Докато западните икономики излизат от пандемията, техните правителства са изправени пред избор: дали да се справят с дълбоките проблеми, които Covid-19 разкри, или се опитват да се върнат към „бизнес по старому“ възможно най-бързо? Проблемът им е, че много от проблемите, изострени от пандемията, като застой на заплатите, несигурна работа и нарастващо неравенство, не са грешки в иначе добре функционираща система, а неизбежни резултати от начина, по който сега са организирани западните икономики. Така че подходът за завръщане към нормалността от миналото просто няма да работи. Необходими са много по-фундаментални промени, пише Майкъл Джейкъбс за британския вестник "Гардиън".
Правителството на САЩ изглежда признава това. Икономическите планове на Джо Байдън са радикално отклонение от ерата, която се простира от Рейгън до Обама, когато правителствата се стремяха да поддържат данъците и публичните разходи ниски и се фокусираха главно върху глобализираната търговия и образованието и обучението на работната сила.
За разлика от предшествениците си, Байдън се стреми към мащабни публични разходи и се възползва от свръхниските лихвени проценти, за да вземе заеми за инфраструктурни инвестиции. Неговите стимулиращи планове са насочени към климатичната криза, като същевременно създават зелени работни места и разширяват здравеопазването, образованието и грижите за децата - „социалната инфраструктура“, която е от съществено значение за икономиката, но често е игнорирана от основните икономисти.
Байдън също не се страхува да вдигне данъците. Той предложи значителни увеличения на корпоративния данък, най-високата ставка на данъка върху дохода и почти удвояване на данъка върху печалбата. На пазара на труда администрацията му се ангажира да управлява това, което министърът на финансите на САЩ Джанет Йелън нарича „икономика под високо налягане“, където устойчивото търсене повишава заплатите и подобрява условията на труд. Той също така се захваща с "големия бизнес", въвеждайки набор от мерки за ограничаване на антиконкурентните практики от страна на монополистичните корпорации.
Политиките на Байдън са изненадали мнозина, но те не са изсмукани от въздуха. Неговата администрация е използвала богатство от ново мислене, възникнало в отговор на икономическата криза през последното десетилетие.
Глобалният срив през 2008 г. показа, че новата форма на капитализъм, доминирана от финансите, стана дълбоко нестабилна. Това беше последвано от дълги години на строги икономии и бавен растеж, стагниращи заплати, забавяне на производителността и крайно неравенство. Междувременно сривът на климата и околната среда заплашва с катастрофа дори най -богатите икономики. Занимавайки се с тези проблеми, все по-голям брой икономисти изрично отхвърлиха ортодоксалността на свободните пазари и ненамесата на правителството, което доминираше западната икономическа политика през последните 40 години.
Някои от техните идеи възраждат икономиката на Джон Мейнард Кейнс, който смята, че правителствените разходи са необходими за стимулиране на търсенето на стоки и услуги по време на рецесия. Напоследък повечето икономисти признаха, че в епоха на свръхниски лихвени проценти фискалната политика - разходите и данъчното облагане - трябва да играе важна роля в начина на управление на икономиката. Мнозина също признават, че няма абсолютни ограничения за публичния дълг.
Докато ниските лихвени проценти държат разходите по заемите достъпни и заемите се използват за финансиране на инвестиции (което увеличава бъдещия национален доход и следователно носи повече данъци), съотношението дълг към БВП в крайна сметка ще намалее. За разлика от това, опитите за намаляване на дълга чрез политиките на строги икономии са самоунищожителни и вредни, както доказа последното десетилетие.
Икономическото мислене се променя в отговор на климатичните и природните кризи. Вече не е достатъчно да се използват няколко пазарни екологични данъци и регулации на продуктите. За да се постигнат нетни нулеви емисии, цялата икономика трябва да бъде насочена към тези цели. В същото време е необходима активна промишлена стратегия за подпомагане на по-екологични технологии и модели на потребление, като се създават програми за нови работни места за работници и общности, засегнати неблагоприятно от зеления преход.
Новата икономика признава, че намаляването на неравенството ще означава справяне с „икономиката на рентиерите“, която концентрира собствеността върху активите в ръцете на богатите. Това ще означава ограничаване на монополите и регулиране на финансовия сектор, за да се съсредоточи върху дългосрочни инвестиции, а не краткосрочно извличане на богатство.
Богатството и земята трябва да се облагат с по-високи данъци, докато използването на обществени поръчки за подпомагане на изграждането на богатство на общността може да гарантира, че местните икономики запазват богатството и работните си места. За да се сложи край на бедността, е необходима социална реформа, като например гарантиран минимален доход. Системното полово и расово неравенство трябва да бъде изкоренено. Тези идеи се обединяват в "Новата зелена сделка".
Преди всичко мнозина започват да осъзнават, че икономическата политика трябва да прекрати фиксирането си върху растежа. Растежът никога не е бил единствената цел, но икономистите отдавна смятат, че той ще реши повечето други проблеми. Сега е ясно, че това никога не е било така.
Появяват се нови идеи за икономиката след „растеж“, която се фокусира върху устойчивостта на околната среда, намаляването на неравенствата, подобряването на индивидуалното и социалното благосъстояние и гарантирането, че икономическата система е по-устойчива на сътресения.
През предишните периоди на икономическа криза преобладаващите идеи за това как икономиката трябва да бъде организирана и управлявана бяха отменени в полза на новите теории. Голямата депресия през 30-те години на миналия век доведе до кейнсианската революция и социалната държава на пълната заетост. Кризите от 70-те години доведоха до дерегулацията и приватизационните доктрини на Тачър и Рейгън. Все още е твърде рано да се каже дали такава промяна в парадигмата се случва днес. Байдън все още трябва да получи одобрението на Конгреса за своите икономически планове. Във Великобритания големите партии все още се замислят как да „възстановят миналото по-добре“.
И Борис Джонсън, и Кейр Стармер (лидерът на лейбъристите във Великобритания - бел.ред.) признаха приоритета за справяне с изменението на климата и „изравняване“ на неравенствата. Но нито те, нито повечето коментатори, изглежда са осъзнали как се променя икономиката в отговор на настоящите кризи.
Въпросът вече не е само в това колко ще струва една политика или как ще бъде платена. Има изобилие от ново мислене, на което те могат да се възползват, за да се справят с дълбоките предизвикателства, пред които са изправени нашите икономики. Старите ортодоксални практики се провалиха. Светът след пандемията ще задава нови въпроси и са необходими нови отговори.
Майкъл Джейкъбс е професор по политическа икономика в Университета в Шефилд и управляващ редактор на NewEconomyBrief.net