак и Афганистан, Европа не промени нагласите си, считайки, че може да постигне целите си с дипломация, пари и износ на европейски ценности.
Едва когато Русия анексира Крим през 2014 година, политиците в големите европейски столици се стреснаха и решиха да наложат санкции на Москва. И така Европейският съюз попадна в капана на собствения си мек подход, с която нямаше как да противодейства на руската енергийна политика. САЩ на няколко пъти предупредиха европейците, че са силно зависими от руския газ и предложиха алтернативни източници на енергия, които Брюксел решително отхвърли. Европа се надяваше, че ще може да балансира в отношенията с Путин и че меката сила на дипломацията ще накара Кремъл да бъде по-благосклонен към европейските си партньори. Стигна се дотам, че някои европейски политици дори открито призоваха американските си колеги да свалят санкциите срещу Москва.
След повторното струпване на руски войски по границата с Украйна стана ясно, че епохата на меката сила безвъзвратно е отминала. Единственото, което Европа можеше да направи е да убеди САЩ да бъдат по-щадящи в санкциите си за да не пострадат руските енергийни доставки на газ. Най-неприятният факт е, че ако Вашингтон се беше изтеглил от Европа след падането на СССР, днес Европейският съюз с радост би спазарил Украйна и източните си страни – членки в духа на меката сила. Едва ли Франция и Германия биха рискували енергийната си сигурност в името на това Украйна да стане част от НАТО и ЕС, а бившите сателити на СССР да продължат западният си път на развитие при положение, че са консервативно настроени към европейските ценности. Европейската армия щеше да напусне този регион, а Централна и Източна Европа щяха да се превърна в мост на европейската дипломация с Русия.
Логичният въпрос е – а сега накъде? Европейският съюз оцеля толкова дълго, защото не се отклони от завета на Жан Моне и бащите – основатели, които казваха, че европейската интеграция трябва да става стъпка по стъпка. И наистина, Общността успя да се съхрани единна до момента, в който спря да се реформира. Може би е дошло време за нов Договор, който да постави началото на една по-широка и по-мащабна реформа в европейското право.
Мнозина биха възразили с аргумента, че в съюза няма единство за толкова сериозна крачка напред. Проблемът е, че ако Европа не се реформира, тя ще се окаже в същото положение като НАТО. Може би ако Алиансът беше поставил под юрисдикцията на член 5 и страните – кандидатки за членство, сега нямаше да ставаме свидетели на най-сериозната криза в Европа от края на Студената война. Същата логика се отнася и за Европа, която в момента има нужда от нова отправна точка и нов ориентир за това накъде да поеме.
Излизането на Великобритания и предизвикателствата на руските ултиматуми сочат и каква трябва да бъде тази посока – към създаването на добре оборудвани, високотехнологични и финансово обезпечени европейски сили за бързо реагиране, които да действат като основна единица в рамките на НАТО. Създаването на такъв капацитет ще спомогне за консолидирането на Европа и сплотяването на всички страни – членки около най-важният ресурс за Стария континент – сигурността. Ако обаче европейските лидери продължат да строят Европа отгоре надолу, стремейки се към създаването на единна и общовалидна ценностна рамка, това само ще разедини европейските страни и изолира още повече Брюксел от американско – руският диалог.
В по-далечен план, това дори може да създаде предпоставки за възникването на сериозни дезинтеграционни процеси в общността, които неминуемо ще засегнат нейното единство. А що се отнася до конфликта между САЩ и Русия, изходът за Европа, която е като бойно поле между двете сили, е двупосочен.
Ако Вашингтон и НАТО успеят да се наложат в този сблъсък, Украйна ще се присъедини към Алианса и така Западът ще получи отправна точка за влияние върху руските природни ресурси, отрязвайки достъпа на Москва до Източна Европа. Ако обаче Русия надделее, тогава Европа отново ще има незавидната участ да бъде поделена на сфери на влияние.
В РЕЗЮМЕ Логичният въпрос е – а сега накъде? Европейският съюз оцеля толкова дълго, защото не се отклони от завета на Жан Моне и бащите – основатели, които казваха, че европейската интеграция трябва да става стъпка по стъпка