От Росен Иванов
Историци и политолози изглежда са на едно мнение: Близкият Изток не е просто регион, в който се пресичат интересите на няколко велики сили, а сложна система от отношения между актьори с корено различна политическа култура. И наистина, за нас този Изток може и да е Близък, но в културно – цивилизационно отношение той е доста отдалечен от Европа, САЩ и тяхната култура.
Интересите на Изтока и Запада тук винаги са се пресичали, но за отношенията между играчите винаги е важало едно златно правило – те винаги са били „осиновявани“ от метрополия или покровител, който да защитава интересите им. Фактът, че (като изключим периода на османска власт, който все пак минава под знака на западното икономическо влияние), нито една държава в региона не успява да се превърне във велика сила, всъщност означава, че културно-политическите нагласи не предполагат хомогенизиране на отношенията на етническите групи в региона – освен, може би, на религиозен принцип.
Казано с други думи, названието Близък Изток, такова каквото го познаваме от учебниците по геополитика, е силно неточно. По-скоро следва да говорим за Далечния Ориент, който така и не успява да се отвърне от религиозното си наследство и да продължи по пътя на светската държавност, която бе гарант за бурното развитие на западните сили и дори на много азиатски гиганти. И разбира се, тук има едно изключение – Израел. Но дали - след последните събития от октомври 2023 – бихме могли да считаме архитектурата за сигурност в региона за еднополюсна, е нещо доста спорно. Затова основният въпрос сега е не кога ще свърши войната между Израел и Хамас, а дали тя трайно ще промени баланса на силите в този регион?
Близкият Изток като „американски“ регион След края на Втората световна война и създаването на държавата Израел, Великобритания започва да отстъпва от Близкия Изток, а катастрофалното френско присъствие в Алжир от 60-те години доказва, че времето на колониалните империи вече е приключило. САЩ се превръщат в основен източник на сигурност за региона, а Тел Авив – в центъра, от който те проектират своето геополитическо влияние.
Американската външна политика в региона има и три основни противотежести, които възникват по време на Студената война и продължават да се считат за основополагащ фактор във всички геополитически стратегии на САЩ и до ден днешен. Първата от тях е идеологията на пан-арабизма, която възниква през 50-те, когато администрацията на американския президент Дуайт Айзенхауер временно отхлабва подкрепата си за Израел. По същността си пан-арабизмът представлява арабски социализъм, който е насочен към обединяването на всички араби срещу Израел под егидата на СССР. Москва полага много усилия и средства, за да консолидира това движение, но арабските общности отказват да признаят марксизма-ленинизма като политическа формула за развитие на техните независими държави. Макар много от тях да са светски диктатури, лидери като Кадафи и Садат залагат в идеологически аспект на исляма. Така пан-арабизмът започва да се трансформира и от социалистическа се превръща в националистическа идеология, която симпатизира или на светските диктатори в Близкия Изток или на ислямистите в лицето на Мюсюлмански братя, които се заричат да възстановят Халифата след разпадането на Османската империя. Макар и илюзорна, тази идея влиза в конфронтация с ционизма, тъй като съществуването на еврейската държава е трън в очите на ислямистите.
Втората противотежест на американското влияние в региона е Ислямска република Иран. В продължение на десетилетия, няколко американски администрации полагат много усилия да модернизират иранската монархия, което води до рекордни инвестиции в страната. Шахиншахът на Иран Мохамед Реза Пахлави се превръща в един от най-лоялните американски партньори, а наследството на древна Персия съществува в мирно съжителство с Израел. А отношенията между династията Пахлави и еврейската държава са повече от приятелски.
Всичко това рухва с Иранската революция от 1979 и появата на радикалния ислямски проповедник Рухола Хомейни, който призова иранците да се вдигнат срещу потисническия режим на шахиншаха, наричан от ислямистите подигравателно американска пионка. След успешната революция Иран е обявен за ислямска република, а Реза Пахлави е принуден да живее в изгнание в най-напред в Египет, след това в Мароко, Бахамите, Мексико, за кратко е на лечение в САЩ, установява се за няколко месеца в Панама и накрая се връща отново в Египет, където умира през юли 1980.
Парадоксални са репортажите в медиите, които показват в деня преди падането на монархията как огромни тълпи от жени с джинси и американски ризи, които протестират срещу Шаха, а на следващия ден - тълпи от ислямисти, които насилствено ги обличат в бурки. Когато трансформацията на Иран приключва, отношенията с Израел рязко се влошават, а Вашингтон прекъсва дипломатическите си отношения с Техеран.
И накрая, не можем да не споменем терористичните мрежи, чиито корени в региона се губят далеч назад, в края на Първата световна война, когато Османската империя отстъпва от владенията си в региона. Малко след създаването на модерната турска република, група египетски радикални проповедници, наричащи се „братя мюсюлмани“ създават компактна организация, която си поставя за цел с помощта на въоръжена борба и организирана съпротива срещу Запада да възстанови загубения Халифат.
В следващите десетилетия, докато европейските държави спорят за надмощие, тази организация започва да създава свои дъщерни фракции в целия Близък Изток, а след създаването на Израел те обявяват курс към ликвидирането на еврейската държава. Основаването на уахабистката монархия Кралство Саудитска Арабия и съюзяването й със САЩ далеч не помага тази мрежа да бъде елиминирана – напротив тя продължава да се разраства, обвинявайки уахабите в предателство срещу исляма. Така Америка се сдобива с много силен съперник, чието влияние в региона ще продължи да се усилва и ще ескалира в терористичните атентати от 11 Септември 2001.
От еднополюсен към двуполюсен модел в Близкия Изток Въпреки многобройните опити на американските съперници в региона да унищожат Израел по време на Студената война, еврейската държава показва учудваща устойчивост и успява да превърне получените от ООН пустинни земи в обитаеми градове, където имигрират не само евреи, но и много палестинци. Въпреки, че претърпява минимални поражения от арабските сили, Израел все пак успява да се споразумее с Египет, който поема нелекото бреме да посредничи за мир. За това египетският президент Ануар-Ал Садат заплаща с живота си, убит от ислямисти. След този случай САЩ поемат региона на ръчно управление, превръщайки съюзника си в добре смазана военна машина, която се противопоставя на всеки опит да бъде променено статуквото в региона. Вашингтон дори рискува отношенията си с Европа, обявявайки Организацията за освобождение на Палестина за терористична организация, като по този начин завинаги затръшва вратите на преговорния процес с няколко арабски държави.
И все пак американското влияние в региона продължава да расте, а това на СССР да се смалява, тъй като дори след създаването на Ислямска република Иран, никоя от държавите в региона не решава да направи завой към социалистическа република. На практика, Близкият Изток става „еднополюсен“ още по време на Студената война, тъй като в продължения на десетилетия няма актьор в региона, който да може ефективно да се противопостави на еврейската държава и нейният съюзник в лицето на САЩ.
След края на СССР, Близкият Изток продължи да изглежда като цветна мозайка от интереси, а стратегията на САЩ се промени: тя вече беше насочена към сдържането на държавите от оста на злота - Иран, Ирак и Северна Корея, а след 11 Септември се прибави и войната срещу тероризма. За Америка стана все по-трудно да подкрепя безусловно Израел, а когато в Белия дом влезе Барак Обама, за пръв път стратегическото партньорство между двете страни беше поставено под въпрос. Това позволи в региона да се оформи още един център на влияние – този на недържавните актьори, които се бореха едновременно срещу Израел и САЩ.
И все пак, ликвидирането на Ал Кайда и Ислямска държава показа, че без политически чадър терористите не биха могли ефективно да се сражават срещу Вашингтон, тъй като те не разполагат нито с логистичния нито с организационния капитал да се консолидират. Част от тези групировки виждаха бъдещето си като „невидими войни“, които извършват терористични атентати по цял свят, а друга като държавен актьор – наследник на Халифата.
С времето, въпреки доктриналните си различия с Иран, терористите разпознаха в лицето на шиитската държава удобният „господар“, който ще им позволи да детронират американското влияние в Близкия Изток, а дни след като започна да си сътрудничи с Хизбула, бившият вече Халиф на ДАЕШ обяви Кралство Саудитска Арабия за прекалено толерантна и недостойна да бъде негов съюзник срещу Запада монархия.
Така се стигна до формирането на двуполюсен модел в Близкия Изток. От едната страна застанаха САЩ, Израел и държави като Египет, които бяха склонни на мирно съжителство с еврейската държава в името на това ислямските фундаменталисти да не свалят светските им режими и да оцелеят политически. От другата страна застанаха трансграничните терористични мрежи под чадъра на Иран, който започна да събира широка антиамериканска коалиция, която да балансира влиянието на американските съюзници. Подходящият момент дойде след началото на войната в Украйна, когато аятоласите решиха, че е време да действат. И все пак, в страната нямаше консенсус за това, че Техеран трябва да се изправи директно срещу Вашингтон, тъй като страната не беше завършила своята ядрена програма, а Русия нямаше голямо желание да воюва на два фронта. В тези условия Иран започна да въоръжава Хамас и Хизбула, които избраха ивицaта Газа за отправна точка на своята интервенция.
Устойчив ли е съюзът между САЩ и Израел Един от най-големите митове, който Иран успя да лансира в последните няколко месеца е, че съюзът между САЩ и Израел няма бъдеще. Тук е мястото да кажем, че няма президент на САЩ, който да е направил повече за еврейската държава от Джоузеф Байдън. Още като сенатор той председателстваше няколко комисии в Конгреса, които изградиха модерната отбранителна индустрия на Израел много преди Железен Купол.
Проблемът с неговото управление е, че голяма част от демократите започнаха да вдигат ръце от региона по настояване на друго голямо лоби в Америка – ислямското. Златно правило в американската политика е, че ако еврейското лоби е най-добре политически представено, то ислямското набира сила сред избирателите. Поставен пред дилемата да загуби подкрепа или открито да продължи да подкрепя Израел, Байдън взе най-мъдрото възможно решение – да критикува Нетаняху открито, но да играе с Тел Авив зад кулисите. Такъв е и консенсусът вътре в Демократическата партия, където открито сочат негативите в модела на управление на израелския премиер, без да генерализират политически поведението на страната. В тези условия, стратегията на тръмпистите претърпя поредния си провал, защото Тръмп не успя да намери реторика, която да балансира, а индиректно заяви, че ако стане президент на САЩ ще позволи на Нетаняху да „прочисти“ Близкия Изток от терористи.
И все пак, разривът между либералното еврейско лоби в САЩ и консерваторите в Израел, които крепят правителството на Нетаняху, стана очевиден. Някой би окачествил това като скрит замисъл на Русия, която малко след нападението на Хамас прие нейна официална делегация на посещение в Москва. Дали е така, обаче, е въпрос само на догадки. Предизвикателството пред съюза между Вашингтон и Тел Авив остана в разделението между консерватори и либерали.
Първите постепенно набраха популярност в Израел и пуснаха корени в малкото правителство на Нетаняху, който вече трябваше да се съобразява с тях, за да оцелее политически. Вторите попаднаха под ударите на пропалестинските движения в САЩ и техните сателитни организации в американските университети. Но положението в Европа сякаш беше най-зле и дори германска синагога осъмна нарисувана с Давидови звезди. Увеличаването на пропастта между двете фракции наистина има потенциала да разклати съюза между двете държави, което би имало критични последици за системата от съюзи, които Америка изгради след края на Втората световна война.
Този сценарий обаче е много далеч тъй като няма американски президент, който да се реши на толкова драстична крачка във външната политика, а и покрай университетски протести в САЩ стана ясно, че връзката между Вашингтон и Израел е достатъчно силна за да устои на подобна криза.
В Близкия Изток остават и още две неизвестни. Първата от тях е Иран, който беше взел решение да атакува Израел, но предвид, че „големите“ актьори в региона не бяха готови за това, аятоласите в крайна сметка решиха да изчакат. В този дух бяха и действията на Израел, който отговори асиметрично на атаката, въпреки призивите на военното лоби за пълномащабна интервенция.
Оттук-нататък Иран има няколко хода, които много ще зависят от това кой поеме кормилото на страната след смъртта на президента Ебрахим Раиси. Ако аятоласите заложат на нов консервативен лидер, рано или късно кризата в Близкия Изток ще ескалира във война между Иран и Израел. Дори това да изглежда далеч, Америка и Русия няма да бъдат постоянно в състояние да удържат устрема на двете държави да воюват, а за коалиционните партньор на Нетаняху, войната в ивицата Газа е въпрос на политическо оцеляване. Ако в крайна сметка наследникът на Раиси реши да заложи на една по-умерена политическа линия, то Техеран по-скоро ще се съсредоточи върху ускоряването на своята ядрена програма. Всъщност големият въпрос е, дали Иран ще стане член на ядрения клуб, защото, ако това се случи, тогава преходът към двуполюсен модел в Близкия Изток ще приключи напълно.
Другата неизвестна остава Саудитска Арабия. Рияд е разкъсван между желанието си да поддържа конструктивни отношения с Китай и Русия в рамките на ШОС като същевременно продължава да се снабдява с най-новите американски оръжия в случай на криза в региона. Причината, поради която Кралството все още не е засегнато от нито една военна криза, не е просто петролът.
Черното злато има своето значение в глобалната политика, но факт е, че за няколко десетилетия Рияд закупи най-модерните и най-нови американски оръжия, без които страната щеше да е просто една огромна петролна рафинерия, уязвима за атаките на терористите и Иран. Нещо повече, ако отношенията между Саудитска Арабия и Израел бяха достигнали до ниво на признаване, това определено щеше да даде нов тласък за разрешаване на арабо-израелския конфликт. И точно тук се намеси Иран и неговите сателити в лицето на Хамас и Хизбула, които решиха да осуетят този сценарий. Това постави Рияд в много деликатна позиция, тъй като неговата роля в ислямския свят неведнъж е била поставяна под въпрос от турския президент Реджеп Ердоган.
В заключение, следва да кажем, че Близкият Изток ще си остане близък за държавите в региона, но все така далечен като разбирания и култура за Запада. Това, разбира се, съвсем не означава, че Западът трябва да абдикира от отговорност към сигурността в региона. Такъв случай имаше с бившите френски колонии в Африка и виждаме, че там много удобно се настаниха Русия и Китай. По-скоро, рано или късно, ролята на Израел и на конфликта с Палестина като цяло ще бъдат подложени на преосмисляне, което вече започва да се случва, съдейки по реакциите на Брюксел и Пекин.
Големите опасности са другаде. Едната, разбира се е ескалация на напрежението в Близкия Изток, която може да доведе до глобална война – сценарий, който на няколко пъти беше обсъждан, но благодарение на адекватните реакции на световните лидери не се стигна до него. И втората – нарастващият антисемитизъм, който беше възроден от популистките партии в Европа след като започна войната в Газа. За много политици стана доста трудно да различават градивната критика към правителството на Нетаняху от антисемитското, антиеврейско говорене, което беляза завинаги историята на Стария Континент преди близо век.
Тези две опасности продължават да бъдат подценявани от много политически елити, които виждат в тази война поредната регионална криза, която ще затихне по естествен път. Кога ще се случи последното все още не е ясно, но когато това стане, глобалните актьори трябва да се заемат с това последиците от тази война да не станат причина за глобални послания на омраза като тези от началото на миналия век.
В РЕЗЮМЕ Близкият Изток ще си остане близък за държавите в региона, но все така далечен като разбирания и култура за Запада
