От Искрен Иванов
Изминаха две години откакто китайските власти в Ухан съобщиха за първия случай на остра респираторна инфекция, предизвикана от непознат агресивен вирус. Няколко месеца след това светът вече не беше същият. Пандемията започна да поглъща жертва след жертва, а учените отчаяно се бореха, за да намерят ваксина срещу новата вирусна заплаха, която получи името ковид-19.
Всъщност, има два капана, които ковид постави на политолозите и особено на експерти в областта на международните отношения.
В първата клопка паднаха учени като Джоузеф Най, които повярваха, че пандемията няма да промени баланса на силите в международните отношения и че възходът на Китай ще бъде спрян. Най, който се смята за един от бащите на неолибералната теория и дизайнера на подхода „мека“ сила във външната политика на САЩ отстояваше тезата, че ковид не може да сложи край на световния ред, в който живеем. Една година по-късно, в своя статия за международната медийна организация Project Syndicate, призна, че светът се променя и дори допусна, че е възможно Пекин да наследи Вашингтон като глобален лидер.
Вторият капан улови може да избави света от ковид. Но политиците, както обикновено, отказаха да учени като Джон Мершхаймер, бащата на офанзивния реализъм, който предвиди, че между САЩ и Китай вероятно ще има война до края на 2021. Един критичен преглед на тези две теории ни навежда на заключението, че най-прав се оказа Кисинджър, който пророкува, че пандемията ще промени завинаги света и че единствено глобалното сътрудничество между великите сили може да реши проблемите на тази нова епоха.
Дали светът през 2022 ще е по-различен от този, в който живеем сега? Трудно е да дадем категорична оценка, но ако опитаме да анализираме горещите точки на задаващата се година, може би ще ни бъде по-лесно да избегнем грешките на Най и Мершхаймер.
Основната точка на напрежение през 2022 ще бъде Азиатско -Тихоокеанският регион. Дори светът да си отдъхне от пандемията, новото двуполюсно противопоставяне между САЩ и Китай ще измести фокуса на геополитическото състезание от Европа в Азия. Ако по време на студената война, Старият континент беше разменна монета между Чичо Сам и Голямата Мечка, сега същата съдба очаква и държавите, които бившите колониални империи дълги години наричаха с презрителното „Далечен Изток“. Борбата за Тайван е само един фрагмент от това, което може да последва, ако Чичо Сам и Драконът решат да засилят военното си присъствие в региона. А това неизбежно ще се случи. Проблемът с Азия и Пасифика е, че геополитическото влияние на Америка в региона осезаемо започва да намалява, противно на американските очаквания, че изпращането на войски в Тайпе ще стресне Китай. Ако в началото на 2021 САЩ залагаха на Индия да спре възхода на Китай, то тази стратегия вече няма да е далновидна по две причини.
Първо, икономическият коридор между Китай и Пакистан започва да се очертава като все по-перспективна част от новия Път на коприната, което в един момент силно ще удари индийските интереси на световните пазари.
Второ, с падането на Кабул в ръцете на талибаните, Вашингтон вече няма да има механизми за оказване натиск в тила на Пакистан. В един момент Индия ще се окаже затисната между своя исторически противник и Непал, който Пекин има навика да използва като буфер срещу индийците още от войната между двете страни през 1962
Създаденият през тази година AUKUS – Споразумението за съвместно сътрудничество в областта на сигурността между САЩ, Великобритания и Австралия – е единствената преграда пред разрастването на китайското влияние, но остава отворен въпросът как Вашингтон ще интегрира в новата архитектура за сигурност старите си съюзници Япония и Южна Корея. И ако китайският лидер Си Цзинпин заяви, че Китай няма да преследва политиката на хегемония, то едва ли някой в Белия Дом се залъгва, че Тайван не попада в тази категория, тъй като Пекин отдавна го разглежда като част от територията си. Към този пейзаж се прибавя и ядрената програма на Северна Корея, която е най-непредвидимият играч в региона и която, парадоксално е сдържащият ядрен фактор пред това Вашингтон и Пекин да влязат във война.
Префокусирането на САЩ към Азия и Тихоокеанския регион поставя на преден план бъдещето на Европа и отношенията с Русия. Ако очите на целия свят са вперени в Тайван, то случващото се на границата с Украйна сякаш остава на заден план. Москва има навика да действа бързо и инстинктивно, когато някой застраши сигурността й, без да пресмята какви ресурси ще й коства това. Историята сочи, че основната стратегия на Русия винаги е включвала мобилизирането на огромни маси жива сила и ресурси, с които противникът да бъде омаломощен и принуден да капитулира. Твърде е вероятно да станем свидетели на още един кримски сценарий, ако Украйна продължава да остава извън НАТО. Руската външната политика винаги е поделяла постсъветското пространство на две.
Първата група включва страни като България и Румъния, които вече са част от ЕС и Алианса и поради това Кремъл предпочита да оказва влияние върху балканските столици с мека сила, изразяваща се в развиването на енергийни проекти и защита на руските икономически интереси.
Втората група е задният двор на Русия, който включва държави като Сърбия и Беларус, които не се стремят към членство в НАТО и в които Кремъл се разпорежда съгласно интересите си. Украйна е в незавидната позиция да бъде гореща точка в задния двор на Москва и то точно в момент, когато отношенията между Америка и Европа са обтегнати заради китайските инвеститори, които трайно стъпиха на европейските пазари. Дилемата пред Вашингтон и Брюксел е дали Украйна трябва да стане страна – членка на Алианса? И струва ли си Западът да рискува ядрена война с Русия или нов Крим заради Киев? Отговорът на тези въпроси е прост – преди всичко САЩ и Европа трябва да преценят дали Украйна е готова да се присъедини към евроатлантическите структури и дали ползите от това ще надвишат загубите. Вероятността Русия просто да си тръгне от границата е малка и е осъществима единствено, ако нещо непредвидено се случи в Москва. Но положението на президента Путин изглежда по-непоклатимо от всякога, докато единственото на Европа става все по-крехко.
А какво би се случило ако Украйна все пак стане част от евроатлантическите структури, но откаже да интегрира европейските ценности и последва полския сценарий? На всички тези въпроси Брюксел трябва да намери отговор, докато руските войски извършват мащабни военни маневри в Черно море и близо до границата си с Украйна.
Ако погледнем към Близкия Изток ще видим, че той на пръв поглед изглежда спокоен. Пандемията сякаш удави поривите на терористични групировки като ДАЕШ да сеят смърт в Европа, но това съвсем не означава, че войната срещу глобалния тероризъм е приключила.
Добрата новина е, че Ислямска държава вече не е в състояние да предизвика сериозни сътресения в региона, тъй като след съвместните действа на Пешмерга и Запада, тя се сви до размерите на обикновена терористична организация.
Лошата новина е, че Иран става все по-агресивен в намеренията си да създаден ядрено оръжие и да влезе в клуба на влиятелните. Нещо, което е трън в очите дори на Франция, която дълги години се противопоставяше на американските санкции срещу Техеран.
От друга страна Израел и Саудитска Арабия стават все по-близки, въпреки официалната позиция на Рияд в подкрепа на палестинците. Конфликт между Израел и Иран е малко вероятен, освен ако Хизбула не реши да го предизвика. Това обаче няма да се случи, докато Русия има трайно присъствие в региона - поради близките връзки на Москва с Техеран. И все пак, Иран ще продължи да бъде гореща точка, не само заради ядреното оръжие, но и заради апетите на Турция да възроди идеята на неоосманизма. А както е известно от историята, шиитската традиция на иранците никога не е признавала претенциите на сунитските халифи.
Африка е регион, който често се подценява от геополитическите анализатори - поради отсъствието на съзнание за държавност у актьорите в региона. В икономически план обаче, Африка е отправна точка за китайското глобално влияние. Колкото и да е неудобно да го признаем, африканските страни попадат под ударите на великите сили и сякаш са обречени на това да бъдат колонизирани от хегемоните, които движат световната политика.
Този път обаче, борбата е на живот и смърт тъй като китайските рафинерии на континента се увеличават, а единственият сигурен бастион на американското присъствие остава Нигерия. В по-конкретен план, можем да очакваме покачване на напрежението в Судан след военния преврат на генерал Ал Фатах. Дали Русия е съучастник в случващото е много съмнително, тъй като Судан не е Сирия. Но едно е сигурно – икономическите потребности на региона ще растат, както и нуждата от ваксини. А пазарът на животоспасяващи препарати е един нов фронт, на който великите сили неизбежно ще се впуснат щом развитите държави се справят с пандемията.
Завършвам с Балканите, не защото са последни по важност, а защото смятам, че този регион винаги е бил гореща точка. Разположението му го прави както привлекателен, така и опасен за великите сили, които инвестират в развитието му. Докато руското влияние в Сърбия расте, Северна Македония все още се люшка между желанието да е част от Запада и своя национализъм. Това може да изиграе на Скопие лоша шега не само защото трайно ще увреди отношенията със София, но и ще улесни Москва в опитите й да сдържа западните сили в този регион.
Най-горещо обаче се очертава да е по българското черноморие, където корабите на НАТО се сблъскват с ученията на Русия, която няма никакво намерение да отстъпва Крим. Случващото се едва ли ще ескалира в нещо повече, но фактът, че две велики сили се борят за това да разпределят балканските държави в сфери на влияние означава, че се задава дългосрочна стратегическа надпревара. И дори СССР вече да го няма, САЩ и Европа ще бъдат изправени пред това да сдържа реваншистката политика на Русия и синоцентричните стремежи на Пекин да се завърне в историята като център на света.
В РЕЗЮМЕ Дали светът през 2022 ще е по-различен от този, в който живеем сега? Това ще зависи от развитието на събитията в Азия и Тихоокеанския регион