Разграничаването ляво и дясно в политиката може да бъде трудно, особено ако се намираш в Западните Балкани, където разделителни линии често са бледи. Лявата идеология в региона достига своя връх по време на комунистическата епоха след Втората световна война. Излишно е да се казва, че тогава това е и единствената позволена идеология, пише в свой анализ професор Мария Дорич.
Крахът на Социалистическа федеративна република Югославия през 1990 г. води до залеза на лявата идеология на Балканите и завръщане на дясното. На дълго потискани идеологии вече им е позволено да присъстват на политическата сцена, но те се появяват в нова изродена форма - патриотизмът се е превърнал в национализъм. Авторитарната политическа култура и носталгията по “отминалите славни времена” допълнително тикат обществата в Западните Балкани към краен национализъм.
Тези екстремни идеологически възгледи водят до войните през 90-те години, когато левицата и десницата участват като съперници на първите демократични избори след десетилетия на еднопартийно управление под твърдата ръка на Йосип Броз Тито. Това се оказа началото на изключително мъчителен преход за балканските държави, които тогава копнеят да приемат демокрацията.
Всяка промяна е болезнена и вълната на демократизация, която обхваща Западните Балкани, залива обществата като цунами. Вместо умерени леви и десни опции, чрез които държавите постепенно да приемат новия обществен ред, политическата сцена дава място за изява на всички - включително и различни съмнителни личности и партии, чиито членове не се свенят да прибягват до насилие.
В цялата тази какафония в Сърбия, подобно на други държави в региона, се появява нова политическа култура. По пътя на демократизацията е трудно да се разбере кои хора или групи са леви или десни, защото повечето партии съществуват на принципа, че колкото повече гласове имат, толкова по-добре. Те не се опитват да поставят ясни граници, които да ги дефинират като определен вид политически проект, а се опитват да привлекат възможно най-широката група от гласоподавателите, независимо от собствената си идеология, а понякога и от фактите.
Сръбските партии мислят единствено как да печелят гласове. Идеологията се превръща в периферна тема, която не е от особено значение. Днес повечето партии в Сърбия подкрепят горе-долу едни и същи ценности: интеграцията в ЕС, правата на човека, повишаването на жизнения стандарт и борбата с корупцията; статутът на Косово и до днес остава повод за спорове между партийните елити, тъй като повечето сръбски граждани са против признаването на независимостта на Косово. Но за идеология все още не се казва нито дума…
Нещата не са толкова блудкави и неясни, когато заговорим за екстремизма. Там нещата са ясни и има дефинирана разлика между крайно леви и крайно десни. И двете фракции си имат собствени виждания и “ценности”.
В Сърбия съвременната крайно дясна идеология съществува още от конфликтите през 90-те години на миналия век, докато крайната левица доскоро се смяташе за несъществуваща. Но COVID-19 послужи като катализатор за леви екстремистки настроения, които стават все по-очевидни в социалните мрежи.
Това бе особено видимо по време на мигрантската криза, когато различни непарламентарни десни групи протестираха по улиците на Белград срещу заселването на мигранти в Сърбия. В отговор на това гражданите с леви убеждения застанаха в защита на мигрантите.
В крайна сметка полицията трябваше да се намеси, за да предотврати не просто сблъсък на идеи, но и чиста физическа конфронтация.
Втори, също толкова противоречив въпрос в сръбското общество, който предизвиква разгорещени спорове между крайните леви и десни, са правата на ЛГБТ обществото.
Въпреки тези различия, между крайните леви и десни в Сърбия има идеологическо съгласие по една точка: антиглобализъм. Това беше най-очевидно по време на протестите пред сръбския парламент (Скупщината) през юли 2020 г., когато демонстранти, носещи икони на светци, застанаха редом до протестиращите с транспаранти на Че Гевара и Карл Маркс.
Протестите бяха предизвикани от правителствените планове за ограничаване на разпространението на COVID-19, включително поредното затваряне. Но също така към тези демонстрации се включиха студенти, антиваксъри, граждани, нежелаещи да носят маски, и недоволни от потенциалното признаване на независимостта на Косово. Тяхната пресечна точка бе антиглобализмът.
Неприязънта към глобализма има много и различни подбуди. Докато левите го презират, защото той прави богатите по-богати, а бедните по-бедни, десните му се противопоставят, защото казват, че денационализира държавите и подкопава суверенитета.
Освен антиглобализма, друга точка на сближаване на крайните леви и десни е насилието като основен метод за действие. И двете идеологически крайности оправдават насилието, за да постигат висши политически цели.
И двете групи се смятат за жертви на пандемията и я използват за мобилизиране на своите симпатизанти. Конспиративните теории често биват използвани, предимно от дясното, за пропагандни цели.
Живеем в ера на радикализация както на левицата, така и на дясното, ера, в която антиглобалистките настроения се засилват на фона на пандемията от COVID-19. Може да се очаква нарастващата популярност на тези идеологии, защото екстремизмът винаги процъфтява по време на криза.
Екстремистите от ляво и дясно изглеждат много по-близки днес, отколкото по времето на Френската революция. Жан-Пиер Фей обяснява този феномен през 30-те години на миналия век, когато казва, че идеологическият спектър може най-добре да бъде представен графично под формата на подкова, в която двата края - левият и десният - почти се докосват. Едно е сигурно - основната идеология на всички екстремисти е насилието - всичко останало подлежи на договаряне.