Без никаква отговорност: една година след взрива в Бейрут

Точно преди година голям запас от амониев нитрат, съхраняван на пристанището в Бейрутс, се запали в опустошителен взрив, при който пострада голяма част от града. Това ще остане като може бе най-лошият неядрен взрив в силно населен район в човешката история.

Една година след експлозията нито един висш служител не е привлечен към отговорност, констатира Хюсеин Ибиш в коментар за Bloomberg.

Анатомията на бедствието, едно от многобройните, сполетели Ливан през последните две години, обобщава всички съществени дисфункции, унищожаващи страната: корумпирана и некомпетентна администрация; пълна липса на прозрачност, отчетност и справедливост; и готовността на мощните елити да поставят цялото общество в крайна опасност за своите собствени тесни, егоистични цели.

Официалното обяснение за това как химикалите, които могат да се използват като тор или експлозивен материал, са пристигнали в Ливан, винаги е било неправдоподобно и сега изглежда нелепо.
 

През 2013 г. кораб с молдовски флаг пристига на пристанището, предполагаемо на път за Мозамбик. Единадесет месеца по-късно опасният товар е разтоварен в хангар 12, където остава до експлозията, при която загинаха най-малко 218 души и бяха ранени хиляди.

Но според доклада на ФБР за 2020 г., завършен малко след катастрофата, от първоначалната пратка от 2754 тона амониев нитрат, само 552 са експлодирали. Според „Ройтерс“ ливанските власти тихо се съгласяват с тази оценка.

Има два очевидни извода. Ако пълното количество все още беше в хангар 12 и беше експлодирало, по-голямата част от града щеше да бъде заличена и броят на загиналите невъобразим. Второ, докато амониевият нитрат уж се е съхранявал в пристанището, всъщност повечето от него се е използвал и почти сигурно не за селско стопанство.

Не е абсолютно невъзможно повечето амониев нитрат да не е експлодирал, а вместо това да е бил отнесен в морето. Но възможността за това клони към нулата.

Вероятно тези опасни химикали са донесени в Бейрут, за да бъдат използвани за взривни вещества. Още след взрива много ливанци хвърлят подозренията си и обвиняват проиранската ливанска шиитска милиция Хизбула и нейния близък съюзник - сирийската диктатура на Башар Асад. Това няма да е първият път, когато тези сили използват ливанската държава и общество като прикритие и средство за своите подмолни дейности, за които ливанският народ отново плати прекомерна цена. (Хизбула отрече обвиненията, че е замесена.)

Никой няма да понесе отговорност. Веднага след експлозията властите обещаха бързо и задълбочено разследване. Това никога нямаше да се случи.

Първият разследващ съдия беше уволнен набързо, след като се опита да разпита ключови служители. Неговият заместник беше напълно неспособен да осигури показания от служители по сигурността и членове на парламента, нито да отмени правния имунитет на законодателите, за да се добере до фактите.

Ако ставаше въпрос само за прикриване на некомпетентност или дори корупция, би могло да бъде възможно някакво подобие на разследване, дори в Ливан. Но истинско разследване не може да бъде допуснато, защото с голяма вероятност ще разкрие, че историята за Мозамбик е измислица и че химикалите всъщност са били предназначени за Бейрут от самото начало.

В крайна сметка това ще разкрие какво наистина се е случило с липсващите 2200 тона и най-важното кой наистина е отговорен.

Но ливанската държава не е в състояние да държи Хизбула и агентите на сирийския режим отговорни, нито дори да признае голяма част от тяхната дейност.
 

Иронията е, че ливанските държавни институции, които изглеждат толкова безпомощни и дори заложници на тези сили, са единствената реална алтернатива на господството на Хизбула и нейните съюзници. Призивите в САЩ да се заклейми ливанското правителство и да му се откаже крайно необходимата помощ само ще засилят контрола им над страната.

Дори целевите санкции могат да дадат обратен ефект. Санкциите на Министерството на финансите на САЩ, напълно заслужени по същество и наложени през 2020 г., срещу Джибран Басил, зет и бъдещ наследник на ливанския президент Мишел Аун, имаха главно ефекта на втвърдяване на политическата задънена улица в Ливан, което предотврати страната да постигне крайно необходимо споразумение за спасяване с Международния валутен фонд.
 

Експлозията в пристанището и нейните последици наистина илюстрират всичко, което не е наред с ливанските реалности и институции. Но ако останалият свят с право е отвратен от корупцията, неизвестността и отвличането от екстремисти на ливанските институции, отговорът е да се помогне за укрепването им, а не за избягването им.
Внезапното опустошение в пристанището преди година еволюира в по-бавно развиващото се и далеч по-лошо социално и икономическо бедствие.

И в двата случая единственият разумен отговор е да се помогне на ливанците да се възстановят и преструктурират. Отказването на помощ или санкционирането на Ливан само ще влоши трагедията и проблема.